ИРИНА

Когато отиваше по работа в Констанца, Лефтер често се отбиваше в кафенето на гърка Георгиус.

Преди години семейството на Георгиус дошло от Беломорието. Баща му отворил кафене и бързо го развъртял. Когато след години семейството се прибра в Гърция, единствен Георгиус остана в Констанца, не пожела да се „прибере“. Той не само пое кафенето, но и показа, че добре е усвоил и усъвършенствал занаята на баща си. Към бащините чалъми бе прибавил и нещо от себе си – кафето с един пръст каймак отгоре. Затова кафенето му винаги беше пълно, както се казва до вратата. Хората идваха не само да сгреят душата си със силното турско кафе, защото ако виното сгрява кръвта на човека, кафето сгрява душата му. Те идваха и да се срещнат с приятели, да чуят някоя новина, донесена от пътници или моряци, слезли от акостиралите на пристанището кораби.

Георгиус беше на 25 години. Винаги усмихнат, той сновеше между масите или подреждаше кафеничетата върху горещия пясък, поставен в голяма тава върху загрятата печка.

Обикновено Лефтер идваше в Констанца с някой от синовете си. Само понякога, когато трябваше да се купи нещо за момичетата, го придружаваха София и някоя от тях.

Сега, когато Лефтер си беше отишъл, Тодор спази семейната традиция. Този път беше редът на Ирина, но до Ирина и София сега бе застанала Калинка – булката на Тодор. Тодор ги остави на пазара и им заръча, след като напазарят да отидат и го чакат пред кафенето на гърка, и тръгна да си гледа работата.

Жените обиколиха целия пазар. Спираха се пред сергиите. Влизаха в магазините. Гледаха, пипаха, преценяваха, съветваха се и когато им харесваше нещо, го купуваха. Малко след обяд, натоварени и уморени, те спряха пред кафенето. По това време то беше празно. Затова, когато пристигнаха и седнаха на пейката на сянка под стария бряст, веднага бяха забелязани от Георгиус. В краткото затишие, което беше настъпило, той гледаше да помете, да забърше масите, да измие малките кафеничета и филжаните, да смели черното арабско кафе, леблебията и ръжта и да ги смеси добре в ония пропорции, които бяха предпоставка за добрия му аромат, за чудния му вкус, за дебелия каймак, които му разнасяха славата из цяла Констанца.

Видя трите жени, усмихна се, защото знаеше, че те ще са му на гости час или цял следобед в зависимост от това дали мъжете им, след като си свършат работата, няма да се запият в някоя кръчма с приятели, с които не са се виждали отдавна и с които имат да споделят неща, отделно от жените си.

Георгиус знаеше, че жените никога не влизаха в кафенето, че не си поръчваха кафе. Просто идваха, сядаха и чакаха. Разговаряха си тихо, като понякога развързваха бохчите и още веднъж оглеждаха закупеното.

Георгиус реши да ги почерпи, за да опита да разбере, от къде са, с кого са. Когато водата в кафеничето, поставено на горещия пясък кипна, той сложи три лъжички кафе и още три, препълнени със захар. Знаеше, че жените обичат сладичкото, а мъжете са по горчивото кафе. Разбърка го внимателно и когато то започна да се надига като черен облак, когато се „обърна“, вдигна кафеничето и отля първо в единия, после в другия и в третия филджан, после пак в първия, после отново във втория, и в третия, като че ли искаше по-правилно да разпредели не само каймака, но и вълшебното ухание на Сахара и Добруджа. След това постави филджаните върху малката дървена табличка и излезе навън.

Жените се изненадаха, когато застана пред тях.

– Добре дошли, дами! Ще се радвам, ако ми разрешите да ви почерпя с по едно кафе – обърна се той на румънски към тях.

София, Калинка и Ирина вдигнаха очи. Пред тях усмихнат стоеше младеж с черни гарванови коси, с черни маслинови очи, с черни гайтан вежди и с чаровна подкупваща усмивка. София не знаеше румънски и отправи въпросителен поглед към Ирина.

– Какво каза?

Но преди Ирина да ѝ отговори Георгиус повтори думите си на български.

– Благодаря, благодаря – отговори София и се вгледа в него с проницателен поглед, сякаш искаше да вникне във вътрешния му мир.

„Хубав младеж“ – мислено си каза тя. Забеляза погледа, който той отправи към Ирина. Видя блясъка, който се появи в очите му и как щерка ѝ се смути, пусна боята си и наведе глава срамежливо.

