Женитбата на Анастас

ЖЕНИТБАТА НА АНАСТАС

В началото на 1916 година Анастас се ожени за Радка от Котел.

Баща ѝ Петър се занимаваше с чобанлък и заедно с няколко души от Котел бяха направили търла до село Гьоре, където имаше богата паша за овцете, а и водата излизаше на плитко. Той току що се бе прибрал в Котел и беше докарал стока, когато за трети път градът пламна. Той бързо запрегна конете в двете каруци, качи челядта си и замахна с камшика. Радка беше най-малката от четирите деца – на 11 години. След няколко дни бяха на търлата. А на следващата година си построиха къща в Гьорето.

Радка беше вече деветнадесет годишна, когато отиде в Сатълмъш на гости на една от лелите си.

С Анастас – моряка, се запозна на седянката, направена от леля ѝ в нейна чест. Запознаха се и се харесаха. А Радка наистина беше за харесване. Висока, руса, със сини очи и красиви черти на лицето. С остър и гъвкав ум. Гласът ѝ бе ясен, а смехът звънлив. Говореше български, чист български и никой никога не я чу да продума гагаузка дума.

Когато дядо Саранди разбра, че нещо „става“ реши сам с очите си да види бъдещата снаха. Поводът беше да провери дали Димо Котленеца може да му задели някоя крина пшеница за семе.

Когато влязоха в хамбара Димо го хвана за лакътя и тихо рече:

– Ти не идваш за семе, нали, Саранде?

– Не! – откровено си призна дядо Саранди. – Ще ми се да видя кандидат снахата. Да чуя мнението ти за нея. Ще върти ли къща. Ще целува ли ръка на свекър и свекърва. Ще уважава ли мъжа си. Ще гледа ли децата си? Чаткат ли ѝ токчетата на кундурите, когато върви. Лесно ли се сърди или е „арбашлия“.

Някога бащата на Саранди – Желез, по повод избора на булка, му беше казал: „Когато избираш булка, ще слушаш, дали ѝ чаткат токчетата на кундурите, когато върви. Гледай, лесно ли се сърди или е арбашлия. „Ако се сърди лесно, бягай надалеч от нея.“ И Саранди го бе разбрал правилно. Старият му бе заръчал да търси пъргава, работна и добродушна булка. Булка с широка душа.

Котленецът беше умен и сериозен човек. Той се познаваше отдавна със Саранди. Двамата се уважаваха.

– Виж какво ще ти кажа, Саранде! – започна той. – Ще ти кажа само, че ако я вземете няма да съжалявате. Пишкин момиче е.

В това време откъм улицата се чу гълчава. Димо продължи.

– Сега ще я видиш. Да излезем!

И те излязоха пред хамбара. Насреща им идваха двете дъщери–близначки на Димо и гостенката. Още щом видяха Саранди, те се приближиха и жизнерадостно се обърнаха към него:

– Добре дошъл, чичо Саранди! Как е леля Василка? Как са Венетка и бате Анастас?

Едва при споменаване на Анастас гостенката, която стоеше зад двете момичета, трепна и си пусна боята. Разбра, че това е бащата на Анастас. Едно от момичетата се обърна, хвана я за ръката и я изведе напред.

– Това е чичо Саранди, а това е Радка – ги запозна тя.

– Откъде си, моме?

– От Гьорето сме, ама коренът ни е от Котел, чичо Саранде. От осем години сме тук в Гьорето – отговори Радка и още повече се смути.

Намеси се Димо.

– На нашия Петър е щерка.

– Харесва ли ти при нас? Вие балканджиите сте малко махнаджии. Не се ли качите на някой баир и като се провикнете, не ви ли отговори Балкана поне с пет гласа, малко ви е чоглаво?

Той говореше, смееше се и я преценяваше.

– Чичо Саранде, ехото хляб не дава. Хубаво е тук. И хората са добри и земята ражда много, стига да ти са здрави главата и ръцете. Най-добре е, когато извикаш един път да те чуе и да ти отговори един глас, а не да се чудиш, кой и откъде ти се смее.

Тя бе влязла в тона на Саранди. Очите ѝ светеха – умни и чисти. „Бива си я. Ще я вземем.“ – му мина през ума на Саранди. Той я беше оценил безпогрешно и я беше харесал за снаха.

Когато се прибра в къщи, срещнал въпросителния поглед на Василка, лаконично отговори:

– Добро момиче е. Има хъс. Ще ти хареса. Трябва да я вземем.

И я взеха.