Приятелки

ПРИЯТЕЛКИ

Виждаш ли оная бабичка, с черната забрадка, дето идва насреща, е баба Рада. Тя носи тази забрадка от младини. Още щом се разделиха с Янаки, я сложи и повече не я сне. А тая, с бастунчето, дето куцука срещу нея, е баба Димка. Виж ги как ще се разминат! Видя ли? Разминаха се, като фашист и комунист през Втората световна война. Ако имаха възможност, щяха да се хванат за гушите и щяха да се опитат да си отскубнат гръцмулите. Винаги, когато стане дума за ония години, едната вика:

• Ти си виновна! Ти предложи да си направим майтап.

А другата отговаря:

• Ти си виновна, защото ти каза, какъв да бъде майтапa! - и така цял живот се обвиняват и мразят.

Защо ли?

Това се случи през 1956 година. Звеното на Илия Янчев беше само от жени. Петнадесет жени и един мъж - звеновода. То бе в състава на полевъдната бригада на ТКЗС-то.

В звеното работеха и двете приятелки Радка и Димка. И двете бяха красавици, само дето едната беше с руса, а другата с черна гарванова коса. Те бяха неразделни още от деца. Бяха съседки. Родителите им също дружаха.

Омъжиха се за двама приятели. Единият - Янаки, който беше тракторист, караше Сталинеца, а другият - Савата беше шофьор на Шкодата. И двамата бяха добри момчета. Бяха кротки, работливи, услужливи, „душици”, както казваше Рада. Трепереха над изгорите си и те над тях.

За три години си построиха нови къщи. Направиха нови огради. Тъй като камъкът в Добруджа е кът, направиха зида само шейсет сантима висок, а върху него туриха петдесет санта тараби, които боядисаха в зелено.

А градинките, които направиха, бяха произведения на изкуството. В средата сложиха по един голям, красив лебед, от тия гипсовите, дето ги продаваха по сборовете и панаирите. Савчо ги бе купил някъде от вътрешността на България, когато ходил с Шкодата по работа в Пловдив. Около тях направиха алеи, засипани с пясък и очертани с камъчета, които двамата приятели донесоха от морето. Цветята бяха от тия дето, като цъфнат, чак на улицата се усеща уханието им. Всичките бяха от тези, дето бабите и прабабите ни са садили и семената им са се предавали от поколение на поколение.

Купиха си мотори. Съветски - ИЖ. Те бяха яки, тежки, мощни машини. Машини за дълъг път.

Още същата година отидоха на обиколка из страната. Беше през Юни, преди жетва. Ходили в Плевен, на Царевец, на Шипка, на Бачковския манастир, на Преображенския манастир, стигнали чак до Рилския. Минали през Батак и Пещера. Гледали, как от нищото са изникнали и изникват заводи, електроцентрали. Как цялата страна се оплита от мрежата на далекопроводите, по които като невидима кръв тече електрически ток и пали светлините в домовете в най-далечните краища на Родината. Видели, как започва и се пише новата й история. Нощували, където ги завари нощта в палатките, които носели. Срещнали се с много хора, видели и научили неща, за които бяха чували или учили само в училище в часовете по география и история. За всичко видяно и преживяно, когато се върнаха след петнадесет дни, разказваха с такъв възторг, с такова вдъхновение, че можеше само да им се завижда.

Цялото звено се попика от смях, когато Дима, включвайки целият си вроден талант и използвайки ръце, крака, очи, и глас разказа за ония две трагикомични премеждия, които ги сполетели след Юндола и при Айтос.

Във Велинград се задържали за малко. Отишли на паметника на Вела Пеева, след това на „кайначетата” си потопили краката в горещата минерална вода. Обядвали в един ресторант. После разпънали картата на България и четиримата единодушно решили да пренощуват край притока на река Места - Бяла Места. А на другия ден щели да продължат към Разлог, Симитли, Благоевград, селата Рила, Бистрица, Пастра, с разчет след обяд да пристигнат в Рилския Манастир. Речено-сторено. Яхнали моторите и запрашили нагоре към Юндола. Преминали го без да спират и рано, рано стигнали до набелязаната цел.

