Арменците
А Р М Е Н Ц И Т Е
Приятели, братя или и двете заедно
Така става понякога, приятелю.
Тежки, черни облаци покриха небето. Свети Илия размаха камшика си и охранените му атове, впрегнати в тежката му колесница с трясък се понесоха по небесните простори. Гръмовержецът Зевс, за да не остане по-назад, започна да мята огнени стрели и копия към земята, като от време на време улучваше я някоя телевизионна предавателна антена, я антена на БНР, я някой стълб на електроразпределителната мрежа. Електрическите крушки започнаха да примигват, изведнъж телевизионният канал на НОВА прекъсна излъчването на филма „Великолепният век”, а на екрана на телевизора се появи надпис: “Няма сигнал!”
Започна да вали дъжд, отначало ситно, ситно, след това такъв порой се изсипа, че по улиците на града потекоха пълноводни реки. Внуците, които играеха навън в двора с трясък нахлуха в дома целите мокри, като че ли някой ги бе завързал на стълба на старата асма и докато не се измокрят добре не ги бе пуснал да се приберат на сушина. След като се преоблякоха, баба им ги натири в хола със заръката да прочетат някой разказ от Йовков, Вазов или някое стихотворение от Ботев или Вапцаров. Вместо това те решили да направят ревизия на книжния фонд на фамилията и започнали да ровят в библиотеката, в шкафовете, докато накрая попаднали на „Старият албум”, който баба им бе прибрала на закътано място, за да го съхрани, така както се съхраняват скъпоценностите. Отворили го те, а там на първата страница голяма снимка. В средата й на столове са седнали дядо ни Желез и баба ни Матен. Дядо е с калпак на главата и с големи, като на Филип Тотю мустаци. А баба ни облечена в тъмна рокля и забрадена с черна кърпа. Зад тях са наредени млади мъже, жени, младежи, а пред тях ококорени, в редичка са застанали десет малчугана, пременени като за снимка.
Нашите разгърнали още две страници от албума и когато, и там не срещнали познати хора решили да потърсят нашата помощ:
- Бабо, дядо, вижте какво открихме! Албум, стар албум.
Сложиха го те пред нас на масата и се започна.
Нали знаеш какъв е феномена на фотографията? Колкото са по-стари снимките толкова са по–млади хората, които те гледат от тях. Нещо повече. Те са като сейф, в който са заключени спомените за отминали времена, за събития, радостни или тъжни, предизвикващи възторг, гордост или мъка. И разказват, разказват:
- Този е дядо ни Коста. Той е основател на село Божаново. През Руско- турската освободителна война става водач в армията на генерал Цимерман и загива в бой с турците. Този е дядо ви Желез, Той участва в Шабленско-Дуранкулашкия митинг срещу „Данък десятъка” през 1900 година, там където кавалерията съсича 90 селяни, които не са били въоръжени. Тези, двамата моряка са чичовците ни Анастас и Дико. Те са служили като моряци на торпедния катер „Дръзки” и са участвали в атаката срещу турския крайцер „Хамидие”. Този е вуйчо ни Тодор, който през 1912-13 година е служил като бреговак. Бил е мерач на „бреговото” оръдие, което сега се намира във Военно-морския музей. То е пазило Варна от нападение от страна на военния флот на Турция през Балканската война. Този е дядо ви Петър, бащата на баба ви Василка, а този е чичо ни Тома, те и двамата загиват на 20.VІ.1913 година в боевете при град Кочане в Македония в „Между съюзническата война”. Този е чичо ни Христо, който загива в боевете с турците при Чаталджа през 1912 година.
И все повече детското любопитство се разгаря и провокира въпрос след въпрос към нас.
Отваряме следващата страница, а там петнадесет момичета облечени в престилки, забрадени с бели чембери са застанали зад двамата мъже, които са прегърнали девойче също в престилка и чембер на главата.
