Тревожни дни

ТРЕВОЖНИ ДНИ

Беше около десет часа, когато жандармеристите влязоха в двора и първият въпрос, който зададоха на Желез беше:

– Къде е синът ти Атанас?

– В Сатълмъш. Там работи.

– При кого работи?

– При Ангел Букора.

– Къде е колата му? И тя ли е в Сатълмъш?

– Не, тя е тук. Ей там под сайванта е.

Когато жандармеристите отидоха пред сайванта, видяха колата и кокошките, които ровеха сламата около нея и делово търсеха нещо за кълване. Сякаш колата цял месец не беше изкарвана оттам. Като влязоха при нея, първата работа на жандармите бе да опипат мотора, за да разберат, дали е топъл, но установиха, че е студен и след като си казаха нещо, си заминаха.

Двамата братя изпълниха всичките заръки на Желез и Матен. Йордан се прибра рано на другия ден, а Атанас препаса кожената престилка и започна да се занимава с един хамут, като през цялото време с едното око наблюдаваше вратника. Беше казал всичко на Букора, който го изслуша много внимателно, като разбиращо клатеше глава. Накрая, когато Атанас приключи, го чукна с пръст по челото:

– Господ е сложил това нещо на раменете ни най-отгоре, за да мислим с него, а не да изпущаме парата през него. И добре си направил, че не си се опитал да се скриеш или да хукнеш през границата. Щяха да те подгонят както се гони бесен вълк. А сега иди и разпори един хамут и започни да го оправяш! Като дойдат да те приберат не издавай страха си. Гледай да не шикалкавиш! Нощес си бил тук. Двамата с Теню сте били на седянка. После сте се прибрали и преди да си легнете сме разговаряли за работата на другия ден. И запомни! От думата, която си изрекъл веднъж и на въжето да те качат не се отмятай! Аз ще гарантирам за теб – и като се замисли, продължи: – По пътя, когато те водят, ако ти кажат, че те освобождават, ако ти кажат да бягаш, сакън да не си направил крачка с гръб към тях. Ти си невинен и няма защо да бягаш.

Беше към обяд когато каруца с двама жандарми спря пред портата. Посрещна ги Букора. Той ги очакваше и затова се въртеше из двора.

– Заповядайте, господа! Какво ви води насам?

–Тук ли е чиракът ти Танас?

–Тук е. Къде може да е? – някак учудено отговори Букора.

– Заведи ни при него! А вие двамата се пръснете из двора и гледайте да не избяга!

Всички тръгнаха натам, където бе стаята на Атанас.

Той, още щом ги видя, се дръпна от прозореца и с особено старание започна да се занимава с хамута, който „ремонтираше“. Така го и завариха, когато нахълтаха при него. Той ги посрещна „спокойно“ и някак учудено. В същото време сърцето му заби като сърце на подгонен заек.

Само след минути му завързаха ръцете и го изведоха навън. Когато го качиха на каруцата, погледите на Атанас и Ангел се срещнаха. Последният затвори многозначително очи. Атанас го разбра: „Дръж се момче! Кураж!“ – му бяха казали те.

До вечерта Калъч кьой, Сатълмъш, Юч орман, научиха за станалото и се разбуниха като разбутани пчелни кошери.

Отдавна румънците очакваха този момент. Отдавна се надяваха, че кога да е Желез или някой от неговите хора ще стъпи накриво и ще дадат повод да се разправят с тях, и този момент беше дошъл. Най-бурно тържествуваха Беряну и хората му.

Сградата на кметството бе построена през 1911 година от българската държава. Тя бе на два етажа. На втория етаж бе жилището на кмета, а долу в мазата беше ареста.

Десет дена прекара Атанас в него. Викаха го по три пъти на ден на разпит. Три пъти му нанесоха жесток побой, но не можаха да го пречупят и да получат признания от него.

Бяха привикани на разпит петнадесет младежи от Калъч кьой, Сатълмъш и Шабла. И въпреки заплахите, въпреки полицейските трикове всички до един застанаха на страната на Атанас – калъчкьойци казваха, че във въпросната вечер никой от тях не го е виждал, докато тия от Сатълмъш казваха, че е бил заедно с брат си и сина на Ангел Букора на тяхната седянка.

Румънците още първия ден потърсиха мелничаря Георги Овчаров, но се оказа, че той от два дни е в Констанца по работа. Когато на другия ден се прибра, сам отиде в кметството. Направената проверка от жандармерията потвърди информацията, дадена от семейството му и от самия него.

