„приятели“ и ПРИЯТЕЛИ

Народът е казал: “Ако искаш да си щастлив един ден – напий се! Ако искаш да си щастлив една година – ожени се! Но ако искаш да си щастлив цял живот - намери си много и верни приятели!“ Да, момчето ми. Приятелството не е ръкавица, която като си свършиш работата снемаш от ръката си и я захвърляш. Приятелството е за цял живот. И когато дойде време да се задомиш, да създадеш семейство, за една година превърни любимата си в приятел. Успееш ли да сториш това, ще си щастлив цял живот, не успееш ли - тежко ви и горко и на двамата.

Приятели са тези, които и в радост и в мъка, по всяко време на денонощието, на годината, цял живот с готовност застават до теб и ти до тях. Не търси приятелите, когато сте около софрата, а когато зафучи около теб със студените си вихри живота. Не току така народа е казал още, че приятел в нужда се познава.

Преди много години….

През петдесетте в ТКЗС-тата навлезе техниката - трактори, комбайни, камиони и измести живата конска тяга и човешка сила. Младежта тръгна към градовете или към големите национални обекти, където имаше глад за работна ръка.

През 1959г., както другите, така и ние с жената дойдохме във Варна. Нали знаеш? Когато човек е млад много–много не му мисли. Пред него е живота, а морето е до колене. Бяхме младо семейство. Дъщеричката беше на две годинки. Оставихме я на село при старите, докато се устроим с работа и квартира. Тогава нямаше ведомствени жилища, та намерихме квартира на свободен наем. От село донесохме едно канапе, юрган, дюшек, две лъжици, две вилици и няколко чинии, тенджера, тиган и всичко, което ни беше на гърба. Представяш ли си? Не, не можеш да си представиш! Та, както ти казах, аз започнах работа в Градския съвет, в отдел „Капитално строителство”, в машинната група, под ръководството на инженер Георги Балтаджиев, като инвеститор по машинно-монтажните работи, а жената, като монтьор на конвейера за ютии и котлони в завод Елпром.

И се затъркаляха годините. След една година прибрахме детето при нас. Защо ли? А бе, така се стекоха обстоятелствата, че три месеца не можахме да отидем на село, нито аз, нито жената. И когато накрая на третия месец слязохме от автобуса и тръгнахме почти на бегом към нашия дом, изгарящи от нетърпение да прегърнем старите, да грабнем в прегръдките си Весенцето, да си я разцелуваме, да я вдигна над главата си, да чуем смеха й, оня дето звъни като звънче и те кара да ти прималява под лъжичката от радост, от щастие, се случи нещо, което не очаквахме. На мегдана пред нас заварихме цяла тумба деца. Бяха над петнадесет. Те се закачаха, гонеха се, смееха се, викаха. Спряхме се встрани и заоглеждахме орляка. Изведнъж жената възкликна:

Ето я!

Гледам. Нашето фъстъче и то се гони и се закача с по-големите. Представяш ли си? Голо до кръста. С един пищимал около кръста, босичко, то бягаше по поляната и се закачаше с другите деца? Спуснах се да го взема и отдалеч се провикнах:

Весе, Весе!

В един момент то се спря. Обърна се към мен. Загледа се, загледа се, че като се извъртя, като хукна - дим да го няма. Едва го стигнах. Хванах го. Обърнах го към себе си и му викам:

Весе, татко съм. Не ме ли позна? Аз съм татко, миличко. - говоря й, а в гърлото ми застава една буца, не ти е работа.

Гласът ми започна да трепери, а очите ми се пълнят със сълзи. А тя ме гледа, гледа и по едно време пошепна, като чели се учуди:

Татко! - разпери ръчичките си и ги обви около врата ми.

Да отидем при майка! Ей къде е. - й казвам.

И се върнахме при жената. Представяш ли си? Прегръщат се двете. Милват се. Целуват се. А то пита:

Мамо, защо плачеш?

От радост, детето ми, от радост. – и то се гушка в нея и шепти:

Не искам да плачеш. Искам да се смеете, мамо.