- Дядо, кои са тези хора? Разкажи ни дядо!
- Тези двамата са братята арменци Агоп и Арон. Те са собственици на
работилница за персийски килими. Това момиченце пред тях е прабаба ви Веси. Моята майка. Тук тя е на 9 години.
Двете момичета от дясната й страна са каките й Джеферка и Катя. Но нека започнем отначало.
Там зад планината Кавказ е имало една голяма и Велика страна. Тя се наричала Армения. Тя била населена с горди, миролюбиви, трудолюбиви, ученолюбиви и свободолюбиви хора. Те били православни християни. Армения е първата държава, която официално приема християнството за държавна религия през 301 година. Те арменците през 6-ти век преди новата ера се заселват в царството Арарат. През 95-45 година преди новата ера арменската държава стига своя зенит и става една от великите сили в Азия, простирайки се от Каспийско до Средиземно море. От 17 век до първата световна война през 1915 година тя е под владение на османските турци, които подлагат арменците на жестока дискриминация, религиозни гонения, тежки данъци. През 1894 – 1896 година турците организират първите масови кланета. Загиват 300 000 арменци. През 1915 – 1916 година се извършва най-големия арменски геноцид. Започва насилственото изселване от родните им места и заселването им в пустините на Сирия и Месопотамия. Убити са или измират от глад между 600 000 и 1 500 000 арменци - жени, мъже, деца. Именно през тези страшни дни много арменци успяват да избягат и се спасят през границата носейки със себе си дрехите, които са на гърба им, бохчичка с храна, няколко турски лири и невръстните си рожби, носейки и съхранявайки в главите си съкровищата, които дедите им са трупали през вековете и предавали напред към младите поколения като щафета, като завет – традиции, занаяти, любов към род и Родина. Те се спасяват като изминават десетки километри през планините, като крачат по кози пътеки, като преминават през студените води на реките, като нощуват на открито. Българската граница пресичат над 12 000 души. Те са посрещнати радушно, с оная съпричастност, с която българите посрещат изпадналите в беда хора. Дава им се възможност да се заселят, в които градове пожелаят. Разрешава им се да упражняват занаятите, които владеят. Разрешава се децата им да учат наравно с българските деца и младежи. Тоест, нашата Родина, българският народ ги посреща, като свои деца изпаднали в беда и им помага да стъпят отново на краката си, да се отърсят от стреса, от ужаса, от мъката по загубената Родина. И може би зад отношението на нашия народ към арменците се крие трагедията, която той, българският народ, е изживял. – 500 години турско робство. Насилствено потурчване, кръвен данък – вземане на мъжките деца и превръщането им в еничари, защитници на турската империя. Насилствено вземане на най-красивите девойки за харемите на турските велможи. Облагането с данък Джезине, който не се прилага спрямо турското население. Кланетата в Батак, Перущица, Източна Тракия.
Приемането на бягащите от геноцида арменци става във време, когато България е изправена пред Третата си национална катастрофа. Наред с жертвите, които дава през войната, на 27.ІХ. 1919 година в парижкото предградие Ньой сюр Сен, в замъка Шато де Мадрид, Великите сили (Антантата), загубила всички битки срещу България по фронтовете сега на т.н. „Мирна конференция” се разправя жестоко с нея.
На България са наложени репарации от 2,25 милиарда златни франка, които трябва да плати на „победителите”. Освен това тя трябва да предаде на Гърция и Сърбия 125 бика, 13 500 дойни крави, 12 500 бр. коне, 1 050 мулета, 9 200 бр. волове, 33 000 бр. овце. Тя трябва в разстояние на пет години да доставя на Сърбия по 50 000 тона въглища годишно. Отнети й са окончателно, най–плодородните земи - западните покрайнини - Босилеградско, Царибродско, Струмишко, както и Беломорска Тракия, Западна Македония и Южна Добруджа, земи, където се раждаха, живееха и умираха от векове българи.