Георгиус продължи да разпитва – откъде са, с кого са.

– От Керамет сме. Батко ни Тодор ни доведе на пазар. Той всеки момент ще дойде – този път отговори Ирина, сякаш се извиняваше. – Батко ни е Тодор, Ямалъкостовия от село Керамет – завърши тя.

Едва сега Георгиус разбра, за кого става дума.

– Знам го, как няма да го знам. И Коста познавам, и чичо Лефтер познавам. Той как е? Оженихте ли Коста?

– Дядо Лефтер го изпратихме – отговори баба София.

Георги видя, как лицето и помръкна, как очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Коста скоро задомихме. Сега остава Ирина да омъжим – отговори София и погледна към Ирина.

А тя, обляна в червенина, смутена, бе станала още по-красива.

– Майко, какви ги говориш? – объркана, плахо и умолително, с треперещ глас се обърна тя към София.

Но София, без да обръща внимание на думите ѝ, продължи. На един дъх заля Георги със серия от въпроси:

– А ти, синко, откъде си? Булчето ти откъде е? Помага ли ти? Колко деца имаш?

– Аз съм отдалеч, майко, много отдалеч. През две морета, че оттатък. От Беломорска Тракия съм. Там е майчицата ми, баща ми, брата и сестра ми. Селото ни се намира на шест километра от град Солун.

Двете жени видяха как погледът му се зарея в пространството и със сърцата си доловиха скритата тъга към родния край и семейството. А той продължи:

– Не съм женен. Нямам си още булка.

– Ще си намериш, ще си намериш и ти ще си намериш. Няма да останеш без невеста. Такъв хубав ерген без невеста не остава.

Никоя от страните не усети, как падна преградата, която ги делеше.

Георги хареса Ирина. Не само Ирина, но и София, и Калинка харесаха Георги.

Не след дълго се появи Тодор. Той беше свършил работата си в Констанца и настроението му бе приповдигнато. Поздрави сърдечно Георгиус и шеговито поръча:

– Георге, я донеси от твоя катран един голям филджан! И гледай да не го направиш като „бъджик сую“ и да не е сладък като шербет, както си го направил на женорята.

Така се запознаха Георги и Ирина.

След няколко месеца ги ожениха и те заживяха щастливи.

Народиха им се пет деца. Четири сина и една дъщеря. Първи се роди Димитър, след него Хараламби, след него София, след София дойде Лефтер и накрая дойде изтърсака Вангел.

Ирина беше щастлива с Георги. Той се оказа грижовен съпруг и баща. Тя не почувства болезнено раздялата със семейството си, тъй като в Констанца постоянно идваха хора от рода ѝ от Керамет и от Шабла, които се отбиваха да ги видят. Тя се радваше от сърце на тези посещения. Посрещаше с любов и уважение тези така скъпи и желани гости.

След края на Първата световна война и след Ньойския договор, между Гърция и Румъния започна размяна на етносите. Румъния и Гърция сключиха договор за размяна на гърците, живеещи на румънска територия и на румънците, живеещи в Гърция.

Четири години Георги се бори със себе си. Все не можеше да реши, какво да прави. Той можеше да използва клаузата за смесените бракове и да остане в Констанца, но едно обстоятелство, непредвидено и съдбоносно се намеси. Получи писмо от баща си, в което той не само описваше, колко му е мъчно, колко му липсва, но и горещо го умоляваше да се върне.

Георги много пъти прочита и препрочита писмото. И колкото повече погледът му преминаваше по редовете, толкова повече в него се надигаше чувството за синовен дълг, толкова повече в него се завръщаха спомените от детството и сякаш го зовяха: „Върни се! Върни се!“

Той загуби спокойствие.

Нощем Ирина със свито сърце чуваше въздишките му и усещаше как се мята в съня си. В такива моменти тя протягаше ръка и поставяше нежно длан на гърдите му. Той я хващаше и стискаше до болка, сякаш търсеше опора в нея.

Понякога тя виждаше, как той гледа със замислен поглед унесените в сладък сън деца, сякаш искаше да ги помилва, да сподели тревогата и болката, които се надигаха в него. Да им каже колко му е трудно да вземе решението, което може би ще промени живота им, съдбите им.

Един ден той направи решителната крачка. Реши да се върне, да се отзове на бащиния повик. Когато съобщи това на Ирина, тя се опита да го убеди да не избързва с решението си:

– Иди, иди сам! Погостувай! Виж, какво е положението там и тогава реши! Не избързвай сега! Тука сме си добре.

