Любов, наречена Ирина

ЛЮБОВ, НАРЕЧЕНА ИРИНА

На заранта Коста си тръгна. Потегли с дядо Георги и Иван, които отиваха на скеле в Балчик. Баба Мара го целуна по челото и го прекръсти:

– Бъди жив и здрав, синко. Лек да ти е пътя и идвай! Нашият дом е и твой дом.

Ирина подаде ръка и преди Коста да я поеме се обърна и побягна към къщи.

С дядо Георги и Иван се разделиха в Балчик. Дядо Георги намери свой приятел от Шабла, който в момента се прибираше у дома. Той дълго разговаря насаме с него. Накрая си стиснаха ръцете, тупнаха се свойски по рамената и се разделиха. В това време към каруцата се приближи млад мъж, който усмихнат се поздрави с дядо Георги и Иван и въпросително отправи поглед към Коста.

– Това е Коста. Наш приятел. – поясни Иван.

Новодошлият подаде ръка и се представи:

– Саранди, синът на дядо Желез – шаблалията.

Коста и Иван се прегърнаха като братя.

– Ако някога загазиш, само дай знак и ще вдигна цялата Гагаузландия на помощ. Само се обади – усмихнат заръча Иван.

– Добре. Ще го имам предвид – отговори Коста.

Дядо Георги също го прегърна. След това бръкна в пояса си, извади кожената кесия, отброи шест жълтици и ги подаде на Коста. Коста реагира:

– Моля те! Това са много пари. Те ще ви трябват. На мен нищо не ми трябва.

– Вземи ги! – безапелационно отсече дядо Георги. – Давам ти ги назаем. Когато забогатееш и минеш някога по нашия край, ще ми ги върнеш.

Със Саранди и дядо Желез бързо намериха общ език. Те се оказаха тракийци от Егейска Тракия. Дядо Желез бил малък, когато баща му ги натоварил с братята и сестрите му на каруцата и в тъмна доба тръгнали на север. И се спрели чак в Яалъ юч орман. Защо решил така баща му, той не знаеше. Знаеше само, че имал някакви неприятности с турските власти. Заселили се тук. Купили имот в село Шабла. Не бил голям, но стигал да изхрани челядта.

Сега били доволни. Земята била дебела и богата като тракийската. Водата била на плитко и мека като египетски памук. Морето било наблизо, а езерото стигало чак до селото. Турци и българи живеели мирно, по съседски.

Когато дошли, заварили турците тук. Шабла била само турско село, ако тези 5-10 ханета можели да се нарекат село. Казват, че някога тук имало чифлик. Говорело се, че това бил чифликът на Айше абла. Дядо Желез не го помнеше. Дали е изгорял или някакво природно бедствие го е опустошило, дали морски разбойници са го нападнали, разграбили и разрушили, какво е станало с чифликчийката и другите му обитатели не се знаеше. На въпроса, живеят ли други българи в Шабла, дядо Желез отговори, че по едно и също време там са се заселили Чобановите, Баджаковите, Белберските и те Сарандевите. Сега обаче селото се е разраснало и станало по-голямо от Яалъ юч орман и Сатълмъш, които някога били по-големи от Шабла. В селото вече живеели Кирковите, Коджа Митевите, Молдованските. Къщите са вече шестдесет. Турците са малко.

От своя страна дядо Желез и Саранди се осведомиха откъде е, къде се намира Котел, майка му и баща му живи ли са, какво работят, има ли братя и сестри. Само един въпрос не му зададоха – защо е тръгнал и дошъл толкова надалеч.

Пътят, по който се движеха, минаваше край Каварна, Сеид Ахмед, Язъджилар. Някъде на километър вдясно се видя Саръ меше, след това минаха през Юч орман и на смрачаване пристигнаха в Шабла.

Голямото семейство живееше в къща-плетеница. Дворът граничеше с дерето. В северната му част бяха обора за конете и говедата и саята за овцете. До тях беше саплъка, а до къщата – хамбарът. Под хамбара имаше голямо помещение с тъкачен стан и два миндера. Върху единия бяха струпани връзки с разноцветни прежди. Кладенецът, дълбок около десет метра, беше в източната част на двора. Пред него имаше улук от камък, дълъг повече от два метра за водопой на добитъка.

Семейството посрещна гостоприемно и с интерес Коста. Той с готовност отговаряше на зададените въпроси и внимателно слушаше разказите на дядо Желез и другите членове на семейството, които се намесваха само когато дядо Желез се обърнеше към тях. Между другото Коста спомена, че никога не е виждал море и не знае, дали е сладка или горчива водата му.

– Утре Саранди ще те заведе да го видиш – накрая приключи разговора дядо Желез – А сега, на спане, че работа ни чака утре!

Коста и Саранди спаха навън, в сеното. Нощта беше светла като ден. Имаше пълнолуние. Огромната луна бе застанала сред безброя от звезди, а щурците изпълваха със своята песен цялата вселена. Завити с ямурлуците Коста и Саранди дълго разговаряха. Коста се интересуваше какви села има на север – български или турски. От отговора на Саранди разбра, че на север са Сатълмъш, Карапча, Дуранкулак, Караманлии, Каралар, Калайджи дере, а между Карапча и Калайджи дере се намирал чифлика на Кир Ахмед. Можеше ли Коста да предположи, че по-нататъшният му живот ще бъде свързан с това име – Кир Ахмед? Едва ли.

Вече се разсъмваше, когато Коста се събуди. С изненада разбра, че Саранди го няма. Стана бързо, изтупа и сгъна ямурлука и тръгна към кладенеца. В този момент Саранди изведе добитъка за водопой, изкара от обора два коня, доведе ги до кладенеца и след като ги напои, ги оседлаха.

– А сега към морето – махна с ръка той.

Възседнаха ги и полетяха на изток, където хоризонтът просветляваше. Утрото беше тихо. Небето чисто. Без нито едно облаче по него. Звездите бързо избледняха и се скриха някъде.

Те минаха покрай балтата, край перилото на езерото, свиха надясно, след минута наляво и изведнъж Саранди опъна поводите и закова коня на място. Коста спря до него и се вцепени от картината, която се откри. Пред тях беше морето. Като заспало дете, спокойно, чисто, то повдигаше гърди, сякаш поемаше дълбоко свежия утринен въздух и издишайки плискаше като ласка малките вълни върху пясъчния бряг. А там, далеч, хоризонтът все повече и повече просветляваше. Коста изпита чувството, че оттам, от изток се задава огромен пожар. При тази мисъл инстинктивно потръпна.

– Гледай! Сега ще изгрее – извика Саранди.

В този момент Коста видя как заревото избухна. Слънцето се показа, задържа се за секунда, сякаш за да се огледа и бързо изскочи над хоризонта. По морската повърхност мигновено се образува златна слънчева пътека. Като че ли то, слънцето, протегна ръка и погали нежно заспалите вълни, брега и равнината.

– Господи! – промълви Коста и закри с длан очите си.

Той напусна Шабла по обяд. Никакви увещания от страна на Саранди и дядо Желез да остане още няколко дни не го спряха. Той отклони предложението да го закарат до Дуранкулак с каруцата. Накрая дядо Желез му заръча:

– В Дуранкулак има наши хора, Стаматовите. Поздрави ги от нас. Те ще те посрещнат и ще ти помогнат.

Саранди го изпрати на километър от селото. Разделиха се като приятели.