ДИСПЕЧЕРА

Беше 23.00 часа, когато Диспечерът от Варна нареди:

• Шабла, спирай І-ва група! След малко последва същата заповед за ІІ-ра, ІІІ-та и ІV-та. В 23.30 часа Дизелова електроцентрала - Шабла утихна. Беше изключена от националният енергиен пръстен.

Спряхме охлаждането на двигателите. Заредихме резервоара на кулата догоре с вода. Избърсахме потеклото масло по люковете на дизелите. Попълнихме дневника и седнахме на топлите фундаменти, заслушани в настъпилата космическа тишина.

Изпитвах чувството, че съм изпаднал в безтегловност. Представи си! Гърми музика с мощност 150-200 децибела непрекъснато, в продължение на 4, 6 или 8 часа, а ти си нормален човек и изведнъж - тишина, космическа тишина.

Та сядаме на топлите фундаменти и се унасяме, всеки в своите мисли.

Аз бях моториста, а помощник-моторист ми беше бате Митко „Диспечера”. Не знам, кой и защо му беше лепнал този псевдоним, но така му викаха. Той по-голяма част от живота си бе работил като колар-железар. Имал малка работилница и по цял ден въртял чука. Но когато направиха ТКЗС-тата, когато внесоха тракторите и изклаха или изнесоха конете в Италия, работата му силно намаля и бе дошъл да работи в ДЕЦ-а. Тогава нямаше кадри и „колар-железаря” беше на по-високо, в техническо отношение, ниво в сравнение с дърводелеца, земеделеца, пастира или градинаря. Та затова го бяха приели и назначили, като помощник-моторист. Той беше красив мъж. Строен. Изтъкан от мускули и с блага душа. Олицетворение на сила и доброта. Същински Аполон.

По едно време бате Митко заговори:

• Стефко, знаеш ли, че съм служил в румънската армия?

• Да. - отговорих - Разбрах от татко.

• А знаеш ли, че бях ординарец на генерал Попеску?

• Виж, това не знам. Как стана ординарец и то на генерал? - във въпроса ми имаше учудване не от друго, а от факта, че момче, българче от Южна Добруджа бе станало ординарец и не на кого да е, а на румънски генерал.

• Когато ме взеха войник, вече знаех добре да говоря румънски. Един ден ни строиха на плаца. Само новобранците. По едно време се появи един офицер. Дори не знаех, че е генерал.

Беше слаб, като сухар, и на бая лазарника, но беше стегнат, сякаш само преди час са го извадили от калъпа. На главата му имаше шапка с кокарда. На кръста му широк бял колан. С нещо като бич под лявата мишница. С брич и лачени чизми на краката. Върви, като наперен петел, като пуяк. А след него цяла тумба офицери. Когато ни наближиха, командирът на ротата изкомандва:

• Рота-а-а, мирно! - и отдаде чест.

Ние се изпружихме и не смеем да си поемем дъх. А той мина по фронта, без да каже дума. След това се върна. Посочи ме и нареди да изляза пред строя. Е, излязох и опънах пешовете. А той ме пита:

• Щий руманеще? - изглежда офицерът до него му беше казал, че съм от Южна Добруджа.

• Щий, домнуле Генерал. - изревах аз и отново изпъчих гърди.

Той не каза повече нито дума. Обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

На другият ден ме извикаха при ротния. Той ми нареди да си прибирам партакеша, че ме изпраща за ординарец на генерал Попеску. Преди да изляза от стаята му, ми заръча:

• И да не ме изложиш!

Аз не знаех, нито какво е това нещо „ординарец”, нито каква е задачата му. Но още на другият ден разбрах, че това е слугата на генерала, който върви като пале след него, който му лъска ботушите, четка му мундира, прави и му поднася два пъти на ден кафе и помага на Генералшата в най-различни работи. А тя беше поне с 20 години по-млада от него. Отначало помислих, че му е дъщеря.

Бате Митко се замисли.

• Беше като цвете. Нежно, красиво цвете и все се смееше, а засмееше ли се, не можеше да не сториш това и ти. Като ме погледнеше, краката ми се подкосяваха, като че ли ме хипнотизираше. Абе, Стефко, защо Господ е направил така, че такива цветя магарета като моя генерал да ги пасат, да ги зяносват?