В нея говореше практицизма на българката, на добруджанеца, придобит през вековете на робство и изпитания.

Но Георги вече беше обсебен от мисълта за завръщане в родния край. И чувствата, носталгията, разгорели се както загасващия огън се разгаря от ненадейно появилия се вятър, изместиха на втори план разума, намерил израз в молбата и съвета на Ирина.

Продадоха къщата и кафенето. Опаковаха в денкове багажа. Намериха една гемия, капитанът на която беше грък и се съгласи да ги вземе. И един предиобед се качиха с децата на нея и отплаваха към неизвестността. Децата бяха щастливи, че се возят на кораб, че отиват в родния край на татко – оня с маслиновите градини, с лимоновите и мандариновите горички и онова топло и кристално чисто Егейско море, че ще видят другите баба и дядо, лелите си, чичовците си, братовчедите си.

Само Ирина гледаше тъжно към пристана, където бяха дошли да ги изпратят братята и сестрите ѝ с децата си. Там, където останаха гробовете на майка и татко, детството, спомените. Гледаше и колкото повече се отдалечаваше брегът, толкова повече чувството на тревога и несигурност обземаше душата ѝ.

Товарът на гемията беше за Солун. Затова тя не спря на никое друго пристанище. След ден преминаха през Босфора и навлязоха в Мраморно море. След това преминаха през Дарданелите и излязоха на Егея.

Георгиус, седнал до Ирина, събрал около себе си децата, им показваше островите, край които минаваха, назоваваше ги по имена, разказваше им легендите, които се носеха по целия свят за неговите предци елините, а те слушаха в захлас с отворени уста за подвизите на Одисей и за богатствата на древна Елада, за нейните велики мъже, воини, скулптори, математици, философи, поети и писатели, за Питагор, Софокъл, за Омир и Илиадата, за Олимп и Зевс, за Прометей, дал огъня на хората, за Акропола, за Платон, който пръв разказал легендата за изчезналата земя – континента Атлантида и нейните жители Атлантите, които научили хората на четмо и писмо и как да обработват камъка, как да се ориентират по звездите и да ги назовават по име, сякаш са дошли оттам, от звездите, за да предадат своя опит и знания на хората, да ги запознаят със своите богове, да ги накарат да повярват в тях, както те са им вярвали.

Днес, някак неусетно, слънцето се спусна на запад. Те гледаха с възхищение и страхопочитание това червено като кръвта на току що заклано агне и голямо като воденично колело слънце и се питаха „Това слънце същото ли е, което виждаха в небето на Констанца, на Добруджа? И защо тук е толкова червено и голямо?“ А то, колкото повече се приближаваше към хоризонта, толкова по-голямо ставаше и сякаш не се отдалечаваше, а се приближаваше към тях. А когато настъпи нощта и луната заля с меката си светлина безкрая, се показаха звездите по небесния свод – едри, ярки, искрящи като диаманти на огромна огърлица. Когато зад гемията заблестя като златна река фарватера, когато ту отляво, ту отдясно морето пламваше от сребристата светлина на рибните пасажи, те разбраха, че навлизат в един друг свят, който не беше се побрал, не беше намерил място в разказите на баща им, или който може би той умишлено беше скрил, за да ги изненада сега. И колкото и богато да е човешкото въображение, не е във възможностите му да си представи онези картини, които може да му покаже реалността в съчетанието от багри, ухания, звуци, на фона на ласкавия полъх на вечерния бриз, събиращ тези усещания в едно единно неделимо цяло, превърнало се във вълшебство.

– Хей, оная звезда, ярката, на запад е Вечерницата. Тя утре сутринта ще бъде на изток и ще се нарича Зорница. А тази, която е застанала до луната е Юпитер. А тази – Георги посочи на север – е Полярната звезда.

По нея моряците водят корабите си в морето нощем, когато не се вижда брега.

– Татко, по нея ли моряците ще водят кораба си, когато си тръгнем за дома! – ненадейно запита София.

Георги не отговори нищо. Само сложи ръка на главата ѝ и нежно я помилва.

Постепенно променящите се картини изчерпаха силите на децата и сънят като грижовна фея се спусна над тях, взе ги в топлата си прегръдка и ги понесе далеч, далеч.

Сутринта, когато отвориха очи, с изненада разбраха, че гемията не се движи. Платната ѝ бяха увиснали по мачтите. Морето бе гладко като тепсия. Дори чайките ги нямаше. Дали бе заспал или се бе скрил някъде, но и вятърът го нямаше никакъв.

