Една тревожна вечер

ЕДНА ТРЕВОЖНА ВЕЧЕР

Бяха изминали три дни откакто ескадронът на Коста, заедно с пехотата, беше завзел румънското село. Беше късен следобед. Той с още трима кавалеристи се връщаше от изпълнение на задачата да разузнаят околността на север от селото. Яздеха спокойно. Разговаряха. Слънцето се бе спуснало ниско на запад и преди да се скрие зад хоризонта, сякаш от нищото се появиха перести облаци, които го закриха като крило на огромна птица, замахнала към небето преди да го прибере и сведе глава за сън, крило чието оперение гореше в цветовете на златистият пламък на жаркото слънце и кармина на угасващите въглени. Гледката беше неповторима. Спряха загледани във вълшебната картина, която се откри пред тях.

– Утре ще бъде ветровито – тихо каза Коста и опъна поводите.

В този миг в къщата, която беше вдясно, се чу гълчава, сякаш се водеше борба. Изведнъж вратата се отвори и отвътре заедно със старата жена излетяха сподавени викове на жени, които ту заглъхваха като стон, ту се увеличаваха до сърцераздирателен зов за помощ. Старата жена си скубеше косите и ридаеше с блуждаещи от ужас и отчаяние очи. Видяла конниците тя се спусна към тях с протегнати ръце. Не се знае дали беше разбрала, че това не са румънски войници, но тя протягаше към тях ръце и молеше за помощ:

– Помогнете, помогнете, войници, момичетата, войници! – объркано викаше тя на румънски.

Коста разбра, какво става и се обърна към останалите трима:

– Да вървим! – опъна поводите, пришпори коня и полетя над оградата.

Двете жени, едната на около 16, а другата на 40 години, които с последни сили се опитваха да се спасят от насилниците, видяха на светлината на газената лампа, как в стаята влетя грамаден войник с лице, което в полумрака изглеждаше черно. След него се появиха още двама с извадени саби. Черният великан изрева на турски:

– Мама ви, пезевенци! – и зараздава страшни удари с тежките си юмруци.

Насилниците през глава излетяха навън.

Жените, които бяха или майка и дъщеря, или зълва и снаха, се прегърнаха и хълцайки през сълзи, уплашено гледаха спасителите си.

Старата жена, седнала на двора, ридаеше като на умряло. В един момент тя почувства, как две силни ръце я хванаха и изправиха. Тя се притисна към гърдите на спасителя им все още трепереща. Устните ѝ шепнеха:

– Господи, господи!

Непознатото войниче я потупа успокоително по гърба и тихо каза на румънски:

– Не плачи, майко! Те вече няма да се върнат – и махна с ръка към приятелите си:

– Да тръгваме!

По тона и жеста към другите трима старата жена разбра, че войничетата си тръгват и разпери ръце:

– Чакайте, чакайте! – и като се обърна към младите, които още не бяха дошли на себе си, почти изкрещя:

– Какво чакате? Донесете цуйка, сложете софрата да нахраним войничетата, дето ни спасиха!

Но войничетата им благодариха и застанаха пред конете си. Старата жена се вайкаше и обикаляше около тях. Виждаше се, как искаше да ги спре и нахрани. Виждаше се, как ѝ се искаше от сърце да им се отблагодари, но не знаеше как. В момента, в който те бяха готови да сложат крака на стремената, тя като че ли намери решение. Бързо сне от шията си малко дървено кръстче, закачено на тънка кожена връв, целуна го и посегна към Коста.

– Вземи го, синко! Носи го! Нека то да те пази. Нека бог да ви пази, войничета!

Коста сне фуражката от главата си и се наведе. Старата жена с треперещи ръце прекара връвта през главата му и започна да се кръсти.

Момичето и младата жена, които прегърнати бяха застанали на вратата, също се прекръстиха. А войничетата възседнаха конете и изчезнаха в настъпващата нощ.

Едва сега, когато останаха сами, старата жена се обърна към момичетата:

– Флора, Йоана! Това май бяха българчета!

– Българчета бяха, майко – в един глас отговориха двете.

– Бог да ви благослови, момчета! – тихо рече старата жена и отново се прекръсти.

От тогава мина много време. Войната приключи. Добруджа отново беше под румънско.