ДОБРУДЖА МОЯ

Ех, красиви са българските планини и долини със своите вековни гори, с бистрите пенливи потоци, с поляните обрасли с цветя и с ухаещите на здраве билки. С ония горди балканджии, които са се вдигали срещу поробителите и са хващали Балкана. Викнеш, а ехото ти връща вика десетократно умножен, сякаш ти се смее. Разсъмне се, а слънцето изгрее след час или два и се показва между два върха и те гледа весело, закачливо, като че ли те пита: „Е, как е без мен? Не е добре, нали?“ Или още не се е мръкнало, а то се скрие зад билото на планината и току зачерви и разпери облаците след себе си, сякаш ти маха за „Довиждане!“ и ти пожелава „Лека нощ!“.

Ех, друго си е Добруджа. Друго си е… Този чуден, роден, крайморски Шабленски край.

Мръкне се и високо над теб в небето се търколи луната – голяма като погачата, която прави мама и ти се приисква да се пресегнеш, да си отчупиш едно парче от нея, да я поръсиш с бабината мерудия и да я схрускаш. А тя хуква по небето и с един замах покрива равнината със сребърното си одеяло и я залюлява в прегръдката си. А около нея изгряват звездите – едри, трептящи, искрящи като диаманти, пронизани от слънчеви лъчи или гледащи спокойно, нежно като влюбени свенливи, ласкави момински очи, които със своето очарование не приспиват, а будят спомени, мечти, желания. Запяват щурците и славеите и запълват всемира със своята вълшебна музика. В „Балтата“ закрякват хорово жабите и изпадат в екстаз от вълшебството на тази картина.

Ех, друго е Добруджа. Друго е…

Мине полунощ… В съня си чуваш, как се обаждат първите петли и знаеш, че е три часа. След това – в четири започват да извиват глас вторите и тогава на изток се пука, разцъфва зората като златна роза. И с нея се събужда полето. Щурците замлъкват. Звездите угасват и падат на земята между избуялите жита – по синорите, по чаирите, по бозлуците край селото, по азманите, в бистрите води на езерото. А когато от хоризонта, там на изток, където свършва или започва морето изскочи весело, усмихнато като току-що събудило се дете слънцето, те се раждат отново в разтварящите се цветове на алените кадънки, сините метличини, лилавите перуники, белите като януарски сняг водни лилии и маргаритки. И тогава горе, в дълбокото, безкрайно, бездънно небе запяват чучулигите, а долу в житата пъдпъдъците започват да нареждат онова неповторимо „Пъд-пъдък, пъд-пъдък…“ След тях, някъде откъм чаира се обажда папунякът, а по покривите на къщите загукват гълъбите и с диво, неземно очарование показват на света, на небето, на земята, на цялата вселена своята божествена привързаност, ангелска нежност и любов. В дворовете закудкудякват кокошките, закрякват гъските и заразмахват крила, за да си спомнят, как са летели предците им от делтата на Дунава до Шабленското езеро и на юг. И изведнъж чуваш магарето на съседите… Вдигнало глава нагоре към космоса, сякаш отброява минутите до шест часа.

Друго е Добруджа, друго е…

Тръгнеш след плуга и гледаш как лемежът обръща земята-кърмилница бразда след бразда. И ти замирише на майчина гръд, на топло мляко. Или възсядаш Алчо и политаш по пътя, който се вие сред зреещите жита, а те разлюлени от утринния бриз се гонят като морски талази надалеч, надалеч, докъдето ти стига погледа. И ти сякаш не си на гърба на коня, а си се изправил на бака на лодката, издула бялото си платно, понесла се по гребена на вълните като белокрила чайка.

А дойде ли жетвата, Господи, как ухае на хляб… Погледнеш нивите – там жетварките размахват крилата си като птици и нареждат ръкойка след ръкойка, а жетварите, спуснали до китките на ръцете си ръкавите на белите си ризи, с бели кърпи на главите, заплитат въжетата, притискат с коляно и завързват снопите с тежките, златни житни класове. И току отнякъде долети песен – от ония, на които, ако не чуеш думите, мелодията им ще ти разкаже за радостите и болките на Добруджанеца. Или някой се провикне: „Е-хе-хе-хе-хе-е-е!“ и чувстваш, как този радостен вик се понася като птица над строените като войници кръстци. Как се потапя в трептящата мараня и прелита над ония кристални езера, които миражът сякаш на шега е сътворил и изчезва в далечината. А когато по пладне до теб достигне тракането на колела на каруца откъм село, знаеш, че идва мама с обяда и с гюма с оня чуден сууклук, който тя прави от студена кладенчева вода, оцет, чесън, копър и ако има краставици.

Ех, друго нещо е Добруджа. Друго е нашият Шабленски край.