След подписването на Ньойския „мирен договор” в пределите на България пристигат 600 000 души, гладни, без подслон, без покъщнина, без имоти. А Тя, България е поставена на колене, ограбена, бедна, унизена. Това бе тя, спасителната за добруджанци, тракийци, македонци Майка България.
Ето в тази драма българския народ подава ръка на арменските бежанци като на свои приятели, братя или и двете заедно.
Защо ти разказвам това ли? Сега ще ти кажа.
След Ньойския договор и окупацията на Южна Добруджа от Румъния, спрямо добруджанци започват добре планирани и организирани мащабни репресии.
Първо. Конфискува се една трета от земеделските им имоти (Третината). Тия ниви, за които не е плащан данък се изземат 100%. На добруджанци, които отказват да вземат румънско поданство или са емигрирали в България, им се отнемат имотите. Това се прави със цел да бъдат оземлени, тъй наречените Арумъни,(цинцари, куцовласи), които след време, през 1926 година ще бъдат доведени от Македония в Южна Добруджа, и на които румънските власти разчитат да прогонят добруджанци от домовете им.
Второ. Закриват се българските училища. Уволняват се българските учители и на тяхно място се назначават румънски такива.
Трето. В църквите се подменят свещениците и богослужението започва да се води на румънски език. Преди това, през 1916 година десетки хиляди добруджанци са „откарани” в румънските концлагери Щифанещи, Данжан, Труфещи и другаде откъдето след войната не се завръщат по домовете си хиляди добруджанци, починали от глад, болести, или убити.
Именно в това време хиляди добруджанци тръгват - бягат нелегално към майка България с надеждата, за по–добър и свободен живот. Те пътуват по море, или водени от каналджии по тъмна доба пресичат сухопътната граница.
Било месец Септември, когато семейството на майка ни преминава нелегално в Стара България. Пристигат във Варна и тук се сблъскват с жестоката реалност. Градът е задръстен с бежанци от всички, отнети от България територии. Безработицата е страшна. Цените на хранителните продукти високи. Намират квартира, където на първо време да си сврат главите. Дядо ни Георги ставал рано сутрин и тръгвал да търси работа, да моли познати за помощ, но седемчленно семейство не можело да се издържа от просия и помощи, въпреки, че земляците добруджанци помагали кой с каквото може. Една вечер, когато всички, хазяи и наематели се събират на двора, дъщерята на хазяите Ставрулка, която работела, като тъкачка на персийски килими при братята Арон и Агоп казала, че господарите са доставили нови станове и по всяка вероятност ще търсят работнички, и че леля Ана би било добре да се срещне с тях и да ги помоли да приемат на работа някое от момичетата. Тогава малкото Веси, което било само на осем години скочило и заявило, че и тя иска да работи. И така сутринта на другия ден Ставрулка ги завела в цеха. Там бил само единия брат Арон. Той ги приел. Изслушал много внимателно Ана. Задал й няколко въпроса. И докато тя изливала болката си той я наблюдавал, наблюдавал децата и виждал, как в очите им заедно с отчаянието блещукат и искрици надежда. И когато тя завършила своя разказ го погледнала с оня умолителен поглед, който сякаш го питал:“Кажете ми какво да правя? Какво да правя?” - И в следващия миг заплакала. Сълзите й се стичали по лицето, а устните й продължавали да шепнат: “Какво да правя? Какво да правя?”
Тогава Арон станал. Приближил се до нея и я прегърнал:
- Не плачи лельо! Не плачи! Има и добри хора на тази земя. Те помогнаха на нас, ще помогнат и на вас. Няма да ви оставим, ще се опитаме да ви помогнем.
Всички чули, как гласът му трепери от вълнение и видели как и неговите очи се пълнят със сълзи. След това той се обърнал към трите сестрички и им казал:
– Утре в седем и половина да сте тук. Приемам ви и трите.
