КОЛЕГАТА

Слушай, момчето ми, и запомни! Думата „човек” се пише винаги с главни букви. Ето така - ЧОВЕК. Хора на нашата земя има много. Наскоро четох в един вестник, че населението на земята е вече шест милиарда. Но колко от тях са човеци никой не знае. Затова, където и да си, отваряй си очите на четири и гледай сред хората да откриваш ЧОВЕЦИТЕ - тия, на които винаги ще може да разчиташ – в работата, в ония трудни моменти, които неминуемо ще срещнеш по пътя си в живота. И ако срещнеш някого - направи го приятел или ако се разминете - вземи онова, хубавото, което видиш в него, и повярвай ми, че душата ти ще се изпълва с радост, ще се чувстваш по-щастлив, по-силен, по-богат. Не, не свързвай богатството с многото пари. Може да имаш милиони и да живееш като скот. Смяташ ли, че тия дето са издигнали триметрови огради около палатите си, които са построили с крадени от народа пари, които са пуснали цяла сюрия добермани да ги пазят, дето на всяко кюше са сложили наблюдателни камери, и стъклата на прозорците им са бронирани, дето сменят жените и супер колите си, като ръкавици, смяташ ли че са щастливи?! Ами, това са най- големите нещастници. Дали аз съм срещал ЧОВЕЦИ по пътя си? Да, да. С много от тях станах и съм приятел. С други се разминахме, но те оставиха в мен дълбока, светла следа. Да, моето момче, така е, следата от доброто винаги е дълбока и светла и затова се помни. Не искам да съм голословен. Ще ти разкажа няколко случая, от които сам ще може да прецениш кой е или не е ЧОВЕК.

Преди много години…

Работeх В Градския Народен съвет в отдел Капитално строителство, в „Машинната група,” като инвеститорски контрол по машинно–монтажните работи, под ръководството на инженер Георги Балтаджиев.

Беше ранната есен на 1961 година. Тръгнах за София с една товарна кола - Чепел, с ремарке. Трябваше да получа от завод „Васил Коларов” един трансформатор за трафопоста, който изграждахме на Златните пясъци, един котел „Уни“ за отоплението на новата сграда на Медицинския институт, който беше проектирал и изработил Котлостроителния завод „Г. Кирков”, /Него време започнахме да внасяме донбаски въглища от СССР. Те бяха висококалорични и скарите на старите котли започнаха да се деформират от високата температура/ и един „Срязващ апарат”, за лабораторията на Строителната организация, с който щяха да изпитват якостните параметри на почвите, където щяха да се изграждат новите промишлени или социални обекти. Тогава България приличаше на строителна площадка. Изграждаха се заводи, електроцентрали, училища, университети, болници, детски домове, язовири, напоителни системи, почивни домове, санаториуми и какво ли не. България бе тръгнала към индустриализация и от аграрна трябваше да се превърне в Промишлено-аграрна страна.

Водачът на колата се казваше Йордан. Голям симпатяга се оказа. През цялото време разговаряхме. Разказвахме си вицове. Обърнахме наопаки политиката. Стигнахме до втората световна война. До фашистките концлагери, до атомните бомби. До това, каква е била България преди Девети и каква е сега и накъде отива и колко трудно се върви напред към изграждането на социализма, когато отвсякъде ни е оградил с военни бази този мръсен и кръвожаден империализъм, който ни слага не пръчки, а колове в колелата, за да спре движението ни. Накрая обсъдихме и космическите полети. Тогава космонавтът Юрий Гагарин още не беше извършил своя исторически космически полет около земята. Това щеше да стане на 7 Април следващата година, но там някъде в околоземното пространство вече летяха кученцата Елка и Лайка.

Пристигнахме късно след обяд. Паркирахме камиона на паркинга за товарни коли, който беше зад ЦУМ. Не ти се вярва, нали? Но това е истината. Паркингът за товарни коли беше на пъпа на столицата ни. На другият ден обикаляхме заводите и чак на третия рано сутринта бяхме готови да тръгнем обратно към Варна. Но едно е да си готов, а друго е времето да ти разреши да сториш това. Беше паднала тежка “софийска” мъгла, и на двадесет метра не се виждаше нищо. Затова народната милиция не разрешаваше никой да потегли, преди да се вдигне тя. По едно време Данчо слезе да се поразтъпче и да чуе новините от колегите си, които се бяха скупчили на десетина метра от нас. Останах сам в кабината, сгуших се в тънкото си шлиферче, и се замечтах по–бързо да се вдигне мъглата, че да тръгнем, че да пуснем парното, та да ми се стопли душата. По едно време видях някакъв мъж да разговаря с Данчо, а той му казва нещо и сочи към Чепела. Само след минута непознатият беше при мен в кабината. И преди да си отворя устата и да го запитам, започна:

Шефе, аз съм колега на Данчо. Абе, баджанака го сполетя голяма беда. Балдъзата и майка му развалили калимерата. Скарали се, оплюли се, само дето не се хванали за косите, и сега не могат да се гледат. Та предложих на баджанака да дойде във Варна . При нас има глад за шофьори с категория. Ще го назначат, и квартира ще му дадат, и за два месеца ще оправят и жителството му. И баджанака прие. Не иска момчето нито да разтури семейството си, нито да обиди майка си. И мисля, че правилно постъпи. Но сега няма как да пренесем багажа им. Ако го пратят по влака сума пари ще му вземат, а е фукарийче. Шефе, моля те, помогни му! - И аз, ”шефът”, се замислих. Ремаркето е почти празно. В бункера на котела има също място. И реших. Ще му помогнем. А и Данчо, който междувременно се беше върнал, също започна да ходатайства.

Къде се намира багажа? – запитах.

Съвсем близко. Зад телевизионната кула е къщичката им.

В десет часа се вдигна мъглата и тръгнахме. Това, близкото, се оказа, че е чак в Симеоново. И за капак отгоре, тук вместо мъгла вали дъжд. Цял час и половина мина докато натоварим багажа - готварска печка, бюфет, маса, столове, легло, закачалка, хладилник Мраз, прахосмукачка „Чайка”, радио Ботев, денкове с юргани, дюшеци, одеала, черги и т.н., и накрая, гледам баджанаците носят два кафеза с кокошки.

Шефе! – вика единият.- Къде да ги сложим?

Хвърляйте ги горе в бункера!

А може ли да сложим и малко дърва, че печката без дърва няма да топли. А зимата се задава вече.

Давай! – викам, и си мисля, - като ще е гарга, рошава да е, пък, каквото ще да става. Бях започнал да се притеснявам, че много се забавихме и ще се наложи и през нощта да пътуваме. Точно в дванадесет потеглихме. ”Колегата” тръгна с нас, а „баджанака” към гарата. Щеше да пътува с влака. Когато стигнахме бензиностанцията на Витиня, спряхме да заредим. Аз останах в кабината, двамата слязоха. И когато заредиха и Данчо посегна да отвори вратата и да се качи в колата, „ колегата” извика:

Кокошките са избягали!

И започна едно гонене на трите нещастнички, които се бяха завъртяли около Чепела и спокойно си кълвяха. На помощ се притече и бензинажийката с помощника си. Слязох и аз. По едно време Данчо вика:

Я да взема манивелата та да ги утрепя. Поне да ги изядем. В този момент ми щукна една мисъл в главата - абе, викам си, те кокошките, че са глупави, глупави са, но нали ако бяха хукнали да бягат щяха да се развикат. Освен това те трябваше да скочат от три метра височина и щяхме да чуем да изпърхат с крилата си. Качвам се в каросерията. Поглеждам в бункера и какво виждам? Нашите животинки са се сгушили една до друга и си кротуват. В това време Бензинаджийката сочи най-голямата кокошка и вика:

Тази, тази, не удряй! Виж каква е едра и красива, герза е! Ще ми я оставите за спомен, задето ви помагам.

Данчо вдигна манивелата и преди да я метне към целта, аз изревах:

Недей!! Не са наши. Нашите са тук.

И стана една. Жената се вайка, че помагаше да заловим или утрепeм нейните кокошки. Ние, че като нищо щяхме да им видим сметката и накрая избухна такъв смях, все едно, че Шкумбата беше изръсил някой от своите солени вицове.

Оттук нататък настроението ни се повдигна. Данчо върти геврека и току прихне да се смее, като ненормален. А ние с „колегата” му пригласяме. Когато подминахме Ботевград, „колегата” вика:

Като гледам часовника и разстоянието до Варна - около десет-единадесет трябва да пристигнем. Ама предлагам да спрем в Ябланица и да си купим по кило Тахан халва. Да зарадваме булките и децата.

А Данчо натисна газта и му отговаря:

Петре! Я не дърпай магарето за опашката!