Пръв се събуди Харалампис. Той се огледа и изненадан от картината, която бе пред него извика:

– Гледайте!

Всички отвориха очи и омагьосани отправиха поглед към планината, която се бе изправила пред тях величествена, красива, тайнствена, горда.

Гласът на Георгиус прекъсна вцепенението им:

– Деца, това е планината Света гора, Атон, както са я нарекли нашите предци.

Никой не разбра, кога се появи капитанът на гемията Ставрос. Той беше човек на възраст – морски вълк, пребродил много морета, слизал на много брегове, слушал много разкази и легенди, предавани от уста на уста, срещал и побеждавал не една буря. Сега той застана пред тях и всички почувстваха, че в него напира желанието да разкаже на някого, ако не всичко, то поне част от това, което бе видял и научил в трудният си и суров моряшки живот:

– Когато Пилат Понтийски предал Исус Христос на тълпата юдейска и тя го разпънала на кръста, Дева Мария, майка му, избягала с една гемия. Тя била придружена от апостол Йоан. Искала да отиде и да се скрие на остров Крит, но по пътя ги застигнала страшна буря, която траяла цели пет дни и нощи. И когато утихнала бурята и времето се изяснило, Богородица видяла и била запленена от красотата на Атон. Тя разбрала, че не друг, а нейния Син и Бог я е изпратил тук и ѝ повелил да предаде на хората, че тия, които искат да се откъснат от земните си грижи и неволи, които искат с цялата си душа да служат на Бога, да дойдат тук. Никои не знае, кой е разпространил заръката на Бога по-нататък, но много скоро тук започнали да се стичат монаси от околните и по-далечни християнски страни, а царете им да градят манастири. Така се появили гръцки, български, арменски, румънски, руски, сръбски, грузински и други манастири, за да достигнат 20 броя с хиляди обитатели. Били изградени още скитове, църквички и безброй обиталища на отшелници.

Всички слушаха в захлас стария капитан. А когато той приключи своя разказ, Храламби запита:

– Може ли някога да дойдем да я видим?

– Да, може, но когато пораснете и без майка си и сестра си, защото тук е забранено да идват жени. Тук женски крак не е стъпвал и няма да стъпи.

Беше някъде около десет часа, когато се появи вятърът. Той първо развя флага на върха на мачтата, след това се блъсна в отпуснатите дремещи платна и едва тогава накъдри с вълни морето.

Капитанът даде команда моряците да вдигнат котвата. След десетина минути, леко полегнала на десният си борд, гемията полетя напред. За няколко часа край тях се изнизаха другите два съставни полуострова на Халкидики – Ситония и Касандра. Беше четири часа, когато гемията рязко зави на север и пое натам, където ги очакваше съдбата.

Пристигнаха в Солун късно вечерта. Пренощуваха на гемията. А сутринта Георгиус се разплати с капитана. Погледна тъжно останалите в ръката му банкноти. По-голямата част от парите от продажбата на кафенето и от къщата отидоха за заплащане на услугата по превозването им от Констанца до Солун.

След това разтовариха багажа. Ирина и децата останаха при него, а Георгиус отиде да търси каруци, с които да се придвижат до родното му село. След час вече пътуваха, уморени, но възбудени от очакването на предстоящата среща с роднините, със селото, с хората, с този роден за Георги, но чужд за другите край.

Селото се намираше на десетина километра от Солун. Пристигнаха по обяд. Никой не ги очакваше, тъй като нямаха възможност да се обадят предварително, че пристигат. Въпреки това срещата беше трогателна. Баща и син се прегръщаха, смееха се, плачеха. Събраха се роднините, съседите, цялото село. Ръкуваха се. Тупаха се по гърбовете. С възхищение гледаха високата, стройна, красива невяста на Георги и децата, в погледите на които се четеше и почуда, и интерес. Като че ли всички бяха радостни и щастливи. Но не беше така. Нямаше я майката на Георгиус. Преди пет години тя си бе отишла от този свят и сега мястото ѝ бе заето от друга жена.

Вечерта дойде братът на Георгиус със съпругата си, дойде и сестра му Стефания със съпруга си. Сложиха масата. Изкараха узо. Напълниха чашите. И вдигнаха наздравица. След това започнаха коментарите, въпросите, отговорите и в един момент братът се обърна към Георгиус и го запита:

– Е, братко, колко време ще ни гостуваш?

