Гълъбе мой

ГЪЛЪБЕ МОЙ, ГЪЛЪБЕ!

(Свободата Санчо, Свободата!)

Гостите

Един ден, приятелите ни Мутата и Марито ни дойдоха на гости. Обичахме ние гостите си, защото те идваха с пълна торба спомени, информация за ставащите събития в страната и по света или с клюки за някоя „кръшнала“ съседка или „сгазил лука“ съсед от тяхната улица или „блок“, които ние познавахме. Ние двамата с приятеля ми обичаме да спорим, като понякога децибелите се покачват на доста голяма височина и се налага жените да ни озаптяват. И двамата вярваме, че в спора се ражда истината. Това се дължи на факта, че ние двамата след петдесетгодишно приятелство сега членувахме в различни партии и имахме различни гледни точки за демокрацията, за свободата и слободията, за събитията, които са ставали и стават у нас и по света, днес и преди десетилетия, и столетия, както и по въпросите на мира и войната, за тяхната разрушителна или градивна роля в развитието на човешкото общество, и се стигне до глобализацията, до шистовия газ.

Сега ние седяхме на терасата и умувахме по Украинската криза, и в тази връзка по „заплахата“ на Русия върху свободата и демокрацията не само в Украйна, Европейския съюз, но най-вече върху „независимостта“ на САЩ.

Разбира се жените ни зарязаха, за да не слушат простотиите ни и се уединиха в хола. От време на време оттам до нас достигаше звънък смях или приглушен „сериозен“ говор, което означаваше, че размяната на житейската част от информацията бе започнала с пълна сила. Ние знаехме, че там ще се обсъждат не само махленските клюки, които по форма, цвят и мирис през вековете не са получили особено развитие, както по техниката и технологията, така и по скоростта на разпространение. Няма никакво съмнение, че скокът в това направление бе главозамайващ. Ние бяхме сигурни на сто процента, че сега там, в хола, щяха задълбочено да се обсъдят развитието и новостите в кулинарното изкуство. Щяха да се разменят рецепти за това как се прави сос Бешамел по френски, фрикасе по български, как се готви пиле бройлер - Сююш. Как се овкусява и с какви подправки. Защото не сложиш ли точните, и в достатъчно количество подправки (най-малко една шепа) ще ядеш пиле с вкуса на прясно окосена трева. Сега младите се чудят как бабите и прабабите им са готвили и какъв ли вкус са имали пилешката яхния, пилешката супа, пилешката каша, пилето сююш, киселото зеле, сготвено с истинско свинско месо, месо от истинска - не замразена пуйка, истинска - не замразена патка, суджука, бабека, тогава, когато ги е нямало търговските вериги, в които има в изобилие подправки от Шри Ланка, Нова Зеландия, Чили, или от тундрата на Русия.

Сега това разделяне – едните на терасата, а другите в хола, и обсъжданите въпроси в двете формации показваше, че разделението на труда между мъжа и жената си беше същото, както преди векове, само дето в домакинството бяха навлезли най-различни уреди, за които през средновековието, а и по-късно жените можели само да мечтаят, за които дори не са сънували.

Ние и двамата бяхме убедени, че тоя тъй наречен технически прогрес в кухнята, а и в цялото домакинство, е плод на мъжката далновидност, страх и пресметливост. Че мъжете са се усетили, когато жените надигнали глас през 1853 година в Чикаго за „правата си“, за равнопоставеност между мъжа и жената, против жестоката експлоатация на женския труд, за справедливост. Да, така е. Ако през ранното средновековие, някой дръзнел на глас да предскаже какво ще се случи в кухнята след няколко века щели да го помислят за луд или за човек обсебен от сатаната, и по всяка вероятност щял да си има работа с юнаците на Великия инквизитор Томас де Торквемада, и можело да завърши земният си път на кладата, както Джордано Бруно или под ножа на изобретението на оня благороден, хуманен и милозлив френски „учен“ Гилотен.

Кой можел да допусне тогава, че в кухнята ще има електрическа готварска печка, микровълнова фурна, електрическа кана, кафе машина, центрофуга за сокове, осветление с икономични крушки, климатици. Че в хола и във всяка стая ще има телевизор с плосък екран 1 на 2 метра с над 200 програми. Да не говорим за компютрите, лаптопите, таблетите, смартфоните, по които не само можем да си говорим с децата и внуците, които може да са на екскурзия, почивка или командировка някъде в Азия, Австралия, Южна Африка, Канада, САЩ, Русия или на Южния полюс, и с които не само можем да си говорим, но и да се виждаме, все едно сме седнали един срещу друг в стаята.