И всичко си вървеше нормално. Пътят беше прав. Отдясно се извисяваше горда Стара планина изпъстрена, като котленска черга, с най- различни цветове, с които дядо господ оцветява листата на дърветата, преди да започне есенният листопад. Отляво, като войници, бяха строени, като „за почест!” тополи. А там, напред, зад хоризонта ни очакваше родната Варна. Но… изведнъж на петдесетина метра пред нас се появиха десетина крави, които преминаваха през пътя. Две жени размахваха пръчки и се опитваха да ги накарат по-бързо да пресекат платното. Всички преминаха, но последната побягна по пътя точно срещу нас. Тук, в сянката на планината, пътят беше мокър и затова, когато Данчо натисна спирачките, за да избегне удара с животното, колата се подхлъзна, след това се изви почти напречно на пътя и продължи да се движи, като с ремаркето покоси две тополи и на третата се подпря, като че ли силата й свърши. Тримата стоим в някакво вцепенение, и не смеем да помръднем. Не можем да повярваме, че не се захлюпихме в канавката, а от там и в дерето, което беше само на два-три метра зад тополите. Пръв се съвзе Данчо. Той се обърна към „колегата”и ядно му каза:

Да ти пикая на мръсната уста. - И скочи на земята, обърна се, взе манивелата и хукна да гони жените. Когато чухме вика му:

Вашата мама…..к…, - като че ли и ние се събудихме от кошмарен сън.

Изскочихме от кабината и заоглеждахме камиона и товара му. Оказа се, че всичко си е на мястото. Дори кокошките на „баджанака” си бяха в кафезите само дето тревожно въртяха глави. Единствената повреда беше на теглича на ремаркето. Той бе силно огънат, а проводниците за светлините му скъсани. А без светлини сме за никъде. Или някой ще се блъсне в нас, когато се мръкне, или първият катаджия или тия от ДАИ ще ни спрат и ще ни видят сметката. „Колегата” се опита да ги свърже, но ръцете му се разтрепериха, като на паралитик, не можа да си свие пръстите и се отказа. А на мен ми няма нищо. Вървя, като сомнамбул, гледам и като чели мисълта ми е препарирана, не се включва, не се задейства. Едва когато се отдалечих на двадесетина метра и отдалеч видях картината - изтрезнях. Краката ми омекнаха. Колената ми се прегънаха и седнах на банкета. В този миг чух, че се приближи и спря до мен моторетка. Погледнах и що да видя? - Балканче, а на него – дядо Поп с всичките му салтанати - с брадата, с расото и килимявката на главата.

Какво щяхте да направите, момчета? – ме запита явно разтревожен.

Нали виждаш, Дядо попе? – отговорих. – Щяхме да ти създадем работа.

Аз, момче, се радвам на кръщенетата и сватбите, а не на погребенията. Миналата година, хей там - и той посочи напред - се обърна камион с четири трансформатора. Тогава шофьорът едва не загина. Бог да го поживи, отърва се само със счупени крака.

Да. Аз знаех, че наша кола катастрофира, само дето нямах представа къде е станало това. Сега научих. Дядо поп, след като се увери, че няма жертви, ни благослови, даде газ и си продължи пътя, при което расото му се развя, като расото на поп Андрей, когато летеше с влака и стреляше с топа си през бунтовната 1923 година. Само след броени минути се зададе първата товарна кола. Беше Шкода. Тя спря почти срещу нас. Да знаеш, шофьорите бяха солидарно племе. Изпадне ли някой в беда, всички се притичват да му окажат помощ. След малко до първата кола спряха още две – Ифа и ЗИС . Водачите им и придружаващите ги дойдоха при нас и веднага се включиха в спасителната акция. Първо откачиха ремаркето. След това донесоха въжета, с които завързаха котела и трансформатора - задачата им беше да ги осигурим да не се катурнат, когато започне изтеглянето. Шкодата застана пред нас и ни закачи с теглича си, след което Данчо влезе в кабината, запали двигателя, ние опънахме въжетата и двете коли едновременно тръгнаха,и… Чепела изскочи на платното. След като изтеглиха ремаркето, някой донесе един голям чук и започна да млати теглича. Други двама се заеха да свързват скъсаните проводници. Не мина и час, и вече бяхме готови да потеглим. На всички по лицата се четеше удовлетворение. Стиснахме си ръцете, здраво, по мъжки, и в това мълчаливо ръкостискане беше вградена клетвата, съпричастността, благодарността, и уверението, че където, и когато да се срещнем, ще можем да разчитаме един на друг. Гледах тези сурови мъже и си мислех – право казва народа, че сговорна дружина планина повдига. В 22 часа пристигнахме във Велико Търново. Там пренощувахме. В десет часа на другия ден - неделя бяхме във Варна и спряхме пред къщичката на „колегата”. Задружно разтоварихме багажа на „баджанака”. Преди да се разделим „колегата” произнесе прочуствено цяла тържествена, благодарствена, реч:

Шефе, – вика - ти извърши голямо, благородно дело, и ние с баджанака, никога няма да те забравим. Запомни! Винаги може да разчиташ на нас, защото ти си Велик човек!. - и т.н., чак ми стана неудобно. След това ми хвана ръката и се опита да я целуне.

Прибрах се в дома капнал от умора, но с нещо хубаво в душата, нещо дето не може да се опише с думи. Въпреки, че на другия ден началникът на отдела - инженер Ангелов, след като научи какво е станало, ме „калайдиса” здравата, аз не съжелих, че съм помогнал на едно „Фукарийче”.

От тогава се изминаха шест години. През това време с Данчо се срещнахме няколко пъти. Когато давах заявка в ДАП-а за товарна кола, винаги молех диспечерите да ми пратят Данчо. Ходихме с него за ел.мотори във Видин, за помпи до завод „ Вапцаров” в Плевен, за вентилатори в завод „Спартак” Бургас, за хладилни камери в завод „АНТОН ИВАНОВ” - София и т.н., но с „баджанаците” нито веднъж не се видяхме. И ето, че и това стана.

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА С „КОЛЕГАТА”

Беше началото на ноември 1967 година. Един ден жената ми казва:

Стефко, хайде в събота да отидем до Каварна. Домъчня ми за какини. После, когато зафучи, няма да можем да мръднем наникъде. Съгласих се веднага, защото тя беше права. Децата бяха малки, синът на три години, а дъщерята на десет. Къде ще ходим с тях през зимата?! А и ми бяха приятни срещите с баджанака и балдъзата. В петък купих билети за 15 часа в събота. На другия ден, в три без десет бяхме на автогарата. Тя беше точно на мястото на днешният Макдоналдс, който е срещу Експресбанк. Това беше сградата на стара кръчма, която сигурно беше национализирана някога за нуждите на държавата. А там едно стълпотворение от хора, не ти е работа. Все едно, че днес се е открил Пловдивския панаир. Та приближаваме се до двата автобуса, на които в момента се качват пътници, и аз питам за къде са.

Аз пътувам за Балчик. - ни отговори леличката, към която се обърнах.

Качихме се. Седнахме си на местата, които са посочени на билетите ни. Взехме децата в скута си и зачакахме да потеглим. По едно време влиза кондуктора и вика:

Я сега да видим има ли гратисчии, за които не са стигнали билетите! - и тръгва по пътеката.

В това време видях, че автобусът, който беше пред нас, потегли. Когато ловеца на гратисчии стигна до нас спокойно му подадох билетите и зачаках да ги перфорира. Той ги взе, погледна ги и в следващия миг все едно ни заля със студена вода:

Вие сте за Каварна.

Ами да.- Отговорих спокойно.

Но тоя автобус е извънреден и отива само до Балчик. Вашият току що замина.

И стана една - не ти е работа. Жената вика:

Да слизаме!

Децата направиха такива физиономии, все едно им бутнах в устата по парче лимон. Поколебах се само за миг и отсякох:

Не! Ще отидем до Балчик и там ще намерим нещо да се придвижим до Каварна. И си помислих - я „нашият” автобус ще застигнем, я на друг идващ от Толбухин ще се качим, ако ли не, такси ще вземем. Децата се обърнаха мигновено, прегърнаха ме и ме целунаха по бузата.

Татко, обичаме те! - Те с голямо нетърпение и радост очакваха да се видят с братовчедите си, които бяха на техните години.