Въпреки, че Георгиус очакваше този въпрос, се изненада, но бързо се овладя и отговори:

– Ние не дойдохме на гости, братко, а се върнахме, прибрахме се. Ще живеем тук.

Настъпи гробно мълчание. Ирина видя, как усмивката на лицето на мащехата изстина, а погледът ѝ стана ледено студен.

Братът се наведе над ухото на Георгиус и като сниши глас продължи:

– Сигурно си спечелил и донесъл много пари. Без пари тук трудно ще се оправиш. Нали виждаш, какво има баща ни? Двама души трудно изхранва, а какво остава за още седем.

Георги изведнъж изтрезня от опиянението, което месеци наред го люлееше в прегръдките си. Та нали той и семейството му някога, бягайки от тази беднотия, се бяха озовали в Констанца. Та нали, за да се справят с нея бяха изживели тези неимоверни, нечовешки лишения, за да могат да спечелят някои леи, за да вземат под наем, а след това да купят кафенето. Всичко, което постигнаха беше плод на неимоверни усилия и труд, на точни сметки и лишения. Беше плод на помощта, която семейството на Ирина му оказа.

През следващите дни до въпроса, как ще издържа семейството си без пари и без работа, застана и въпросът: „Какво направих?“ И в този въпрос като в гордиев възел, се вплетоха другите въпроси и започнаха безмилостно да го затягат. „Защо продадох кафенето и дома? Защо подлагам жена си и децата си на такова изпитание? Как ще живеем около тази жена – мащеха, която от сутрин до вечер е намръщена? Защо не послушах Ирина да дойда сам? Къде ще търся работа при тази страшна безработица. Как да отворя собствено кафене при тази скъпотия и като нямам достатъчно пари?“ Въпроси, въпроси, въпроси и на нито един от тях той не можеше да намери отговор. Той чувстваше, как напрежението между двете жени се увеличава.

Мащехата ги смяташе за натрапници, непрокопсаници изтърсили се на главата ѝ неканени, нежелани, гладни, нарушили така скъпото ѝ спокойствие и благополучие, които тя с такова старание бе изградила през тези пет години, откакто се бяха събрали с Каймасидис.

Ирина също възприемаше присъствието им в този дом за натрапено и търпеливо, и с болка понасяше обидите, които мащехата сипеше, отначало тихо с половин уста, а след това и право в очите с пълен глас. Тя издържа до деня, в който оная кокона я нарече мръсна българка. Тогава в нея нещо се скъса. Нейната потъпкана гордост. Мъката, която изживяваше. Унижението, на което ги подлагаше тази красива застаряла кукла, оплела в коварните си мрежи с двадесет години по-стария от нея Каймасидис. Безпътицата, в която изпаднаха. Надеждата, която изчезна, след като разбра, че парите са свършили и пътят за връщане назад е затворен безвъзвратно. Всичко това в този ден достигна своята кулминация, своята критична маса и се взриви като адска машина, непризнаваща норми, неотчитаща мащабите на разрушенията, които можеше да причини, защото всичко, което градиха с Георгиус толкова години, вече го нямаше, нямаше какво повече да се разрушава.

– Слушай, какво ще ти кажа, дърта фръцло! Ако още веднъж ме обидиш по този начин, ей с тези две ръце ще те удуша, но първо ще ти счупя тези две клечки дето не са пипали метла – да изметат, точилка – да разточат, хляб да омесят, хурка – конец да опредат, куки – едни чорапи на мъжа си да оплетат, дето не могат печка да запалят, едно ядене да наготвят, дето не са пипнали стан – черги да изтъкат, дето едно дете не са повили! Ти ли, кучко, ще ме наричаш мръсна българка!

Тя нареждаше всичко това, което бе видяла, разбрала и научила през този месец и половина за тази бездетна, хитра и мързелива вдовица, която беше превърнала в роб свекъра ѝ. Която по цял ден стоеше пред огледалото и се чудеше с какви мазила да се маже, с какви дрехи да се облича, въпреки че нямаше кой да я види в тази пустош.

Сега, не очаквала такава реакция, тя стоеше срещу Ирина с широко отворени от ужас очи и въпреки, че не разбираше какво ѝ говори „мръсната българка“, с подсъзнанието си схвана, че тая разярена жена всеки момент може да скочи върху нея като пантера и да я разкъса на парчета. В миг тя се обърна и побягна към дома. Тръшна вратата след себе си и я залости. Дръпна пердетата, сви се на леглото, трепереща от страх, скимтяща, и виеща от злоба и омраза като зло куче.