По едно време приятелят казва:

• Ако знаеш, какъв майтап стана преди седмица, ще се попикаеш? Старата, майка ми, стояла на терасата, препичала се на пролетното слънце и водела наблюдение по ставащото на улицата. По едно време се появил Петър, синът, студента. Тръгнал той из двора, говорел си сам, спирал се, махал с ръка и пак си говорел, като понякога дори повишавал глас. Гледала мама и постепенно се паникьосала, обхванала я ужасна тревога. Вижда тя нещо, което досега не е забелязала. Петьо, внукът й е полудял, нещо му се „разхлопала“ дъската, нещо му „мръднало“ в главата, си помислила тя и веднага довтаса при мен в службата. Влиза тя в офиса. Поздравява. Всички колеги стават и също я поздравяват. А тя право при мен и тихо казва:

• Мите, мама, трябва да говорим, но насаме!

Разбрах, че е разтревожена и веднага я заведох в другата стая. Имаме ние голяма стая, където провеждахме срещи с клиенти, партньори, обучение или съвещание с „колектива“.

• Кажи, мамо, какво има? Защо си така разтревожена?

• Мите, мама, веднага трябва да заведете Петьо на лекар! Много е зле. - и като ревна, и като се захлупи на рамото ми. – Веднага го заведете на лекар! Не се бавете, зле е!

• Абе, мамо, какви ги говориш? Тая заран беше добре. А и преди малко разговарях с него. Нищо му нямаше. Какво му стана? – тревогата й се прехвърли и на мен.

Заведох я до масичката, която бе зад вратата. Накарах я да седне.

• Сега разкажи! Спокойно разкажи, какво му стана!

• Мисля, че полудява. Върви из двора, и си говори сам. Маха с ръце и си говори сам. Няма никой при него, а той си говори сам. Веднага трябва да се вземат мерки!

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе Дамян, снабдителя. Той дори не затвори вратата и не ни видя. Прекоси стаята и застана пред прозореца, като продължи да води разговора, който бе започнал в коридора с някакъв доставчик, като с помощта на ръцете си му дообясняваше колко е важно материалите да пристигнат навреме.

Видях, как майчицата ми се вторачи в Дамян и сигурно си помисли “И този е луд.” и разбрах каква е работата. Извадих смартфона, забучих хендсфрито в ухото си, набрах Петър и когато той се обади, му викам:

• Петьо, как си? – а отсреща той ми отговаря:

• Добре съм, татко. Какво има?

• Нищо особено. Баба ти е при мен и иска да говори с теб. Изчакай!

Гледам майка, а тя ококорена също ме гледа и сигурно си мисли: “Май, всички са полудели?”

• Майко, Петьо е насреща. Поговори си с него!

Бутам смартфона пред нея и казвам:

• Говори!

А от него, от смартфона, ни звук, ни стон. Вадя тогава от ухото си оная „джиджавка“ дето изобретателите й са я нарекли хендсфри, тоест “свободни ръце“ и внимателно я слагам на нейното ухо. А тя:

• Пете, ти ли си? Как си баба? Добре ли си? И аз съм добре. Ходих до Кауфланд и минах да видя татко ти и майка ти. И те са добре. Ако се забавя, обяда е на печката. Да се нахраниш, баба! Да не тръгнеш гладен!

“Ех, тези баби! Ах, тези внуци!” - ми минава през ума.

Поглеждам мама. Погледите ни се срещат и тя избухва в смях:

• А аз помислих, че е полудяло детето. Като гледам - май всички сте луди.

 

Гълъбинчо

 

И тук Мутата прекъсна своя разказ защото бе погледнал нагоре и бе видял двата гълъба в небето.

• Гледай, гледай!

А там, горе, единият пляска с крила, след което, като цирков акробат започна да се превърта през глава, сякаш само след секунди ще се пльосне и пребие на земята. А оня разпери криле и отново започна да набира височина.

