Отново към равнината

ОТНОВО КЪМ РАВНИНАТА

След два дни бяха отново на гарата, от която бяха тръгнали миналата пролет. Там ги очакваха хората от друг чифлик, който беше на север от Щефанещи, в равнината. До вечерта на другия ден пристигнаха в чифлика и ги разпределиха. Едните изпратиха да работят на полето, другите в двете кравеферми, третите в бъчварската работилница, а Митю – в мандрата. Там работеха десетина души. Отначало те резервирано посрещнаха „военнопленника“. Но постепенно ледът се стопи. Затова, разбира се, помогна дядо Илиу – старец на 70 години. Той се бе сражавал при Плевен в Руско-турската освободителна война.

Когато сядаха да обядват, не само Митю, но и останалите слушаха разказите на старика за ония епични битки, които са се водили там и в които взел участие и той. От разказите на дядо Илиу всички разбраха, че за освобождението на българите от турско робство са се сражавали хиляди румънци рамо до рамо с руските войници, финландските доброволци и българските опълченци.

Още от първите дни от пребиваването му в мандрата, на Митю му направи впечатление, че никой не кусва от сиренето, което правеха всеки ден. След подсирването на млякото то се слагаше в големи цедаци, които се закачаха на специални куки, за да се отцеди суроватката. А така сладко миришеше на прясно мляко и сирене, така сладко миришеше.

Митю си представяше, как майка му изкарваше от фурната топлия бял хляб, дебел цяла педя, с хубава жълта коричка отгоре, как го нарежда на голямата софра, как го напръсква с вода и го покрива с месала. „Хайде бягайте! И бързо да се върнете!“ – нареждаше тя. Това значеше, че хлябът трябва да отиде до нивата, да види къде се е родил и да се върне. А отиването и връщането му траеше някъде около половин час.

Докато чакаха като гладни котета около софрата, омаяни от оня сладък опияняващ аромат на топлия хляб, майка му изкарваше от тулума цяла гаванка сирене, след това отчупваше по един краешник на всеки един и казваше: „Хайде, яжте. И да не зяносате трохичка, защото ще се обиди божият хляб!“

А сега той гледаше закачените цедаци и се чудеше, защо тия хора не кусват от прясното сирене.

Веднъж, когато седнаха да обядват, той запита:

– Защо не кусвате от сиренето бе, аркадаши?

– Ами, защото няма как! Ще се разбере.

– А защо преди да го сложите в големия цедак не отделите малко в един малък? Ще има и за вас. Никой няма да разбере. Освен това, когато булките ви готвят манджата в дома ви, не я ли кусват? Ако не я кусват, как ще разберат вкусна ли е или не?

Дядо Илиу, който беше седнал до него, го удари по коляното с длан и възкликна:

– Умен си, българино! Умен си!

От този ден започнаха и те да кусват от сиренето, което правеха. Митю скоро разбра, на какво се дължи този животински страх, който се бе вселил дълбоко в душите на селяните. Цялото село работеше за чокоя. Нивите бяха на чокоя. Добитъкът бе на чокоя. Всичко беше на чокоя. Сутрин хората на чокоя, възседнали конете си, препускаха из селото, плющяха с дългите си камшици и викаха:

– Хайде на работа! Излизайте на работа!

И те излизаха от домовете си на бегом. Сврели глави между рамената си се устремяваха към мегдана, където ги чакаха каруците, за да ги отведат на полето или на другите места, където работеха.

По обяд докарваха храната на мегдана и всички се нареждаха в колона с алуминиеви канчета пред казана да получат порцията си чорба и парчето хляб.

Този ден Митю и един от работниците – румънци дойдоха със „саката“ да вземат вода от кладенеца. Беше точно по обяд. Те закачиха коня за келевото и започнаха да вадят вода от дълбокия кладенец, като с интерес гледаха какво става около тях.

Първо. До самия зид на кладенеца бе забит голям дървен кръст с разпнатия Христос на него. А под Христос бе закована снимката на генерал Авереско.

Второ. В единия край на огромния мегдан се виждаше вършачка. Тя работеше. Беше вършитба и около нея щъкаха хора. Каруците, които пристигаха от нивата, натоварени със снопи, заставаха от двете ѝ страни и каруцарите умело хвърляха тежките снопи пред жените. Те ги поемаха, развързваха и подаваха на барабанджията, който ги застилаше виртуозно пред себе си и ги хвърляше в зиналата паст на барабана.

По едно време сред мегдана спря каруца. От нея свалиха един голям казан, а до него наредиха алуминиеви канчета и дървени лъжици.

– Дойде чорбата – каза спътникът на Митю.

И в този момент вършачката замлъкна. Само след минути пред казана с храна се наредиха петдесетина души.

Отстрани на двадесетина метра застана човекът на Управителя. Той беше облечен в бяла ленена риза, летен брич и обут в черни лъснати чизми. В дясната си ръка държеше изплетен от кожа бич, с който леко пляскаше по ботуша. Той гледаше някъде встрани и никой не допускаше, че с крайчеца на окото си внимателно наблюдава опашката.

В един момент двамата забелязаха, как един от работниците, който си бе взел храната един от първите и беше седнал откъм гърба на човека на чокоя, след като си изяде супата, се присламчи отново към опашката. Човекът на Управителя не реагира. Работникът спокойно стигна до казана. Получи пълен черпак гореща супа и когато тръгна към мястото си, оня излезе пред него и протегна ръка към канчето. Взе го и с рязко движение плисна врялата супа в лицето на нещастника. Той извика и се наведе, като обхвана с ръце попареното си лице. А оня хвърли канчето настрани и замахна с бича, без да каже дума. Всички гледаха как ударите се сипят върху съселянина им. Когато той, потънал в кръв, загубил съзнание се свлече на земята, Управителят нареди:

– Махнете го от тук!

Спуснаха се двама и го повлякоха към дърветата, на сянка.

– Не там! А там! – управителя посочи мястото огряно от слънцето. – И никой да не се доближава до него!

Митю погледна кръста с разпятието и портрета на генерал Авереско и едва сега проумя, защо жените, които идваха за вода, първо заставаха пред кръста, кръстеха се, правеха дълбок поклон и се молеха: „Господин свети генерал Авереску ще ни отърве от войната, от теглилата!“