Изминаха цели три месеца от деня на пристигането им. Всеки ден Георгиус се спускаше пешком до града да търси работа. И всеки ден се връщаше с наведена глава отчаян, с празни ръце, не смеещ да погледне в очите децата и Ирина.

Този ден се прибра късно. Не каза нищо, само изгледа тъжно всички, бавно се довлече до леглото и легна. Ирина го помоли да хапне от оскъдната вечеря, която беше отделила за него, но той махна с ръка и сякаш се унесе в дълбок сън. Ирина сне обувките му, разсъблече го и го зави с юргана. Децата, сгушени върху постлания с рогозки нар, гледаха мълчаливо и не можеха да си обяснят какво е и защо става това, което виждаха с очите си и чувстваха със сърцата си. Ирина ги погледна, даде им знак да пазят тишина и да заспиват, угаси свещта и легна внимателно до Георги.

Когато се събуди сутринта по обичайното време и понечи да стане, за да приготви закуската, тя не долови дишането на Георги. Нямаше го онова ритмично повдигане на гърдите му. Протегна ръка и я сложи на челото му. То бе студено като лед. Инстинктивно скочи, хвана го за рамената и го раздруса:

– Георге, Георге! Боже, какво ти става? – но Георги не помръдна, беше мъртъв. Ирина се срина на гърдите му и зарида горко, безутешно.

Три месеца след смъртта на Георги почина и баща му Каймасидис. Не можа да понесе трагедията на сина си, за която се смяташе виновен само той, защото не можа да прецени, как ще въздейства върху него писмото му. Не можа да предвиди колко е голяма синовната обич и колко безгранична бе готовността на Георги да се отзове на повика на баща си за помощ.

Ирина остана сама в чужда страна с непознати нрави без да знае добре езика на хората ѝ, с пет деца, които бяха създали с Георги и за които тя единствена остана да се грижи.

Тя живя до деветдесет и две години.

Децата ѝ пораснаха трудолюбиви и будни. Живяха дълги години в землянката, построена в края на двора. Още от малки чиракуваха по чужди хора.

Нейното трудолюбие и упоритост, нейният висок и непримирим дух, нейните уникални способности да плете, да преде, да крои и шие ѝ помогнаха не само за осигуряване прехраната на семейството, но и всичко това да остане в децата, за да израснат трудолюбиви и с борбен дух, честни и горди.

Титаничните трудности, които ѝ изпрати животът, отговорностите, които застанаха пред нея по отглеждането и уреждането на децата, спомените и носталгията по родния край, оная потъпкана, но жива гордост, която се разгоря като пожар в нея, ѝ дадоха сили и порив за живот. В нея, в сърцето ѝ, в мозъка ѝ се събудиха ония животворни родови качества от трудолюбие, умения, находчивост, и ѝ повелиха:

– Не падай духам! Не се предавай! Ще се справиш!

И тя се справи. Първо. Намери работа за децата. Даде ги да работят. Единият – като козар. Другият – при един майстор строител. Третият – чирак при един богат земеделец. А тя остана у дома със София и малкия Вангел. Тях ги научи да се грижат и да я заместват в домакинската работа, докато плетеше или шиеше на шевната машина „Сингер“, която бе донесла, и която бе станала не само носителка на спомени, но се бе превърнала в спасителна лодка за цялото семейство.

Ирина, единствена от семейството на дядо Лефтер, бе наследила умението и дарбата на дядо си Ямалъ Коста – Терзията. И скоро, много скоро всички разбраха, какво значи да имаш занаят и мълвата за умението ти да кроиш, да шиеш, да създаваш дрехи, които хората да харесват и да предпочитат, да се разнесе сред тях.

Още на следващата година направиха голяма землянка в единия край на двора. Тя бе спалня, дневна, гостна, кухня едновременно. Въпреки това подредбата в нея беше изумителна и даваше повод на дошлите при „шивачката“ съселянки или съседки не само да се учудват, но след това да разказват за скопоса на българката, за отношенията, които царят в семейството ѝ, да разказват за подредбата и чистотата в този необичаен дом.

Когато идваше време да се прибира реколтата от маслини, мандарини, лимони, портокали, ябълки, круши и сливи, започнаха да идват да ги викат да помагат. Отначало тя самата, после най-големия от децата ѝ – Димитър повеждаше четата на работа по чуждите стопанства.

И се занизаха годините…