Аз не казах нищо. Сложих двата си пръста в устата и изсвирих по овчарски. Само след секунди те долетяха и кацнаха срещу нас на широкия парапет. Тогава взех от кутията шепа „люпени“ слънчогледови семки и протегнах ръка към тях. Белият веднага се приближи и започна да кълве . Другият се подвоуми, колебливо се приближи и започна и той да кълве. Когато напълниха гушите, белият разпери криле, подскочи и кацна на главата ми и като наду гушата, като започна да гука, да се върти, като калайджия.

Гледам Мутата, а той сякаш е препариран, не може гък да каже. После си отвори устата и тихо пошепна:

• Как?

Вместо да му отговоря, му прошепнах:

• Сега внимателно си сложи ръката на рамото ми и ме потупай!

Слага си той ръката, а Оня като се спусна като зло куче, като започна да го кълве, да го блъска с крилата. Приятелят си дърпа ръката и вика:

• Брей, неговата вяра, кълве, като див орел.

А Гълъбинчо каза „Гу“! Което по всяка вероятност значеше: „Ако пак ти посегне, дай сигнал и веднага ще дойда на помощ и ще се разправя с него!“. След това подскочи и заедно с гълъбицата си отлетяха.

• Откъде го имаш тоя звяр?

А аз се смея:

• Това е дълга история. Но нека ти я разкажа!

И започнах.

Беше два дена преди коледа. Внукът, Владимир, синът на дъщерята се връщал от работа. Вече се било стъмнило. Крачел той към дома и си мислил за разни работи. По едно време забелязал до една ограда нещо да се белее. Спрял се до него и се навел. Беличкото се оказало гълъбче. Сгушило се то, премръзнало, уплашено и чака неумолимата съдба, под формата на махленска котка, да довтаса и да сложи край на мъките му.

Навежда се Владо да го хване, а то се свило, като сираче загубило своя дом, премръзнало, гладно, нещастно, не направило опит да избяга, а започнало да клати глава и да писука, като че ли му говори. Взема го той, тегли ципа на грейката и го мушка в пазвата си. А то, сякаш почуствало топлината на човешкото тяло, се кротнало - ни гък, ни мък.

Когата Владо го донесе у дома, цялата челяд се струпа около тях. А то се кокори и ни оглежда.

• Колко е красиво? - каза жената и го взе от ръцете на Владо.

• Колко е мъничко? Още има жълто около човката. - казва Нелито, снахата, и го поема.

От нея то попадна в ръцете на малкото Стефче, внучката, която установи, че оперението му още не е приключило и по всяка вероятност щяло да загине в този студ.

А Мирослав, другият внук, се сети, че в килера още стои кашона от „микровълновата“ и само след минута го донесе.

Виждаш ли как бедата, сполетяла едно гълъбче, събуди не само емоции в семейството, но го й консолидира.

• Татко, къде остана кафеза на папагалчетата? – се обърна Наско, синът, към мен.

• Мисля, че е на тавана на бараката.

Преди много години, когато той беше малък, му бяхме взели две папагалчета. Тогава им купихме хубав и доста голям кафез. Един ден, някой бе забравил да затвори добре вратичката на кафеза и те изчезнаха. Изглежда отлетяха. Тогава прибрах кафеза на тавана.

Сега кашонът се превърна във временен дом на гълъбчето. На другия ден големият и модерен кафез бе намерен, почистен, пребоядисан, а след три дни бе зареден с храна и вода и поставен на един стол в топлата и уютна „всекидневна“. И заживя Гълъбинчо между хората. Тъй като отначало не можеше да се храни самостоятелно, женорята го хранеха първо уста в уста, след това му отваряха човката и му слагаха семенца в устата, а след месец–два го видяхме да се опитва да кълве, да прави опит самостоятелно да се храни.

Понякога го пущахме от кафеза и той ходеше из стаята, а когато огладнееше или ожаднееше сам влизаше в кафеза да се нахрани. И така той стана равноправен член на семейството ни. Който откъдето и когато да се завърне се спираше при него, поздравяваше го, радваше му се.

Някак неусетно отминаха дните, студовете, снеговете и дойде Пролетта. Гълъбинчо порасна, разхубави се. Стана бял, като сняг. Започна да разперва и да размахва криле.

Когато жените прецениха, че времето е достатъчно топло, изнесохме кафеза на терасата, като му направихме завет от едната страна, за да не ставало течение та да настине, а отгоре му метнахме една хавлия, за да не го напича слънцето. А вечер го прибирахме вътре в къщи, защото все още нощите бяха студени.