Той между другото каза, че това момче е много сериозно и не допуска да е инициатор или да е участвал в такова незаконно деяние. Колкото до въпросната кола, той не може да си обясни откъде е тя. Още повече, че в тарафа има още 4-5 коли и всяка от тях би могла да бъде.

На петия ден, някъде около пет часа след обяд, след поредния разпит и побой Атанас изпадна в нещо като сън или полусън. Болеше го всичко – ръцете, краката, лицето, гърба. Всичко. Той не разбра, кога бе влязъл кметът. Едва когато го побутна с крак, трепна и отвори очи.

– Как си, момче?

Атанас направи опит да се усмихне, но подутите му устни някак неестествено се опънаха в криво, болезнено подобие на усмивка.

– Добре съм – изфъфли той.

– Майка ти беше тук. Донесе ти храна – и като се обърна към вратата извика:

– Часови, дай храната!

А когато чу стъпките по стъпалата на дървената стълба, кметът се развика:

– Слушай, момче! Признай си, ако искаш да не излезеш сакат от тук или с краката напред!

Когато часовият влезе, той му посочи срещуположния ъгъл:

– Изпразни кошницата ей там и я изнеси!

Оня бързо изкара и сложи на посоченото място съдържанието на кошницата и излезе. Когато стъпките му затропаха по стълбата, кметът клекна до Атанас и тихо заговори:

– Майка ти е много разтревожена. Не я пуснах да те види, за да не се уплаши – и като сниши още повече гласа си, продължи: – Когато излезеш от тук, ако излезеш, махни се от селото!

Той не каза нищо повече. Изправи се и си тръгна.

Едва на четвъртия ден извикаха Ангел Букора. Той умишлено не прояви интерес или инициатива да отиде в кметството, без да го викат, но когато го извикаха на часа се яви. А когато застана пред разследващите, беше точен и категоричен в отговорите на задаваните му въпроси.

– Вечерта, когато се е случило това нещо, той беше у нас. Дори в 11 часа вечерта. – тук Букора извади от малкото джобче на панталона си масивен джобен часовник, отвори капака му и като се вгледа в него, продължи: – Да. В 11 часа аз още не бях си легнал, а работех над хесапите си. Изведнъж кучетата залаяха, но после замлъкнаха и започнаха да скимтят. Разбрах, че Танас и Теню, моето момче, се прибират. Бяха отишли на седянка и сега се връщаха. Излязох и отидох при тях и им казах, какво имат да правят на другия ден, тъй като сутринта рано щях да тръгна за Констанца. После момчетата си легнаха. Танас не беше с колата си.

– Готов ли си да подпишеш декларация, че това което казваш е вярно?

– Разбира се, че съм готов.

Подадоха му лист и перодръжка и той дословно написа казаните преди това от него думи и се подписа.

Всички повикани на разпит младежи, въпреки оказаният им натиск, не се пречупиха и дадоха отговори, с които защитиха Атанас.

Надвечер на десетия ден, поради липса на доказателства за извършено престъпление, той беше освободен.

Случилото се, преживяното в ареста, жестоките побои, повтарящите се и набиващи се като ръждиви пирони в мозъка му думи на следователя: „Признай си! Признай си! Признай си!“, псувните, които трябваше да изтърпи по адрес на българите, заплахите, които се сипеха върху него, не само не го сломиха, а го накараха да види живота си, живота на добруджанеца откъм хастара. Тези десет дни, тези дълги часове, когато беше сам, оказаха огромно въздействие върху него. Тук, зад дебелите стени на влажното мазе, той за първи път видя живота с други очи. Понякога, преди да заспи, затваряше очи и си представяше всички ония случки, които преживя, след като купи колата.

Още на другия ден отидоха на сбор в Гяур Суютчук. От малък на този ден той с цялото семейство гостуваше на леля си Руска и свако си Георги Рибаря. Сега, с „Мерцито“ тръгнаха младите, а старите, тъй като майка им отказа да се качи на „пустата ѝ дяволия“, тръгнаха с каруцата.

Когато наближиха сваковата си къща, видяха, че в двора щъкат много гости. Като стигнаха на няколко метра от портата, той трябваше да спре колата, но вместо да натисне педала на спирачката, натисна педала на газта и колата сгази портата. Вдигна се неописуема врява. Гостите се запревиваха от смях, а Атанас потъна от срам.

Свако му Георги, видял неговото притеснение от поразията, се опита да го успокои. Широко усмихнат, той му подаде ръка с думите:

– Добре дошли! – и като го потупа по рамото продължи: – Не се притеснявай! Ей сега ще я оправим.