Първият бой

ПЪРВИЯТ БОЙ

Ожесточени боеве се водеха на северозапад от Добрич в близост до Кочмар. Противникът се бе укрепил в град Куртбунар.

Разузнаването донесе, че откъм Добрич се движи голяма противникова колона. Румънското командване бе оценило стратегическото положение на града и бързаше да прехвърли допълнително войски, за да го задържи в свои ръце, а от там да продължи към Тутракан и да удари в гръб българските войски, насочващи се и готвещи се да атакуват Тутраканската крепост.

Командващият конната дивизия генерал Колев също оцени създалата се обстановка и значението на града и реши да нанесе изпреварващ удар срещу противника при село Кочмар.

В 10:30 часа от дълбочина 10-15 километра към предната линия потегли Дивизията.

Беше 13:30 часа, когато средната колона, водена от самия Генерал стигна до целта и се прикри в горичката. Лявата се спусна в дола, входа към който беше на два километра вляво и започна движение към изходната позиция в тила на противника. Дясната зае позиция вдясно от селото, готова да посрещне и разбие идващия авангард на основната румънска колона. Тази конна колона, заедно с пехотата, колоездачната и картечна роти трябваше да навлезе в селото и да прогони румънците към полето.

Коста беше в лявата колона. Спуснаха се в дола и тръгнаха надясно по коларския път. В един момент командирът, който беше в челния ескадрон, даде знак. Колоната спря и замръзна в очакване. Колко беше това очакване – минута, час, два, Коста не си спомняше. Това беше напрегнатото очакване преди боя, преди атаката. Беше очакване, в което мисълта, нервите, сърцето се сливаха в едно и се свиваха, и се стягаха като пружина, която в даден момент щеше да бъде освободена, за да помете всичко пред себе си.

Беше вече 14 часа, когато командирът, за кой ли път, погледна часовника си и даде знак „По конете!“. В този момент върху противниковите окопи се изсипа огнен ураган.

Командирът отново погледна часовника си. Бяха изминали 30 минути от началото на артилерийската подготовка. В следващия миг артилерията прекрати огъня. Беше настъпил моментът за действие на кавалерията. Той със замах посочи напред. За минути ескадроните изскочиха на равнината. Някъде напред се чу мощно „Ур-а-а-а!“. Пехотата, Царицата на боя, се бе вдигнала в атака.

Коста никога през живота си нямаше да забрави този бой. Беше участвал в много сражения, но в такова за първи и последен път. Това не беше сражение, а касапница.

Противникът, неиздържал на напора на пехотата, започна да се изтегля от селото, като палеше всичко по пътя си. А не трябваше да подлага на огън българските мирни домове. Не трябваше! Накрая изскочи от селото, като повлече тия, които бяха в окопите край селото и побягна към дола с цел да се укрие и даде отпор в следващите окопи, които бяха на разстояние 300-400 метра от предната линия. Но срещу него идваше кавалерията.

Срещата беше мълниеносна и жестока.

За кой ли път Коста замахваше със сабята. За кой ли път конят му като зло куче се спущаше към поредната жертва, той не си спомняше. Дори не беше забелязал, как летящият до него кон, язден от Илия от Добрич, улучен в челото, изведнъж подви предните си крака, сякаш някой с огромна сабя ги отсече, преметна се през глава и със страшна сила се стовари върху излетелия от седлото кавалерист. Не видя, как зад него лети конят на Димитър от Язъджилар, който още в първите секунди на контакта с противника беше улучен от вражески куршум право в сърцето и сега лежеше бездиханен на земята някъде назад, с ръка все още държаща сабята насочена напред, а конят му, неразбрал това, продължаваше да води боя сам и с другите.

Коста застигна бягащия противников войник. В един миг оня се спря. Обърна се. Беше захвърлил пушката си и сега вдигаше ръце, за да закрие главата си. Дали в този миг той съзнаваше безсмислието на това движение или инстинктът му за самосъхранение го караше да го прави? Той с широко отворени очи посрещаше съдбата, която безмилостно се бе надвесила над него. Погледите им се срещнаха за частица от секундата, единият изпълнен с отчаяние, жажда за живот и ужас, а другият с ярост и болка, с жажда за мъст за поруганата Родина. В един миг нещо в сърцето, в душата на Коста трепна. Този нещастник, който след секунда щеше да умре, сигурно като него някъде го очакваха майка и баща, братя и сестри, а може би и невяста с невръстни дечица? И в този миг-вечност той се смили над него, но ръката му вече не беше подвластна на разума и безмилостно се спусна надолу.