Когато си тръгнахме обратно, почти до с.Оброчище мълчахме. По едно време жената ме бута по ръката и пита:

Какво си се умълчал, за какво мислиш?

По корем ще се влача, но ще си прибера детето при нас.

А тя ми стисна ръката, засмя се и сложи главата си на рамото ми. Та така станахме граждани. Когато детето стана на три годинки, значи след четири месеца, го взехме при нас и го настанихме в детска градина.

Завързахме дружба с едно семейство. Млади, както нас. И те с едно дете. И те на квартира. Отгоре на това и земляци. Нали знаеш? Когато излезеш в чужбина и там срещнеш земляк, независимо дали е българин, циганин, турчин, все едно, че си срещнал най-близкият си роднина. Така стана и при нас. Те работеха в ЗРНА-то.

Започнахме да се събираме, да си ходим на гости. И при всяко събиране жените слагаха на масата салатката и ракийката. Започнахме да излизаме на разходка в Морската градина. Събота или неделя вечерта ходехме на Младежката площадка в „морската”. Разбира се, заедно с децата. А, бе, сложим им по две кебапчета и по една лимонада отпред, а ние се танцим на дансинга. Започнахме да си викаме „братко”, „сестро”. Споделяхме си и радостите, и тревогите.

След две години ние станахме жители на Варна. До година и те щяха да станат. Жителството ни развързваше ръцете. Можехме да си сменяме работата и предприятието. Да си търсим работа по специалността. Можеше да се запишем и завършим вечерните техникуми или висше образование, и най-важното, можеше да кандидатстваме за място за строеж и да теглим кредит за жилище. А нали знаеш с какво се славим ние българите по света? Първо, където се спрем, веднага се захващаме да строим къща. Да има покрив над главите ни. Веднага гледаме да забием кола и да пуснем корени, дълбоки корени. Второ, гледаме, въпреки трудностите, семейството да бъде заедно, за да си помагаме в младините и на старини. И трето, още от малки приучваме децата си на труд, а навършат ли седем години, ги пращаме на школото да се учат на четмо и писмо, на ум и разум. Да опознават род и Родината си, нейната история, нейните красоти. Виждаш ли? Аз мисля, че именно тези неща са ни съхранили през вековете като народ. Тези неща още от дедите ни са заложени в кръвта ни, в гените ни.

Та още щом получихме жителството се заловихме да решаваме въпроса с къщата. Напънахме се и внесохме ония задължителни 1500 лева в Спестовна каса на „жилищен влог”, за да трупат лихвоточки. Така беше. За да ти отпуснат кредит, трябва да набереш примерно 10 000 точки. Веднъж поведохме разговор с колегите по тези въпроси и един от тях ми вика:

Георгиев, при тези пари ще те тиражират след десет години. - а аз си мислех, че ако днес ги внеса, след една година ще отида и ще изтегля парите.

Но има една дяволия, чрез, която още на края на другата годината може да се тиражираш. - продължи колегата и ми обясни как се изчисляват тези „лихвоточки”.

Седнахме и на бърза ръка сметнахме, че ще ми трябват 15000 лева, които след като ги внеса на 15 Май и ги изтегля на 15 Ноември, ще решим въпроса. Но тук възникна един съвсем дребен и елементарен проблем, ние нямахме пари. И батьо ти Петър си спомни народната поговорка, че род, рода не храни, но тежко му, които го няма. И тръгнах от врата на врата. И ми подадоха ръка баджанака, шурея, братовчедката, братовчедите, кой с колкото можеше и никой, към когото се обърнах не ми отказа. Изтеглихме и от ВСКасата 1000 лева. За нула време събрахме 14200 лева. И въпреки всичко не ни достигнаха 800 лева.

Една вечер жената вика:

Петьо, да помолим Ваньо и Данчето, мисля, че няма да ни откажат.

