Кристи

К Р И С Т И

/ На гръцките политемигранти /

 

Помниш ли, Кристи, Акропола горд

и стари Олимп, забулен в мъгли?

Звездите големи, що слизат в Егея,

тия чудни звезди, що раждат мечти?

 

Помниш ли пътеките бели, край морския бряг?

Смокините нежни сред диви скали,

козичките малки, що припкат нагоре,

морето безкрайно, що в злато гори?

 

Помниш ли залеза как гасне в пурпур

и песните чудни, що пеят момите,

момците сиртаки, що тропат в такт,

щом тихо луната се спре сред звездите?

 

Помниш ли, Кристи, нашата ЕЛАДА,

там, где се родихме ние от мечти?

Помниш ли, Кристи, своята Елада,

Родина на горди мъже и жени?

 

Атина Палада сърце ти е дала

и нежно, и гордо в скръб и беди.

Венера Милоска зората е вляла

в твоите черни, прекрасни очи.

 

Не искам усмивката - тая зорница

под облак от мъка над теб да трепти.

Не искам в очите - тия черни маслини

да виждам скръб и печал да гори.

 

Ще видиш отново ти своята Елада

и изгрева чуден с рибарят що пей:

„Елада ти моя, любима Елада,

свободна Елада ЗДРАВЕЙ!“

 

И бризът вечерен отново ще гали

влюбено твоите буйни коси.

Олимп ще те гледа щастливо отгоре,

огрян от сбъднати, скъпи мечти.

 

14.03.1969 г.