• Пет дена стажувах при „стария” ординарец под зоркия поглед на фатмака (старшината). А фатмакът беше добър човек. След време научих,че дядо му Илиу се е сражавал като доброволец при Плевен за освобождението ни от турско и там загинал. Всичко ми обясниха, но пропуснаха да ми покажат, как се прави „генералско” кафе.

Бате Митко отново се замисли. Засмя се и продължи.

• Уж гледах, но едно е да гледаш, а друго е да виждаш. На другият ден, след като си замина стария ординарец, изпълних всичко, което ми показаха. Точка по точка. Накрая направих кафето. Възварих водата. Сложих две чаени лъжички кафе и една захар. Залях ги с вряла вода и поставих джезвето на печката. Застанах до него и го изчаках да се ”обърне”. А когато се „обърна”, го налях в един бая голям филджан. Поставих филджана на сребърния поднос и влязох при Генерала. „Домнуле Генерал, кафето!“ - издекламирах. А той без да ме погледне посочи с пръст къде да го сложа. Поставих го на посоченото място. Отдръпнах се три крачки назад и зачаках. А той се наведе над чашата и погледна вътре. След това стана, дойде до мен и докато разбера какво става, ми изви такъв шамар, че видях сто звезди посред бял ден.

И така, ден след ден и два пъти на ден, сутрин и след обяд, цели тридесет дни. И да знаеш, почти навикнах. Оставя кафето. Той се приближава. Аз се стягам и накланям главата малко надясно, и си получавам сутрешната или следобедната порция бой. Нещо като ритуал. Вдигане и сваляне на полковото знаме на пилона, на плаца.

Най-после дойде 30-тия ден. Ядосан ли беше за нещо, на някого или на мен, че съм толкова несхватлив, не знам, но такъв шамар ми отпра, че ми притъмня пред очите. Удари ме по ухото. Ей, Стефко, да знаеш най–много боли, когато те ударят по ухото. Изтърпях, но за първи път ми мина през акъла, че ако този идиот ми падне някъде насаме, ще го гръмна, ще го претрепя, изрода му неден, дето ме бие и не ми казва защо, и каквото ще да става.

Когато излязох навън, заревах почти на глас, с хълцане, със сълзи от болка, обида и унижение. По едно време някой ме хвана за рамото. Обърнах се. Беше фатмака:

• Какво става, Митре? - така ми викаше - Митре. - Защо плачеш?

А аз хълцам и не мога да му отговоря. Накрая, когато се поуспокоих, му разказах всичко. Той ме изслуша и когато свърших, ми каза:

• Утре сутринта ми се обади, напомни ми да видя, как правиш кафето!

На следващия ден, още от зазоряване, взех под наблюдение портала и когато се появи, застанах пред него. Той ме изгледа учудено, сякаш ме вижда за първи път. А аз викам:

• Кафето, господин старшина, кафето.

• Да вървим! - отговори той.

И двамата тръгнахме. През цялото време, докато правех кафето, той стоя до мен и наблюдава, а когато приключих, ме запита:

• Това кафе ли носиш на Генерала?

• Ами, да. - и майката на ротата се засмя, понеже беше разбрал защо ме бие оня кретен.

• Не бе, момчето ми, Генералът обича кафе с каймак и с око. Сега ще ти покажа. Това го изхвърли! - и ми показа.

Накрая, когато върху кафето във филджана се образува почти един пръст каймак, и преди да си отворя устата, за да запитам: “А къде е окото?” - той се наведе и духна в чашката, и окото стана.

• Ха сега му го занеси!

Занесох го. Генералът погледна пак в чашката, стана и бързо се приближи към мен. За всеки случай се стегнах, затворих очи и зачаках. ”Дано не ме удари пак по ухото” - ми мина през ума, но в следващия миг почувствах ръката му на рамото си. Той ме потупа. Отворих очи и го погледнах. Не видях, но почувствах, че се засмя. Та, Стефко, представяш ли си? За едно око цял месец ядох бой и то два пъти на ден. Та това беше първото нещо, което научих в румънската армия. Да правя кафе с око.

• Кое беше второто? - нетърпеливо и развеселен запитах аз.