При тези думи баба Ана посегнала да му целуни ръката, но той я спрял:
- Недейте, Лельо! Ако трябва да целуваме ръце, ние арменците трябва цял живот да целуваме ръцете на някого. Нашия народ има една поговорка: “Не целувай ръка за благодарност! Нека делата ти да покажат, колко си благодарен на тоя, който ти е помогнал, който ти е направил добро!”
След време Ана и децата щяха да научат, че Арон е загубил трите си сестри и двамата си братя, майчицата си и баща си, тоест цялото си семейство, което било погубено от турския ятаган. Останали само те двамата братя Агоп и Арон.
Виждаш ли, приятелю, какво направиха три палави малчугана и една снимка от един стар албум?
Цял живот моята майчица споменаваше Арон и брат му Агоп. И цял живот аз помнех и се стремях да прилагам арменската народна поговорка за „Благодарността”.
По пътя си през живота се срещнах с много арменци, с които станахме добри приятели. Срещнах се с Хачик Елмаджиян, с когото работихме в завод Елпром на две съседни бюра - той като конструктор на нестандартно оборудване, аз като технолог. Той бе самоук конструктор, изобретател, рационализатор. Срещнах се с Леон Ованезов, да, да, тоя, който преди месец, на празника на нашия град тържествено бе обявен за „Почетен гражданин на град Варна”. С него работихме също в Завод Елпром. Той като председател на Профсюза, а аз като ръководител на цех, а след това, когато той се пенсионира, аз застанах на неговото място. Бяхме и сме, както се казва бойни другари, а нашата дружба продължава и днес. Не мога да не спомена приятелите си Бедрос стругаря, Хачо шльосера, Бай Жираир тенекеджията, Ерван часовникаря, интелектуалците Таквор Сивриев, Масис Хаджулян, …
А ако се вгледаш, ако се замислиш, ще видиш, че те, арменците, са навлезли дълбоко в живота на нашия народ. Те са майстори, занаятчии. Те са юристи, инженери, лекари, учители, преподаватели във висшите учебни заведения, писатели, артисти, офицери в българската армия. Някои от тях са влезли в армията ни като доброволци и са се сражавали и са защитавали България през Втората световна война. Да. Ако се замислиш с радост ще констатираш, че те са станали неразделна част от нашия народ.
Да, те, чедата на горд народ не целуват ръце, а с делата си показват и доказват колко ценят втората си Родина и братята си българи.
Преди години ми се удаде случай да посетя Армения. Беше точно по време на събитията, свързани с Нагорни карабах. Обходих страната Бях на езерото Севан, ходих на реката, родната река на арменците Арарат, сега станала гранична река, разделяща малката, свободна Армения от огромната поробена Армения. Ходих по църкви и манастири. Ходих на паметници. Присъствах на огромното шествие – митинг в подкрепа на арменците от Нагорних карабах. И почувствах със сърцето и душата си, сърцето и душата на този народ, с който нашия народ, макар и разделени от огромни разстояния, са имали една съдба, една орис, една болка и една надежда. И когато застанах пред величествения паметник на Яворов, в мен се появи желание да произнеса онези слова, които той е написал и заради които с признателност арменския народ го е издигнал.
“Изгнаници клети отломка нищожна
От винаги храбър народ мъченик,
Дечица на майка робиня тревожна
И жертва на подвиг чутовно велик.
Далеч от родина, в край чужди събрани,
Изпити и бледи, в порутен бордей,
Те пият, и тънат сърцата им в рани,
И пеят, тъй както през сълзи се пей.”
– И да продължа:
“О, майко моя, Родино мила,
Защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
Над чий гроб тамо тъй грозно грачиш?
Аз зная, зная ти плачеш майко,
Затуй, че ти си черна робиня.
За туй, че твоя свещен глас, майко,
Е глас без помощ, глас в пустиня.”
………………………………………
22.10.2014г.