Жестокият

ЖЕСТОКИЯТ

Не разбрахме как стана това, но един ден старият, бащата на жената, се гътна и край. Дето казват, предаде богу дух.

Цял живот беше с овцете. Цял живот с гегата. С гегата израсти децата. Изпрати ги на училище да се образоват, да напълнят ония красиви неща, дето са на раменете им, с ум и разум, защото бил убеден, че само образованият човек може да пробие в този живот и да го види не от неговото място, от стадото, от саята или егрека, защото оттам се виждало до първия сърт, до първото село, а нататък, какво е, не се знае. Но ако се качиш на Сиврию, която беше най-високата тракийска могила в шабленския район, ще видиш десет пъти повече неща. Морето и корабите, които се появяват и изчезват някъде зад хоризонта. Ще видиш селата - Езерец, Тюленово, Камен бряг, Крапец, Дуранкулак. Ще видиш езерото, Шабленския фар. А когато се мръкне, на север ще видиш светлините на румънските градове Мангалия и Констанца.

Затова той не искаше децата му да бъдат като него необразовани, а да се изкачат, колкото е възможно по-нависоко, да знаят много повече, да виждат много по-надалеч от него.

А сега си отиде. Не, не е справедливо. Точно, когато си подредил всичко, когато трябва да си починеш от житейските несгоди, да се порадваш на внуци, и правнуци, ОНЯ там горе отваря тефтера, поглежда го, плюнчи химическия молив и ти зачерква името. И не можеш нищо да направиш.

Погребахме дядо Митю. Както му е реда, след това, по стар християнски обичай се наредихме на масата.

До мен седна дядо Дачо. Той беше стар човек. През цялото време го отбягвах. Но ето, че седна до мен. Стана ми много неприятно. Жесток човек беше той, жесток човек. Целият град го ненавиждаше, защото той нямаше сърце, нямаше душа, а ако ги имаше - те бяха от камък.

Защо ли? Той имаше две деца - син и дъщеря. Синът му беше висок, як, с руси коси и сини очи, красавец. Когато се заергени, сложи брич и ботуши на краката си. Момите почнаха да го заглеждат и задирят. Но, бедата дойде, когато никой не я очакваше. Хвана го „тънката, жълтата гостенка”. Настина ли, или отнякъде се зарази, не се разбра. Започна да кашля. Да храчи кръв. Стана слаб, като вейка, а кожата му жълта като восък. Тогава нямаше лек срещу тази болест. Нямаше антибиотици. За една година го свърши. Погребаха го през пролетта, през Април. Всички дървета бяха разцъфнали. Птичките се бяха развеселили, чуруликаха. На този ден го погребаха. Майка му пищи, сестра му и другите жени ридаят, а баща му, дядо Дачо, една сълза не отрони.

На другия ден го видяха с дикеля да копае двора. Копае, свирка си с уста или си тананика някаква песен, все едно, че вчера не е погребал най–скъпото си, чедото си, сина си, който на старини щеше да му бъде опората, който щеше да продължи рода му.

След две години се омъжи дъщеря му. Взе хубаво момче, беше обущар. Всички го уважаваха, защото бе добър майстор и човек. Двамата си бяха лика прилика. Всички им се радваха, като ги гледаха. След месец забременя, а след девет месеца я заведоха в болницата да ражда. Влезе в родилното и не излезе. Нещо станало. Детето било накриво и като се опитвали да го оправят се скъсва някакъв кръвоносен съд, и докато разберат, какво става родилката умряла. Добре, че поне спасили детето.

На другия ден след погребението все едно, че нищо не е станало, бай ти Дачо се шматка из двора и си свирука.

След дъщеря му почина жена му и пак същата история.

След време се ожени за сестрата на баджанака. Така станахме нещо като сватове.

Сега стоим един до друг и мълчим. Никой от присъстващите също не го заговаря. Всички се правят, че не го забелязват. По едно време той взе бутилката с ракия, наля първо в моята чашка, след това в своята и като я взе отля малко на пода с думите:

• За тия, които обичахме и които не са между нас.

Погледнах го в очите и изтръпнах. Те бяха като два пресъхнали кладенеца. В тях имаш само дълбока, неописуема, ужасна болка и страдание. Смутен отместих поглед. Той сякаш разбра смущението ми и в следващия миг тихо заговори:

• Стефко, аз знам, че всички ме смятат за жесток човек. Казвали са ми го в очите, защото ме виждат и чуват да си подсвирквам или тананикам. И ме мразят, ненавиждат. Когато ме срещнат, се правят, че не ме виждат, извръщат главите си на другата страна или преминават на другия тротоар. Виждаш ли? Никой не говори с мен.

Той може би две-три минути мълча, след което още по-тихо продължи:

• Никой не знае, че аз не пея, не пея, аз моето момче плача. – каза, стана, извини се и си тръгна.

Дълго време стоях с наведена глава потресен от чутото и видяното.

Надвечер си тръгнахме. Автобусът ни беше в 17,00 часа. Дойдоха да ни изпратят близките на жената. Когато стигнахме до къщата на дядо Дачо, го видяхме да полива доматите в градината и всички чухме неговата песен:

• Нъ-нъ-нъ, нъ-нъ-нъ….

Една от изпращачките не се въздържа и с възмущение промърмори:

• Няма сърце тоя човек. Жесток човек. Не го е срам!