Ние знаехме, че те имат на книжка 7000 лева. Казано, сторено. На „Трифон Зарезан” – 14-ти Февруари, както всяка година, решихме заедно да го отпразнуваме. Предния ден бяхме ходили на село, та взехме бутилката с вино, това, дето татко го прави от Нохан, тук във Варна му викат Липа, и което е коварно, като дявола, когато застане пред иконата на Христос, и започне да лее сълзи. Пиеш го, а то ухае на хубаво и сладни, като че ли пиеш лимонада, но след втората чаша си „готов”. Развързва ти се езика, отваря ти се гласа и те кара да запееш. Взехме и кокошката, дето майка я беше сварила на сююш. Не знаеш какво е сююш? О-о-о, това е селска кокошка, сварена цяла, и която по вкус няма нищо общо с днешните бройлери, които не им ли сложиш цяла шепа миризми, все едно, че пасеш трева. Та отидохме, седнахме около масата и в един момент аз разказах за възникналия проблем и ги помолих, ако имат възможност да ни помогнат, и че на 16 Ноември ще им ги върнем барабар с лихвите. Реакцията беше, както и очаквахме:

Разбира се. Няма проблем. Ще я оправим тая работа. –вВеднага реагира „брат ми”.

Когато се прибрахме у дома, жената с радост сподели:

Нали ти казах, че няма да ни откажат.

Разбира се и аз се радвах. Изтече Февруари, след него Март, дойде Април. Някъде около двадесети най-внимателно подметнах на „брата”:

Ей, да не изтървем влака? – а Иван спокойно отговаря:

Няма страшно!

Дойде 13 Май. Викам на жената:

Давай да отиваме да вземем парите. Тия хора забравиха, че само два дни остават до крайния срок. - и отидохме.

Чукам на вратата, а от вътре се обажда „сестрата”:

Влез!

Пущам жената пред мен и влизаме. Вътре заставаме „брат” срещу „брата”, „сестра” срещу „сестрата”. Аз разпервам ръце и тържествено, на висок глас, весело издекламирам:

Айде, бре! Ще ги давате ли тези ш…. пари, че ще изтървем влака.

А „сестрата”, като започна да чупи ръце, като запелтечи:

Ама Петьо, ние с Ваньо мислихме, мислихме, това са пари. Не се сърдете!

Чух само дотук. Хванах жената за рамената. Рязко я обърнах към вратата. Само успях да й пошепна:

Да си вървим! Нямаме работа тук.

На бегом се намерихме на улицата. Зад нас останаха да се носят, като затихващо ехо думите:

Ама, не се сърдете! Това са пари. - ехо, което отнесе в небитието едно толкова красиво приятелство.

Жената с недоумение ме запита:

Петьо, какво ти стана?

Не разбра ли, че ни отказаха? - й отговорих.

Не бих се обидил, ако навреме бяха ни казали, че при тях е възникнал неочакван проблем. Никога не бих развалил приятелството ни за това. Защото всеки си има свои планове и не е задължително да проваля своите планове, за да може да реши твоите. Но когато два месеца живееш с мисълта, че си решил такъв жизнено важен проблем и се радваш, че не друг, а приятелят ти с готовност ти е помогнал, и когато пак в последните два дни този твой приятел ти сервира, че се отказва от дадената дума, и не ти оставя време да действаш, да се опиташ да намериш изход от създалата се ситуация, никога не бих приел такава постъпка. Аз в живота си, не съм се отмятал от дадената дума. Никога. За мен тя е била и е като клетва. За това не обичам буковите дъски.

Прибрахме се в квартирата, без да си кажем дума. И за какво ли бихме могли да си говорим? Та нали всичко отиде по дяволите.

На другия ден бях на работното си място, като увехнало мушкато. В 11 часа отидох в Касата да фактурирам една калкулация. Влизам, а на среща ми касиерката, Милка Иванова - жена на средна възраст, усмихната, лъчезарна. Тя прие документа, погледна го, след това мен и ми зададе тревожно въпроса:

Петьо, защо си посърнал? Какво е станало? Да не си болен?

Да знаеш, момчeто ми, че има хора, на които очите са като рентген. Като те погледне, все едно вижда в душата ти. Имат някаква дарба. Божие дело ли е или природна даденост не знам?