• Виж, генералите бяха богаташи. Имаха чифлици. И често в тях се събираше хайлайфа на приеми. Гостите идваха с леките си коли или с файтони. Мъжете изтупани във военни униформи или фракове, с папионки на яките на белите си ризи. С лачени обувки или лъснати чизми на краката. А жените им! Мале-е-е-е! Аз на друго място не съм виждал такова нещо. С дълги рокли, с големи, чак до пъпа им деколтета, с голи гърбове и едни гердани по вратовете, мингиши на ушите, пръстени, и гривни на ръцете. А как ухаеха, не ти е работа. И красиви… Много красиви жени са румънките, да знаеш, почти са като нашите.

Бате Митко се засмя и не разбрах, дали в сравнението му имаше сериозност или беше с подтекст.

• Та, една неделя имаше прием в чифлика на моят генерал. Цяла седмица го подготвяхме. Какви вина имаше! Не ти е работа. Все чужди, френски марки. Тогава научих, че най-хубавите вина били френските.

И когато дойде неделята, още по икиндия заприиждаха. Вечерта в големият салон, да не ти разправям какво стана. Смях, танци - танга, валсове, фокстроти, румба, чарл…чарл…чарлстон, и музика, такава една, дето не сме я чували. Ти чувал ли си за Щраус, за Моцарт или за Сарасате, а? Бяха довели музиканти чак от Букурещ. А когато понаправиха главите, играха и тяхната Перелица. Не знаеш какъв танц е Перелицата! Абе, една игра дето се гонят и се целуват.

И в цялата тази ала-мола, представи си, как бате ти Димитър в пълна парадна униформа, с буканчета на краката, подковани с нови габъри, лети из салона с табла, заредена с кристални чаши, пълни с най-скъпи вина!

Но, дето казваше баба ми Василка, многото хубаво не е на хубаво. Дяволът, пустият му таласъм, все от някъде гледа и все ще измисли някоя дяволия и от завист ще развали онова хубаво нещо, дето е обзело душата на човека.

В един момент, когато се приближих към една весела компания, в нея избухна смях. Бях много близко до тях. Една домна се дръпна назад и за да не се блъсне в таблата ми и да изпочупя кристалните чаши, и аз дадох заден. Виждаш ли какъв късмет? Някой изпищя. Представяш ли си? Една дама вървяла след мен и аз я бях сгазил. Дори отначало не разбрах, че съм я настъпил. Обърнах се. Тя беше седнала на пода. Бе събула оная изкилиферчена обувка, дето е само от подметка, токче и с няколко лъскави тасми, кръстосани отгоре, но дето струва поне десет пъти повече от кундурите на кака ти Еленка. (Кака Еленка беше съпругата на бате ми Митко.) Та, тя беше седнала на пода, милваше пръстите на левият си крак и ронеше сълзи. Не, не сe вайкаше, не охкаше, само тихо плачеше. Зарязах таблата, не си спомням къде. Коленичих до нея. Подадох й ръка. Тя я хвана и стана. А около нас за секунди се събра цяла сюрия хора. Едните цъкаха съчувствено с език, други се подхилваха, сякаш се радваха, а аз:

• Извинявайте, Госпожо! Госпожо, моля да ме извините! - започнах да се кланям, да се извинявам и ха-ха да заплача от съжаление и срам, а тя ми вика:

• По-добре внимание, отколкото извинения, момче!

Когато приемът приключи, когато гостите си заминаха, се сврях в стаята си ни жив, ни умрял. По едно време усетих, че вратата се отвори. Обърнах се и какво мислиш, че виждам? Тя, Генералшата Тенкуца, влиза така, както си беше в официалните дрехи, с голямото деколте и голият гръб, все едно, че беше гола. Скочих и застанах мирно. А тя се приближи, прегърна ме и започна да ме целува, да ме милва и да ми шепти:

• Не се тревожи, момчето ми, не се тревожи! На тази змия и пръстите й да беше откъснал, други щяха да й поникнат. Тя е като гущера. Сега ще се превърне в героиня във висшето общество. Навсякъде ще разправя, как един невъзпитан селяк от Южна Добруджа щял да и откъсне не само пръстите, но и целия й крак. Де да беше го откъснал, та да не се появява по приемите тази фльорца. А ти не се тревожи. Нищо страшно не е станало.

Ето, така получих вторият урок. Мисля си, че в случая не бях толкова виновен, и въпреки това тези думи ми висят цял живот като мингиш на ухото.

Настъпи дълга пауза.