Намерили място на стотина метра от пътя, край рекичката. Опънали палатките, а пред тях разчистили място кажи–речи, колкото за цял харман, за да не направят пожар, когато запалят огъня. В средата му направили огнище от речни камъни. Събрали дърва и се приготвили да посрещнат нощта. А тя дошла бързо. Тук не било както в Шабла, рано да се съмва и късно да се мръква, защото няма кой да пречи на слънцето. Тук, докато то изкачи баирите и върховете на Родопите и особено Голямата Сютка, става седем часа. И още станало, не станало шест след обяд, се гмурка зад Рила планина, зад връх Мусала и Славов връх.

До късно стояли прегърнати край огъня. Слушали песните на щурците и славеите. Гледали звездите, които сякаш били по-големи, по-едри от нашите, добруджанските. Савата, който служил като моряк, намерил Голямата мечка, а оттам и Полярната звезда, и определил в каква посока се намира Шабла. После обсъдили въпроса къде е по-добре да се живее - в планината или в равнината. И всички единодушно стигнали до извода, че в равнината е най-добре, защото все по-друго е да тръгнеш из полето, когато се раззелени напролет или когато се залюлеят като море житата и погледът ти се рее надалеч, надалеч, и няма нищо, което да го спре. А Дима философски заключила:

• Абе, все си е друго да вървиш по равното, вместо да се катериш по тия баири.

После си попяли. И без да усетят, станало полунощ. Загасили огъня и се прибрали в палатките. Не след дълго заспали.

Сутринта първа се събудила Радка. Измъкнала се тихо от спалния чувал. Отишла на рекичката. Наплискала си лицето с чистата, като сълза студена вода, след което решила да разгледа какво има наоколо. А наоколо гора, а през гората - пътека. И тръгнала нашата Рада по нея като Червената шапчица, когато отивала при болната си баба. И колкото повече вървяла, толкова повече я завладявала магията на гората с шепота на тишината, с вълшебството на оная дивна симфония, изпълнявана от хора на вятъра, листата и пойните птици сред роя от лъчи, които, като северно сияние, се гонели между листата и стволовете на вековните буки. Как стигнала до малката полянка Рада не разбрала. Но когато застанала пред нея, ахнала. Тя била обрасла с цветя. Била като букет от маргаритки, метличини, мак, кадънки, енювчета, лазарчета, горицвет, момини сълзи, и какво ли не още. А долу, до корените им цъфтяла мащерката. Но върхът на възторга й настъпил, когато видяла горските ягоди.

• Господи! – възкликнала тя и плеснала с ръце.

А те, накацали като рубини по 5-6 броя на върха на всяко стръкче, сякаш й се усмихвали и я канели да ги откъсне, да ги сложи в устата си, да усети сладостта и аромата им. И тя го сторила. Хапнала няколко, но решила, че и другите трябва да опитат от това чудо на природата. Събрала цяло снопче. След това наредила около тях бели маргаритки, сини метличини, после сложила по няколко стръка кадънки, лазарничета, енювчета, и се получил един голям, фантастичен букет. Тя гледала букета и се пренесла в детството си. Оставила го до себе си, седнала сред цветята и започнала да плете венчета като ония, дето слагали на главите си, когато на Енювден отивала с дружките да събират билки. Изплела едното. Сложила го на главата си и започнала другото за Дима. И си затананикала оная песен „Хубава си, моя горо, миришеш на младост”.

По едно време някой я побутнал по рамото. Помислила, че е Яначко. Той обичал да се прокрадва така тихо зад нея. Или й закривал очите с длани, или с някоя тревичка я гъделичкал по врата. Та сега пустият му зевзек отново се задявал. Тя не му обърнала „никакво внимание”. А „Той” отново я побутнал, но този път по другото рамо. А тя си преправя гласа и му вика:

• Я не ме закачай, че като скоча, че като те хвана, че като те тръшна сред цветята, и както няма никой, ще те изям, ще ти видя сметката!

Но пустият му Янакчо не спира, закача се. И тогава тя се завърта решително на сто и осемдесет градуса така, както била седнала, и ха, да протегне ръце, да го хване за краката и да изпълни заканата си, се вцепенила. Вместо Яначко срещу нея само на половин метър стои мечка. Седнала на задника си, като нея, и я гледа с любопитство. И не се знаело, какво си мисли. Дали й се любува или се чуди откъде да я захапе - от краката или от главата.

