Краят на пътя

КРАЯТ НА ПЪТЯ

Този ден Лефтер стана рано. Защура се из двора. Влезе в обора, след това отиде в саята при овцете и когато София с пълна престилка с царевично зърно отвори вратата на курника и започна да подканя кокошките с онова „Кът кът, кът!“, видя Лефтер с брадва в ръка да излиза от обора и да се насочва към другия край на двора.

– Какво ще правиш с тази брадва? – запита тя.

– Ще отсека оная пущина. Пак се е пръкнала край дувара – отговори той и продължи.

Всяка година там, край оградата, поникваше издънка от див орех. И всяка година той я отсичаше. Беше намразил вече това безплодно, за нищо не ставащо дърво, на което по незнайни причини някой беше дал името Орех.

И сега, за кой ли път, той тръгна да го отсече. Когато застана пред него внимателно го огледа, след това вдигна високо над главата си брадвата и в момента, в който щеше да замахне нещо избуча в главата му, причерня му пред очите и той се строполи на земята.

София, която с крайчеца на окото си го наблюдаваше, изпищя и се спусна към него. Гласът ѝ стресна Тодор и той дотърча на мига. Дойде и Ирина. Внимателно го вдигнаха и го внесоха в къщи. До вечерта той не дойде на себе си. Не отвори очи. Не пророни дума. В девет часа угасна. Фелдшерът, който доведоха от Шабла, каза, че е получил мозъчен удар.

Погребаха го, както се погребват достойните и уважавани хора. Дойдоха да го уважат, да го изпратят не само хората от цялата рода, но и всички от селото. От Шабла дойдоха Матен и Катиш с целите си семейства.