Тръбата засвири отбой. За миг в полезрението на погледа на Коста се мярна Генералът. Той се беше изправил на стремената на своя кон, бе вдигнал нагоре ръката си, която държеше сабята и викаше с пълен глас:

– Спрете! Спрете!

Той зовеше своите момчета да спрат тази ужасна сеч.

Конете спряха треперещи от възбуда, с пяна на устата и мокри гърбове.

Коста обърна поглед към бойното поле. О, господи! То беше осеяно с телата на млади хора в чужда униформа, а между тях лежаха простреляни конници и коне, някои от които все още живи. Коста леко опъна поводите, пришпори вяло коня и с наведена глава, уморен и покрусен тръгна след ескадрона, който поемаше към сборния пункт. За първи път той не изпита радост от победата. Дори не забеляза, че слънцето се беше показало иззад облаците и заливаше със светлина Добруджа.

След по-малко от час дивизията беше строена край село Кочмар. Всички замръзнаха, когато Генералът, възседнал своя Пирин, обходи по фронта Дивизията, след това застана с лице към нея и отдаде чест.

– Здравейте, юнаци! – поздрави той.

И всички почувстваха в тези две думи гордостта и благодарността от смелостта, подвига, саможертвата и героизма на младите български мъже, стоящи пред него, почувстваха преклонението пред падналите в боя за Отечеството.

След това Генералът опъна поводите и съпроводен от мощното българско „Ура-а-а!“ тръгна към десния фланг, където бяха строени пленените над хиляда румънски войници. Спря съвсем близко пред тях, отдаде чест и на чист румънски език с прости думи заговори:

– Момчета! Ние, България и Румъния, българите и румънците сме съседи. А нали, знаете? По близък от съседа няма. Съседът е по-близък от брата. В беда човек се обръща и търси помощ не от друг, а първо от съседа си. Така беше до неотдавна, когато през 1913 година, българският народ изпадна в беда, но вместо да ни помогне, румънското правителство изпрати войските си и завзе нашата Добруджа. И вижте какво стана! Момчета, никога не тръгвайте с оръжие срещу съседката си България. Тя никога не е нападала вашата Родина – Румъния, която вярвам, че обичате, така както ние обичаме своята Родина – България.

След това той вдигна ръката си и посочи на север.

– А сега си вървете у дома, където ви чакат невестите, децата и вашите стари родители. И не забравяйте, че сме съседи!

Той отдаде отново чест и опъна поводите на Пирин, който се завъртя и в тръс тръгна към селото.

Настъпи тишина, сякаш пленниците не искаха да повярват. Това вцепенение трая минута, две. И изведнъж множеството се взриви от възгласи на одобрение и радост. Те започнаха да се прегръщат, да се целуват, да махат с ръце след Генерала. Едва ли някога някой румънски генерал е бил изпращан с такъв възторг и благодарност.

Погребаха заедно загиналите в боя български и румънски войници на метър от ската на дола. Подредиха от едната страна румънските, а от другата – българските войници. Попът опя българските и румънските момчета. Отгоре на гроба забиха голям дървен кръст, един за всички, които лежаха под него.

Пробивът, който беше направен на запад от Добрич, стана повратен момент във военните действия на Добруджанския фронт. Българските войски навлязоха дълбоко в Добруджа и Румъния.

Мъжете от румънските села бяха по фронтовете, мъжете от българските села се сражаваха в редиците на българската армия. А тези, които не можаха да отидат в армията при оттеглянето на румънците през шестнадесета година бяха откарани в румънските концлагери Щефанещи, Трифещи, Данжени, Рипичени, Шубнени, Биволаре, Ромънещи и Подрига, където голяма част от тях щяха да оставят костите си далеч от родните места, унижавани и третирани като военнопленници, неиздържали на студа, въшките, тифа, глада и жестоката физическа разправа.

Българите посрещаха с възторг своите войски. Румънците – жени, деца, старци бяха сковани от страх. Те се събираха на групи по домовете и с тревога очакваха какво ще се случи след час, днес или утре. По дворовете от време на време се виждаха да щъкат само стари мъже и жени. Те хранеха, пояха добитъка и птиците или с големи кошове на гърба отиваха да наберат царевица от неприбраните ниви.