Под окупация

ПОД ОКУПАЦИЯ

През първите години на окупация, като че ли нищо не се беше променило в живота на селото и семейството на Желез, само дето край брега на морето денонощно крачеха двойки от румънски граничари, които охраняваха вече румънската държавна граница, простираща се от село Кранево до Мангалия. Под техен контрол беше брегова ивица с ширина от 300 метра, а из селото на тройки патрулираха жандармеристите.

Народът се затвори в себе си и зачака с надежда да се случи нещо, което да преобърне историята, да върне отнетата Добруджа на България, а румънците да се приберат в държавата си оттатък Дунава. Но събитията, които последваха, показаха, че Румъния е решила трайно да се установи на присвоената българска земя.

Още с встъпване в правомощията си, държавната администрация започна да уточнява собствеността на земеделските земи. Всеки селянин трябваше да докаже пред румънския съд, установен в град Каварна, че притежава нивите, които обработва – с крепостни актове или с документи, показващи, че е плащал данъци на държавата за тях. Същевременно започна комасация, като нивите се окрупняваха и се даваха от оная страна на селото, от която живееше съответното семейство. Никой не можеше да предположи какви цели се преследваха с това мероприятие и защо от северната страна на селото се оформяха големи държавни масиви. Това щеше да стане ясно след няколко години.

През 1926 г. докараха румънските колонисти – арумъни. Те трябваше да заселят Южна Добруджа и постепенно да изтикат българите от нея, да ги накарат или да емигрират в България или да приемат румънско поданство. Държавната власт по ясен и категоричен начин внушаваше на арумъните „Ако искате да живеете добре на тази богата и плодородна земя, трябва да помогнете да прогоним българите от нея“.

Докараха ги през есента. Определиха кои селяни да отидат с каруците си да ги вземат от гара Кардам. Настаниха ги в по-големите къщи, като задължиха стопаните да им осигурят тезек за огрев през зимата и да ги изхранват до лятото.

Десетки години у следващите поколения шабленци битуваше убеждението, че в района на Шабла не виреят овощни дървета – ябълки, круши, праскови, орехи, бадеми, зарзали, а само храсти от кисели джанки, бардачки, салкъми, бряст и див орех. Това не отговаряше на истината и развитието на този край след 1940 г. по категоричен начин опроверга това убеждение. Какво бе станало? Именно през зимата на 1926-27 г. всичко, което ставаше за горене, беше изсечено и изгорено от колонистите. Те бяха самонадеяни и агресивни, с чувството на господари и амбицията да се наложат на всяка цена над българите. Ясно съзнаваха, че им се дава може би единствения шанс в живота да се отърват от беднотията, в която са тънели в Македония.

След 1930 година започна експроприацията или както я нарекоха „третината на имотите на добруджанци“, които именно тогава разбраха какво се е криело зад педантичността на румънските чиновници, описващи имотите им. Имотите на тия, които емигрираха в България бяха секвестирани. Една трета от нивите, за които добруджанци имаха документи за собственост и 100% от тези, които са обработвани без документи или не са им плащани данъци бяха отнети. Именно с тези ниви бяха оземлени румънските колонисти.

Паралелно с тези мероприятия Румъния нанесе добре премерен удар върху духовността на българското население. Затворени бяха 276 български училища. Освободени бяха 584 учители. 11 770 български деца бяха лишени от възможността да изучават български език. В 80 български православни храма бяха подменени българските свещеници с румънски и всички обреди и проповеди започнаха да се водят на румънски език. Закрити бяха всички читалища, а обзавеждането им и книгите бяха иззети и унищожени.

Особено тежко всичко това се отрази на гагаузките семейства. Децата в тях растяха с българско самосъзнание, но с турски и румънски говор.

Над Добруджа падаше нощ – тъжна и безнадеждна.

И започна оная тиха и отчаяна битка на шабленци и добруджанци за спасяване на българщината. По седянки и белянки, по дернеци, по тлаки и меджии те говореха на български, пееха тихо български песни – като се започне от българския химн и се завърши с ония тъжни песни, звучащи като ридание. Предаваха от ухо на ухо получените новини, идващи от Букурещ или от България, преминали по незнайни пътища през Българо-румънската граница. Разнасяха и разменяха български книги, които се четяха тайно от млади и стари. Да. От едно робство добруджанци попаднаха под друго и „ Под игото“ и стихотворенията на Вазов, стихотворенията на Ботев, творбите на Каравелов, Йовков, Славейков, Яворов се четяха тайно и поддържаха буден пламъкът на българския дух.