Постепенно очите на Рада се разширили и станали големи като домати, и ха-ха да изскочат от орбитите си. И изведнъж тапата която била запушила гърлото й излетяла на вън, а от устата й се откъснал такъв сърцераздирателен вик, че гората се уплашила, притихнала, птичките замлъкнали, планините потреперили и по всяка вероятност от заснежените им върхове са се откъснали снежни лавини, а ехото грабнало този вик и го запремятал от връх на връх, от дол на дол, като ненормално, като дърта клюкарка, която няма търпение да разкаже за случилото се на цяла България. Как станала, как побягнала надолу по пътеката и дали я е гонила по петите страшната мечка, Рада не си спомня. Дошла на себе си в прегръдката на Яначко, който със Савата и Дима тръгнали да я търсят. Тя треперела, като лист на трепетлика и повтаряла:

• Мечка, мечка! - и сочела назад.

Всички погледнали натам накъдето показала и що да видят? Едно мече бяга по същата пътека, но в обратната посока, нагоре. По едно време то се спряло. Обърнало се назад, изправило се и започнало да маха с предните си крака. Като чели ги поздравявало. След това изчезнало в гората.

Това, което се случило при Айтос не било по-малко „драматично”.

Когато тръгнали обратно, решили да минат през Бургас. Да разгледат Несебър и Слънчев бряг и оттам да се приберат в Шабла. Щом подминали град Айтос, спрели под сянката на едни крайпътни дървета да си починат и наобядват. След час прибрали багажа, натоварили го на моторите. Мотористите ги възседнали и зачакали половинките им да се качат зад тях. По едно време Савата, който бил по-напред, преди Димка да се качи, дал газ и потеглил. Отначало помислили, че се шегува, но когато видели, как моторът увеличава скоростта и се отдалечава, разбрали, че тук няма място за шега, че Савата не разбрал, че Дима не се е качила на мотора. Тогава повечето мотори бяха с отделни седалки. Задната, имаше специална дръжка, за която се държеше стоящия отзад и въобще нямаше физически контакт между двамата.

Радка слязла от техният мотор и „заповядала” на Янаки да догони и върне Савата. Само дето не предвидила една подробност - Савата бил любител на високите скорости и нямало начин да бъде застигнат, докато не спре някъде. А в момента той въртял ръчката на газта и от време на време се провиквал:

• Знаеш ли какво е онова там напред и вдясно? - и без да дочака отговора, сам си отговарял:

• Това са комините на Нефтохима. А онова е …

И така няколко пъти. И не му направило впечатление, че Дима не му отговаря. Той имал и един „порочен навик”. Когато излизали двамата с мотора от време на време „пущал” ръка и я хващал за крака, хем да провери дали си е на мястото, хем да я стряска, за да не заспи. А тя го удряла по главата и му викала:

• Безсрамник! Я си дръж кормилото и си гледай пътя, че да не се намерим в канавката! - и прихвала да се смее щастливо.

Разстоянието между Айтос и Бургас било двайсет и осем километра. Когато останал само половин километър до бензиностанцията край Бургас, където щели да зареждат и да се изчакат, по стар навик Савата „пуснал” ръката, но се оказало, че кракът на Дима го няма на мястото си. Посегнал по-нагоре, но и там нямало нищо. Тогава разбрал, че нещо страшно е станало, че я е изръсил някъде по пътя. И се уплашил. Ударил спирачката и спрял. Скочил от мотора и объркан отправил поглед назад, сякаш очаквал от там да се зададе неговата Дима. Но вместо нея пристигнал Янаки. И още спрял не спрял, между двамата се завързал следния разговор:

• Къде е Дима? Жива ли е? Не я ли намери по пътя? Жива ли е?

• Открихме я. Рада остана да й превързва раните. А аз тръгнах да те гоня.

В объркването си Савата не забелязал, че зад Янаки я няма Рада. Но когато се изяснила картинката, прихнали да се смеят и Савата си представил, как ще го майтапят двете присмехулнички, а и цялото село, защото нямало начин да не разкажат в звеното за случилото се. Изпушили двамата по една цигара. След това решили да отидат да заредят. А в това време присмехулничките, седнали под дебелата сянка, гледали профучаващите край тях товарни коли и весело отговаряли на поздравите на ухилените шофьори, дори един спрял Москвича си и като си подал главата от прозореца се провикнал:

• Ей, аверки! Как върви оборота? Пада ли, пада ли?

• Как няма да пада, като има такива абдали, като тебе. - му отговорила също усмихната Рада.

• Хайде да ви водя на Слънчев бряг да се попечете на плажа.

• Не може! Тук ни е работното място. А и нямаме бански.

• Бъдете спокойни, лесно ще уредим тоя въпрос.