Застанеш на „Стражевия хълм“, от който някога турците са наблюдавали дали от морето няма да се зададат и акостират на брега пиратски или „не дай боже“ руски кораби и пред теб се разтваря безкраят. На изток гордо се пъчи най-високата в тарафа тракийска могила „Острата“. До нея, на двадесетина метра от морския бряг, се е сгушила като уплашено самотно дете „Тузлата“, която очаква и се радва на бурите, защото само тогава Морето-майка прескача пясъчните дюни, взема я в прегръдките си и през сълзи и смях ѝ дава сили да живее и да се бори с вечността. „Тузлата“ – с вода, солеността на която е като солеността на Мъртво море и под чиято повърхност се крие дебел пласт черна като добруджанската мъка и вълшебна със своята лековитост кал.

А там, вдясно, на скалистия бряг на нос Шабла, като исполин е застанал на денонощна стража Шабленският фар – висок 32 метра, издигнат на 200 метра от брега през 1769 година, копие на Александрийския. Денем – мълчалив, задрямал. Но, когато настане тежка, непрогледна нощ, когато облаците покрият небето и се спуснат като хищни птици ниско над бушуващите вълни, готови да запокитят заслепените от тъмнината и объркани от коварната магнитна аномалия кораби върху крайбрежните скали, той изпраща своя спасителен сноп от лъчи, които като вълшебна майчина ръка ги хващат, отвежда ги в безопасни води и им посочва пътя, от който бурята ги е отклонила.

Поглеждаш на юг край скалистия бряг. Погледът ти първо пада на „Кум суат“ с онова малко островче, което някой сполучливо е нарекъл „Мартина“ (Гларуса). Отделило се само на десетина метра от брега, от незапомнени времена то е мястото, където след дълъг полет над морската шир стотици чайки си отдъхват с онази врява, която само те могат да вдигат.

По-нататък се виждат малките селца Тюленово и Камен бряг. Сгушили са се до самия бряг те сякаш търсят опора, закрила в морето, в пещерите, в които съжителстват безброй ята от диви гълъби и корморани.

Вдясно, в далечината се тъмнее Каменбрягската кория, там, където всяка пролет децата ходят да събират охлюви, а през есента диви круши, дренки и киселици.

Отместиш погледа си на запад и пред теб в ширналата се равнина, хей там, до село Горун се мъдрят двете могили, наречени „Мраморните“. Пред тях до пътя за Камен бряг се е сгушила Каменната могила, а край пътя за Тюленово – „Пчелната“. Там, недалеч от „Кум суат“, като изпъдена е притихнала оная, страшната могила „Кървавата“, която легендата свързва с клането на неуспелите да избягат от черкезките банди добруджанци през Кримската война. Оттатък Шабла, до гробището, коленичила в дълбок поклон като майка, притихнала в скръбно мълчание, е застанала „Гробищната“ могила. А вдясно от пътя за село Езерец се кокорят двете братчета – Раздвоените могили и на която от тях да се изкачиш, и накъдето и да погледнеш, виждаш как хоризонтът се е отдалечил и ти се иска да разпериш ръце и чувстваш как в гърдите ти нахлува просторът – свободен, безкраен, неповторим.

А ето там, да, там е езерото, Шабленското езеро. Гледаш го и се питаш, колко ли Господ е обичал хората и шабленци, за да сътвори не другаде, а тук, на това място тази симфония от звуци, картини, ухания.

Разсъмва се… В „Балтата“ замлъква жабешкият хор. Вятърът замира в тръстиките. Утринната мъглица, която, като нежна ефирна завивка е покривала заспалата вода, бавно започва да се вдига и постепенно разкрива чудото на природата. Бавно, почти неусетно, сякаш от нищото изплуват очертанията на тръстиките, папурите и градината на белите лилии.

Ето, две водни кончета, незнайно откъде дошли, прелитат. Не… Те тичат по огледалото на водата, като изпълняват сложни виражи и пируети, и изчезват там, зад папурите.

Изведнъж във въздуха излита малка червеноперка. Дали е подгонена от изгладняла щука или е любопитна и иска да види очарованието на „горния“ свят? Тя се завърта като цирков акробат и пада обратно, като оставя след себе си гонещи се и отдалечаващи се десетки концентрични кръгове.

Ето, от сазлъка вдясно се показва патица, за цветовете на оперението на която Бог не се е скъпил. Тя внимателно оглежда пространството пред себе си, след което обръща глава назад, тихичко казва „квак-квак“ и се плъзва напред. Миг и зад нея се нареждат в килватерна редичка десет малки като пухени топки юрдечета.

А ето и лебедите… Те се появяват като видения някъде откъм Соргуна. Величествени, грациозни мълчаливо заемат сцената и започват своя вълшебен танц под звуците на оная божествена музика, която само те чуват.

Изведнъж до теб достига вик на чапла или рибар. И колкото повече се развиделява, толкова картините стават по-богати на багри, по-красиви…

И през всичкото това време утринният хлад те щипе по бузите, по ръцете, по краката и не ти разрешава да затвориш очи, да задремеш и да пропуснеш нещо от това, което изплува пред омагьосания ти поглед.

Ето това е Добруджа – необятна, просторна, лъчезарна, богата и многострадална. Това е тя – събрала в себе си и радостите и мъката на цяла България. Именно затова добруджанецът не може да се откаже от нея, милее за нея, копнее за нея.

Ето, това е Добруджа. Нашата Добруджа… Моята Добруджа.