Нищо не е станало. – отговарям. - Само гдето ми се провали възможността да изтегля кредит за жилищно строителство, не ми стигнаха парите.

А тя, като чели между другото запита:

Колко не ти стигнаха?

На излизане, преди да затворя вратата, тихо казах:

Осемстотин, но това вече е без значение. Утре е последния срок да ги внесем в банката, а няма откъде да ги взема. - и излязох. Дори не знам дали ме чу.

На другият ден, още в осем и петнадесет телефонът иззвъня. Вдигам слушалката, а отсреща другарката Иванова вика:

Петьо, ела бързо в Касата! – и затвори.

Помислих, че ме вика във връзка с калкулацията. Почти на бегом отидох. Влизам, и питам:

Какво има, другарко Иванова? Пожар ли стана?

А тя вади един плик от бюрото си и ми го подава.

Какво е това? – питам озадачен.

Нали ти трябват осемстотин лева? Вземай ги и бягай да изгасиш пожара, гдето е на главата ти.

Но аз не съм искал пари от теб, а и мога да ги върна едва след 15 Ноември.-изненадан, объркан, занареждах аз.

Ще ги върнеш, когато имаш възможност.

Изхвърчах навън. Дори забравих да й благодаря. Веднага се обадих на жената по телефона и й заръчах да вземе разрешение от началника си и след петнадесет минути да ме чака пред входа на завода. Метнах се на „Балкана” и дадох газ. Вземам жената. От квартирата вземаме Спестовната книжка и оттам отиваме в ДСК, за да изтеглим тези пари, които внесохме преди два месеца. Оттам на бегом пристигаме в БНБ. А там едно стълпотворение от хора, не ти е работа. Салонът беше пълен от чакащи да направят вноската си, и както винаги, по български, в последния момент. Наредихме се на опашката и със свити сърца зачакахме. Гледам и ми се струва, че чиновничките работят много бавно. Всички са изнервени и може би болшинството чакащи мислят като мен. И въпреки всичко в пет без петнадесет застанахме пред гишето. В пет без пет взех документа, че съм внесъл парите и сякаш един огромен товар падна от плещите ни.

Точно на 16 Ноември изтеглихме парите обратно. На другият ден тръгнахме да връщаме заемите си. Разбира се, отидохме първо при другарката Иванова. Благодарихме й. Подадохме й плика с парите. Тя го взе и без да го отвори го прибра в чекмеджето на бюрото си. Но когато й подадох торбичката с бутилката Плиска - пет звезди и кутия с бонбони, започна да протестира:

Няма нужда – казва - защо правите така?

Още веднъж от сърце й благодарихме, и излязохме. Вървим, а сълзите ми напират в очите. Брех, ще заплача. Не мога да си обясня от какво е това вълнение? От мъка ли, че загубихме едни приятели, с които дружихме близо седем години или от радост, че срещнахме други, истински хора – ЧОВЕЦИ.

С касиерката и съпруга й ние бяхме само познати по служба. Техния жест, тяхната съпричастност към нас и проблема ни показаха, какво огромно душевно богатство крият в сърцата си тези най-обикновени хора. И ние бяхме щастливи, че в труден за нас момент те споделиха това богатство с нас.

Виждаш ли момчето ми? Колко много години минаха от тогава, а ние не сме забравили тези случаи, тези ЧОВЕЦИ, които срещнахме някога в младините си, а и по-късно. Помним им образите, думите, делата. И прав е поетът Пеню Пенев, дето каза, че „Човекът е човек, когато е на път.” Да! По пътя хората се сблъскват с какви ли не трудности и проблеми. С равнини, стръмнини, наклони, сипеи, дъждове, бури, реки без бродове, с радости и болки, слънчеви и мрачни дни, и така нататък, които трябва да се преодолеят, за да продължат напред. И именно тук, по пътя, се разкрива истината, голямата, гола истина за всеки, с когото си тръгнал, или когото си срещнал. Тук падат фалшивите усмивки, лукавите или угоднически погледи, ласкателствата, и остава голата, неподправена, истина за „приятеля” и ПРИЯТЕЛЯ.