И кой знае колко щял да продължи този разговор, ако не се задали двете ИЖ-ета, които рязко намалили скоростта и почти под носа на Москвича прегазили банкeта и спрели пред двете “труженички”:

• Качвай се, народе, че дълъг път ни чака! - се провикнал единият моторист.

В звеното тачеха двете дружки. И двете родиха в един месец. Рада момченце, а Димка момиченце и се зарекоха, когато децата пораснат, да станат сватове.

Нали знаеш, как е в звеното? Песни, смях, закачки и всичко, каквото стане в селото, тук се знае и обсъжда с подробности още същия ден. Затова и двете ходеха с мерак на работа на полето. А звеното копаеше царевицата през пролетта и я береше есента. Пластеше сеното по време на коситбата. А когато изсъхнеше, го правеше на купи. По жетва връзваше снопи след жетварките и ги трупаше на кръстци. Скубеше лена, когато узрееше. Тогава ленът се скубеше с ръце. По-късно дойдоха машините, които заместиха жените.

Радка беше самороден математик. Когато накрая на деня звеноводът започнеше да мери и пресмята какво е изработило звеното, тя заставаше до него и за нула време изчисляваше изработеното. Славата й бързо се разнесе не само в ТКЗС-то, но и в селото.

Един ден, на заседание на Управителния съвет, решили за облекчаване и подобряване на отчетността да създадат бройка „Отчетник”. Създали я и когато стигнали до човека, който да я заеме, някои си спомнил за Радка. И решили да й предложат да зареже полето и да поеме тази отговорна за кооперацията работа. Първо извикали и разговаряли с Янаки, а след това бригадирът се качил на двуколката и отишъл да вземе Рада от блока. Още на блока, пред всички, той й обяснил за какво става дума. След двадесет минути Рада се изправила пред Управителния Съвет, изслушала спокойно Председателя, който я запознал с взетото решението и твърдо заявила:

• Без Дима никъде не отивам! Мен ми е хубаво и на полето.

В същото време Дима, като се тръшнала на блока, като ревнала - какво ще прави без Рада. Мислили, мислили в Управителния съвет и накрая решили – създават се две отчетнически бройки - „Старши отчетник” и „Младши отчетник”.

И така Радка и Димка станаха отчетнички. Колежките от звеното останаха на чакъма, а двете приятелки се настаниха в канцеларията. Станаха чиновнички. Още първата седмица си смениха тоалетите. До края на втората на вратата на стаята им се появи надпис „ОТЧЕТНИЦИ”. За няколко месеца не само усвоиха занаята по събиране на информацията и подготовката на ежедневните, седмичните и месечните отчети, но и започна да им остава доста свободно време да обсъждат селските клюки. В един такъв „важен” за службата им момент Рада предложила:

• Димке, хайде да си направим един майтап с нашите момчета.

• Хайде! - без да му мисли много-много се съгласила Димка.

И се хванали двете да мислят. Мислили-мислили и измислили да си напишат по едно любовно писмо - Рада на Димка и Димка на Рада, за да накарат момчетата си да ги ревнуват. Трябвало да направят така, че те, момчетата, да получат тези писма. Ах, какъв смях ще падне, си мислели двете. След това седнали и писали с преправени почерци, брисали, смели се на глас и накрая се получило нещо такова: „Мило мое ангелче, гълъбице моя, от момента, в който бяхме заедно, не ме хваща сън. Накъдето и да се обърна все тебе виждам, все за тебе мисля.“ и накрая завършвало с: „Чакам да ми дадеш знак, че отново да се срещнем на нашето си място, че да те сграбча, че да те прекърша като млада фиданка, че да те целувам навсякъде, чак до нишана, дето е на онова място. Чакам и треперя.”

Наистина, един ден, когато Рада била дете на три години, се гонила из двора с по-голямото си братче Василчо, и без да иска седнала на огъня, на който баба й Радка варяла сапун и който уж бил загасен. Та тогава едно още живо въгленче й се залепило на дупето и й оставило за цял живот един белег, голям, колкото две стотинки. За този белег знаели само майка й, баща й, баба й, и разбира се Янаки.

Писмото до Дима не било по-малко „любовно”. Та, написали ги. Поставили ги в пликове. Пуснали ги в пощенската кутия, която била закачена пред пощата, и зачакали. На другия ден бай Митю, пощаджията, тръгнал да разнася писмата. Когато стигнал мелницата на Георги Овчаров, видял, че се приближава Шкодата на ТКЗС-то. Махнал с ръка и тя спряла до него. Савата си подал главата през прозореца и го запитал:

• Какво има, бате Митьо?