И така, живее си Гълъбинчо, като Симеончо в кафеза. Няма си грижи нито за храна, нито за вода. Всички му се радват. Всички го глезят. И всички виждат, как се променя не само по красота, но и по характер. Започна да се катери по стената на кафеза, досущ както папагала на Слави Трифонов, оня шоумена. Видяхме, как разперва и маха с крила. Започна да надува гушата и да гука и пак да се катери и да размахва крила. След това замлъкна. Спря да се храни. Оклюма.

Веднъж Нелито, както обикновено взела шепа люпени семки, отворила вратичката и си мушнала ръката, за да ги сложи в хранилката, а той скочил, и започнал да я кълве, да я налага с крила, все едно е непознат човек, който иска не да му сложи храна, а да му я вземе.

И така. Дните минават, Гълъбин става все по-неспокоен, все по-агресивен. Бие се като хулиган. Кълве като „див орел“.

Децата, когато му слагат вода или храна, започнаха да си слагат ръкавица на ръката. Получи се нещо, като оная народна поговорка “Храни куче, да те лае!”, а при нас стана “Храни гълъб, да те кълве!“. И на никого не му идва на ум, какво иска Гълъбинчо, какво му е на душата, как му влияят чайките, които си направиха гнезда по покривите на къщите и блоковете, за да снесат яйцата си и да измътят и отгледат потомството си, които рано сутрин вдигаха такава врява, че събуждаха целия град.

Как му влияят ония дванадесет врабеца, които понякога идваха и кацаха около кафеза и чуруликаха, като че ли му говореха и може би го окайваха, че е като затворник в своя „модерен“ кафез-дворец, ако че водата и храната му са осигурени, а те трябва да обикалят по улиците, по покривите или по лозята или по полето, за да си търсят храна. Никой не се запита, как му влияе Пролетта.

Един ден баба Стефка забелязала, че на покрива на съседната къща е кацнало друго, сиво гълъбче. На другия ден то отново се появи, но този път кацна по близо, на перваза на прозореца на съседите. На третия ден отново се появи, но този път дойде до кафеза и с любопитство започна да оглежда наш Гълъбинчо. А той се кокошини, започна да гука, а когато госта или гостенката отлетя, отново започна да се катери по кафеза и да маха с крила.

• Иска да излезе от кафеза. Иска да отлети на свобода. - пошепна баба Стефка. - Време е да го пуснем!

Вечерта, когато се събрахме всички за вечеря споделихме с децата своите наблюдения и умозаключения. И всички единодушно, с пълен консенсус решихме да го пуснем да отлети. Да му дадем свободата, за която сигурно жадува и се бори.

На другия ден, събота, в десет часа се събрахме на двора. Изкарах Гълъбинчо от кафеза. Направихме си снимка с него. Пожелахме му щастие и да си намери хубава гълъбица. Да си създаде добро семейство! Да си отгледа хубаво потомство! След това го дадох на баба Стефка, тя го целуна, вдигна го над главата си и го пусна. То отлетя и след секунди се загуби някъде зад къщите и блоковете.

• Ей, отиде си. - тихо каза някой.

• Дали ще се върне? - тъжно допълни друг.

• Ако ни обича, ще се върне. - каза баба Стефка. - Хайде да се прибираме!

Прибрахме се и всеки се залови със своята си работа. Баба Стефка и Нелито влязоха в кухнята. Стефчето и Мирко, студентите, застанаха зад компютрите, защото бяха в сесия и трябваше да се подготвят за нея. Владо се прибра в своята си таванска обител да си поспи, защото цяла нощ бе работил. Наско влезе в гаража да прави нещо по своите алуминиеви дограми, а аз седнах пред телевизора, за да чуя последните новини за ставащото по света и у нас. Тоест, животът влезе в своя ежедневен ритъм.

Бяха изминали не повече от два часа, когато отвън се чу гласът на Наско:

• Върна се! Върна се!

Новината, като мълния се разнесе и всички излязохме на терасата. А Гълъбинчо, кацнал на тръбата на простира, ни гледа.

• Сигурно е гладен. – каза Нелито.

Взе шепа семки от кутията. Отвари вратичката на кафеза и ги сипва в хранилката.

