Товарът на годините

ТОВАРЪТ НА ГОДИНИТЕ

Годините – сурови, непосилни като воденични камъни, натежаха на раменете на дядо Лефтер. Той се приведе, походката му стана вяла, неуверена, започна да провлачва краката си. Косите му побеляха като бяла къделя. Гласът му стана тих, приглушен.

Понякога по цели дни мълчеше, седнал на пейката пред остарялата като него къща и размишляваше за нещо, загледан в далечината. В тези мигове той се връщаше назад във времето, когато момчетата отидоха да се сражават по фронтовете за Майка България, а той остана тук със своята София, със снахата и внуците с онова тревожно очакване на вест от фронта.

Или се връщаше към времето, когато Тодор разказваше ония страшни истории на събраните в одаята внуци, които струпани около него с ококорени очи и отворени уста го слушаха в захлас. Тодор не само умееше да разказва, но и да показва.

Лефтер знаеше, че тези дечурлига никога няма да забравят образите и картините, които им рисуваха, разказите за битките, които той, Коста и другите българи са водили, за подвига и героизма на българския войник.

Тогава той виждаше, как в очите им, в израза на лицата им, в стиснатите юмручета, във възторга, в спонтанните им възклицания, тези разкази оживяват и се запечатват дълбоко в душите им.

Понякога тези дяволчета задаваха въпроси, при които Тодор не се въздържаше и макар и трудно се изправяше, за да покаже защо българите са непобедими в боя, защо никой и никога не е успял да плени българско бойно знаме. Защо, защо, защо?…

– Защото – отговаряше той – в боя командирите ни вървяха най-отпред, пред всички нас. Защото ние, войниците, имаше по кого да се равняваме.

Понякога лицето на Лефтер помръкваше като черен облак. Дали не си спомняше случката с Димитра? Случка, която я осакати за цял живот. Която осакати и неговата душа и за което той никога не можа да си прости.

София беше влязла в собата, за да вземе булгур. Щеше да готви пиле с булгур. Митра си играеше на пода с трикраките столчета. Беше обърнала едното от тях и го бе направила на легло за парцалената кукла, която ѝ бе ушила баба ѝ Ирина. Влезе Лефтер. Детето се обърна към него, радостно протегна ръчички и извика:

– Тате! – тя вече бе започнала да говори и с всеки изминал ден трупаше нови и нови думи в речника си.

Лефтер се засмя, наведе се, взе я и поривисто, направи движение да я подхвърли нагоре. Обичаше той да подхвърля децата си нагоре и да слуша веселия, звънлив и заразителен детски смях. Но този път той не прецени, че не е на двора, че таванът на сундурмата е нисък. Главичката на детето се удари в него, то изпищя, Тодор инстинктивно направи крачка напред, но там беше трикракото столче. Той залитна и се намери на земята. Детето изхвърча от ръцете му и падна до огнището. София влетя като стрела в стаята и се вцепени от ужас. Детето бе загубило съзнание. От ушенцата и нослето му течеше кръв. А Лефтер, бял, като платно се опитваше да се изправи. Димитра остана с дефект в слуха, което се отрази на говора и мисленето ѝ. Цял живот Лефтер носеше мълчаливо и неотменно тази болка и вина в сърцето си.

Ех, спомени, спомени, спомени!