Да, ама, не! Дето казваше Петко Бочаров. Когато след 40 минути кацнахме в центъра на Балчик, се оказа, че в „нашия” автобус нямало пътници за Балчик и директно продължил за Каварна. Трите таксита „Волгa” с варненски номера, които чакаха пред ресторант Червена звезда отказаха да ни заведат, тъй като нямали право да ходят до Каварна. Отведох челядта в агенцията да е на топло, защото задуха остър, студен вятър, а аз скръхнат в „оня” шлифер излязох на площада да посрещам претъпканите с пътници автобуси. До 21 часа минаха шест и никой не ни взе. Към шест часа такситата изчезнаха, и други не се появиха. И вече, когато отчаян се проклинах, че не послушах жената, и бях готов да отида и се хвърля в морето, се зададе и спря пред мен СПАСЕНИЕТО. В автобуса нямаше правостоящи, като в другите по двадесет, наредени като сардела. На табелата му пишеше ВАРНА- ШАБЛА. И най-важното бе, че Шофьор на автобуса беше „КОЛЕГАТА”. Оня дето искаше да ми целува ръцете. Оня дето ме изкара ВЕЛИК. Ей, значи имало Господ, си помислих. Отидох. Отворих вратата. Той ме погледна позна ме и възкликна:

О-о-о, Шефе! Как си, Шефе? - А аз щастлив, с усмивка цяла педя му викам:

Приятел! Ей, Господ те изпрати. Никак не съм добре. Закъсах, като Марко на Косово поле. Тръгнахме с жената и децата за Каварна, на гости, и ето на, вече пет часа чакаме някой да ни вземе. – и като картечница изредих патилата си. И когато очаквах да каже:

Води ги! Качвайте се! Ти си Голям човек. Как ще ви оставя на тоя студ!- той разпери ръце:

Не мога, братче, не мога! ДАИ-то така ни е насмело, че ако ме хване ще ми разкатае фамилията. Не мога.

Изстинах. Не можах да повярвам. Този човек ми се кле, че винаги може да разчитам на него и баджанака му. Призля ми. Почувствах, че започва да ми се гади, и всеки миг ще повърна. Такова отвращение ме обзе. Обърнах се и с невиждащ поглед тръгнах през площада, и едва не се блъснах в току що спрялата пред мен лека кола Рено. От нея слязоха три жени. Водачът отвори багажника и им подаде две пътнически чанти. Те му благодариха и си тръгнаха. Приближих се и го запитах за къде пътува, и когато каза, че се прибира в Каварна едва не подскочих. С последна надежда му казах каква е работата . А ТОЙ вика:

Къде са децата? Води ги! Аз ще ви изчакам.

След 18 минути бяхме в Каварна. Благодарихме му. Извадих десет лева и му ги подадох, а той ми отблъсна ръката:

Няма нужда. Хора сме, а и утре може да ти затрябват за лекарства. Дано да не се стигне до там. И кажи на балдъзата си да ти свари веднага един горещ чай и да сложи един аспирин в него, а баджанака ти да направи греяна ракия, за да се затоплиш добре.

Няма да разказвам, как ни посрещнаха, как ни се зарадваха. То се подразбира. На другия ден в 16 часа бяхме в автобуса за Варна. Същият се напълни, както казват “до козирката”. Шофьорът беше младо момче, някъде около 25 – 26 годишно. Вън беше студено.

Прехвърчаше сняг. Духаше силен северен Добруджански вятър. Зимата бе дошла. Когато стигнахме село Божурец, се оказа, че на спирката чакат двама души – баба и дядо. След като отвори предната врата, шофьорчето се обърна към пътниците:

Другари, дайте малко назад, да приберем тези хора.- и като видя, че са старци се спровикна:

Абе бабо, абе дядо, къде сте тръгнали в тоя студ? Защо не си стоите на топличко до печката.

Същата история се повтори и на спирката на село Тополи. Само че тук чакащите бяха четирима.

Абе, хора, вий акъл имате ли? Къде да ви слагам сега? Вижте, каква тарапана е вътре! Другари, дайте малко назад, уплътнете бойните редици! Няма да ги оставим на студа, я. Вижте как са премръзнали! Дайте, дайте още малко! Колкото по-нагъсто сте, толкова по-топло ще ви бъде. - Народът се смее. Някой подмята закачка. И всички уплътняват пространството до последно. Шофьорчето също се смее и като затвори вратата добави:

Абе, ако ме спипа ДАИ-то и ми друсне някой акт, никой няма да даде двайсет стотинки. Ама как да ви оставя на пътя.

Виждаш ли, момчето ми? Колко много години минаха от тогава, аз не съм забравил тези случаи, тези хора, които срещнах някога в младините си. Помня им образите, думите. И прав е Пеню Пенев, дето каза, че човекът е човек, когато е на път.