• Има писмо за Димка. - и му подал плика, но се сетил и за другото, за Радкиното. - Има и за Радка, Янакиевата, ще го вземеш ли да й го дадеш?

• Разбира се. Точно отивам при Янаки. - отговорил Савата, взел и него, поставил ги двете до себе си и потеглил.

Янаки, с група кооператори, засявали блока до Фара и Савчо карал още семена за там. Когато пристигнал, точно зареждали редосеялките. Докато чакали да разтоварят камиона, двамата приятели повели разговор. По едно време Савата се сетил за писмото. Взел го и го подал на Янаки:

• Имаш писмо.

Той не казал, че то е за Рада. Ако беше сторил това, може би Янаки нямаше да го отвори. Но стореното - сторено. Дяволът бил вече дръпнат за опашката и си вършел перфектно работата. Янаки взел писмото, отворил го и започнал да чете. Савата видял как усмивката от лицето му постепенно изчезва, как посърва и става бяло, като на мъртвец, а след това червено, като сварен рак. Видял, как очите му се наливат с кръв и се уплашил. Хванал го за раменете и го раздрусал:

• Какво ти става човече. Нещо лошо ли пише? – запитал той.

Но вместо отговор Янаки изревал:

• Мамка й курва, ще я убия! Ще я убия!

Завъртял се като въртоглаво шиле, качил се на трактора, после скочил от него, седнал на земята, хванал си главата и заплакал. Но това траяло само минута. След това се изправил, смачкал писмото, пуснал го, стъпил върху него и с петата си го натикал в меката, подготвена за сеитба добруджанска земя. После откачил редосеялките, скочил в трактора и с мръсна газ отпрашил към селото. Всички гледали втрещени и никои не можал да реагира.

Пръв се съвзел Савата. Той изровил писмото. Оправил това, което останало от него и прочел, това, което можело да се прочете. Едва тогава се сетил, че има писмо и до неговата Дима.

В това време „Сталинеца” с пълна скорост, със страшен трясък на веригите и рев на мотора преминал през селото. Спрял се за секунди пред „зелените„ тараби и сгазил красивата ограда, като танк Т-34 немските укрепления при Курската дъга. Минал през красивия бял лебед и се заковал в средата на цветната градина.

Огледал се Янаки, като обезумял, след това хванал левия лост за управление на тежката машина, изтеглил го с две ръце към себе си с такава ярост, че едва не го изкривил, и натиснал до последно педала за газта. Машината изревала, сякаш я заболяло от това, което след секунди щяла да направи, и се завъртяла на място. След това направила още няколко завъртания на различни места, докато от „произведението на изкуството”, от „гордостта” на Рада не останало нищо.

Майка му и баща му, които били в задния двор, дотърчали и като видели какви ги върши техният син, само дето не припаднали. А Янаки, след като изтрил от лицето на земята „Райската градинка”, „градинката на Любовта”, влязъл в къщи, отворил гардероба, където били дрехите на Радка, награбил ги и излязъл на вън. И тук се срещнал с майка си лице в лице.

• Какво правиш, момчето ми? Полудя ли, сине? Какво ще каже Радка?

Тя, майка му много обичаше снаха си, защото тя много я уважаваше и думата й на две не правеше. Освен това беше красива и работна, и се гордееше с нея.

Погледнал Янаки в очите й, в разплаканите майчини очи, и сякаш се събудил от тежък сън. Сякаш изтрезнял. Пуснал дрехите. Прегърнал майчицата си и тихо казал:

• Не съм луд, майчице. Убит съм. Няма я вече моята Радка, твоята Радка, нашата Радка. Тя умря. Отиде си. Чуваш ли майчице? Умря.

Виждаш ли, момчето ми, каква стана? Като че ли чума удари двете семейства. Разделиха се. Цялото село се надигна да ги оправи, да ги събере. Викаха ги чак в Партийния комитет, но никои не можа да завърже скъсаното въже. Както и да го връзваха, който и да се опита да го съедини, все оставаше един голям грозен възел. Никой не можа да закърпи, да сглоби, ония красиви кристални вази, в които винаги имаше толкова много ухаещи на пролет цветя и които Радка и Димка така нелепо счупиха.