• Хайде, Гуги! - тъй му викаше тя “Гуги”, - Влез да се нахраниш!

А Гуги не само не влиза, а и не доближава кафеза. Вместо това хвръкна и кацна на фризера, който беше на другия край на терасата, точно под климатика.

И така Гълъбин заживя на свобода. Денем се навърта около нас. Дебне, когато е отворена вратата, и влиза в стаята. Ходи си той като член на семейството. Понякога каца на главата ми. Друг път, ако някой, който е застанал пред балкона, хване парапета и започне да движи ръката си по него, Гълъбин се спуща и започва да води битка, да защитава територията си. А когато изляза на двора, нашият долита и каца на главата ми или над мен, на асмата.

Децата от улицата започнаха да идват и да гледат гълъбчето, да му се радват. Дори веднъж Христина, дъщерята на Иван комшията, взела Ивет, три годишната си дъщеричка, застанала пред портата ми и вика:

• Чичо Стефко! - отивам аз, а тя - Ивет иска да види гълъбчето.

А Гълъбинчо сякаш това чакал, сякаш я чу. Долетя и кацна на главата ми. Малката пляска с ръчички и се смее с глас. Тинчето вади фотоапарата и ни фотографира.

Веднъж Гълъбин отлетя и не се прибра до вечерта. Два дена го нямаше. На третия рано сутринта, още не бяхме станали и чуваме, че някой чука на прозореца. Скача баба Стефка, дърпа пердето, а там на перваза стои Гълъбинчо и чука на стъклото.

• Стефко, ставай! - извика тя. - Гълъбин се е върнал, но целият е в кръв.

Скачам аз и заставам до нея. И наистина. Стои нашият на перваза срещу прозореца целият в кръв и от време навреме си протяга шията и чука. Като че ли вика: “Събудете се! Помогнете ми! Умирам!”

Изскачаме на терасата. Вземаме го и влизаме в стаята. В това време дойде и Нелито. Когато видя какво е положението на нейното Гуги, само дето не заплака. Взема го тя от ръцете ми и започва да го преглежда и да нарежда:

• Гуги, кой ти стори това, миличко? Боже, те са го пребили. Как се е отървал? Как е долетял дотук?

Не можехме да знаем къде е бил и кой го е нападнал. Можехме само да предполагаме, че това е дело на някоя чайка. В този период, когато мътят и отглеждат малките си, те са много агресивни. Може би нашият Гуги от любопитство, от неопитност, вместо де се държи далеч от гнездото им, се е приближил до тях и те са му видели сметката. Но фактът си беше факт. С увредена става на дясното крило, с почти извадено дясно око, с накълван гръб, той успял да се отскубне от нападателите си и да се добере до дома, до своя дом, и да потърси помощ.

Два месеца продължи битката за спасяването му. Два месеца жените го храниха насила. Поиха го с пипетка. С риванол му почистваха раните и ги мазаха с крем „Здраве“. С чай от лайка му миха окото. Съветваха се със стари гълъбари. Водиха го на ветеринар. Даваха му някакви витамини. Ей, спасиха го. Зараснаха му раните. Възстанови се оперението му. Окото му, което бе хлътнало навътре, си дойде на мястото и около него израстна отново перушина.

И един ден го пуснахме отново на свобода. И ето, оттогава изминаха почти две години, и всеки ден най-малко два пъти Гълъбинчо пристига с гълъбицата си. Понякога ги придружават още две пъстри гълъбчета, но те не слизат при нас, а ги чакат на покрива на съседите.

Та ето такава е историята на нашия Гълъбин. Историята на нашия „див орел“, приятелю.

Помниш ли какво бе казал Дон Кихот де Ламанча на своя оръженосец Санчо Панса?

• Свободата, Санчо, свободата!

Тя, Свободата се оказа несъизмерима с удобствата, с охолството. Тя няма цена и не се купува, не може да се заменя с клетка, колкото и голяма, колкото и красива да е тя, защото от нея, Свободата, няма нищо по-голямо, по- красиво, по-желано. Защото тя е състояние на духа. А Духът обича да лети в синия простор, да среща и побеждава бурите, да се радва, да страда, да пада и става. Духът и свободата са едно неделимо цяло и затова са и неизмерими с живота в клетка. И който не е проумял това, винаги си е патил. Никога не е печелил. Винаги е губил.

Варна. 8.03.2015г.