• С Генерала обходих цяла Румъния надлъж и нашир. Видях много неща. Научих много нещо.

Бате Митко като че ли бе набрал енергия и отново разпалено продължи. Спомените от преживяното го отприщиха.

• Да знаеш, богата страна е Румъния, богата. С нея в това отношение въобще не можем да се мерим. Имат нефт. Затова през войната американците и англичаните бомбардираха Плоещ и неговите петролни полета и рафинерии.

А какви гори имат в Карпатите? Отгоре са горите, а отдолу са въглищата, желязната руда, каменната сол и какви ли не още природни богатство. Реките им са опасали като в мрежа цялата страна. Когато ние сме нямали хал-хабер, те са произвеждали трактори, батози (вършачки), казани (локомобили), локомотиви, вагони, плугове, брани и какво ли не още. Баща ти през 1925-29 година кара трактора на Ангел Букура. Беше румънско производство. Марката му беше” Урсул” (мечка). За да го пусне през зимата, когато е студено, палеше огън под него, за да се загрее маслото в картера му.

А колко народ живее там, в Румъния, не може да си представиш - румънци, унгарци, немци, българи, цигани и какви ли не още, абе, като в нас. И те като нас са помагали на другите, особено на нас, българите.

А бате Митко продължи:

• Да знаеш! Те не мразят българите и България. Това разбрах през тези години. Смятат ни за приятели, за братя. Ей, много са ни помагали и ние много сме им помагали. Виж! Може ли хора, на които не си помагал, на които си правил золуми да те приемат, да ти дадат подслон, когато родината ти е поробена? След това да дойдат да се бият и умират по бойните полета за свободата ти, а? Миналата година ходихме на екскурзия в Плевен. Там има паметници на загиналите за освобождението ни. До Братушките са наредени румънците и финландците. А това, гдето е станало през 1913, 1916 и 1918 години, не е работа на народа им, а на ония отгоре, на големите. Нали знаеш, атовете се ритат, а магаретата теглят.

Изведнъж бате Митко смени темата:

• Когато през 1940г. ни върнаха Южна Добруджа, аз бях още в румънската армия. В Крайовският договор, който бяха подписали на 7.09.1940г. бяха записали, че добруджанчетата, които в момента служат в румънската армия, ако искат могат да се демобилизират и да се завърнат по родните си места. Могат също да останат в Румъния като нейни граждани.

Един ден при мен дойде фатмака и ме запита:

• Митре, ти ще се демобилизираш ли?

Отговорих му само с една дума:

• Да!

А той ми вика:

• Защо не останеш тук? Виждаш ли? И Генерала и Генералшата те харесват и те обичат.

Не бях сигурен, че Генералът ме обича, но бях сигурен, че домна Генералшата ме харесва и обича.

• Ще си намериш работа или в армията или в цивилния живот. Имаш хубав занаят.

Той знаеше, че преди да ме вземат войник, съм работил като ковач.

• Господин Старшина, ако ти беше войник в Балчик или Добрич, щеше ли да останеш в България? - на свой ред го запитах аз.

• Не, нямаше да остана.

• Затова и аз не мога да остана. България е моята родина. Там съм се родил, затова ще се върна там.

А той изведнъж ме прегърна и ми вика:

• Ей, момчето ми, дано да си жив и здрав и да сполучиш в живота.

Иначе беше строг, а сега ме прегърна като свой син. Така го почувствах.

След две седмици се прибрах в Шабла. Добруджа беше свободна. А след три години ме мобилизираха, но вече в нашата армия, където изкарах и двете фази на Втората, и то все на предната линия. Ама, когато човек му е писано да оцелее, ще оцелее и ще живее.

Аз знаех, че той се бил сражавал срещу немците при Чумерна, а след това при Драва, за което бил награден не само с медал за участие в войната, но и с два ордена за заслуга.

Телефонът иззвъня и прекъсна разказа на бате Митко. Вдигнах слушалката, а отсреща диспечерът от Варна вика:

• Шабла! Пущай І-ва група! Товарът започва да се увеличава. Имай готовност и другите да включиш.

Беше 4.00 часа на 5.09.1958г. България се събуждаше и й трябваше електрическа енергия, много електрическа енергия. И ние с малките възможности на Дизелова електроцентрала – Шабла трябваше да помогнем, да й я осигурим.