АНАСТАС

„ДРЪЗКИ“ И АТАКАТА НА „ХАМИДИЕ“

В 22:35 часа на 7 ноември 1912г. отрядът от четирите торпедни катера „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ в строй килватер напусна базата. Промъкна се внимателно край Евксиноград през северният проход на минните заграждения и от паралела на Свети Константин в 23:30 часа установи окончателният си курс, като увеличи скоростта от 7 на 15 възела.

В сравнение с последните три похода този беше като песен. Само огнярите от време на време се възмущаваха, че от „ямата“ или не се подават ритмично брикети, или не са добре разтрошени.

„Дръзки“ бе последен в строя и неизменно следваше третия торпедоносец. В 0:30 часа сякаш ток премина през целия катер. Напред, в тъмнината, на разстояние 3-4 мили се появи черната грамада на огромен военен кораб, залят от светлината на току що показалата се луна. В същия момент от челния командирски катер по кърмовия боен фенер заблещукаха светлинки – бяло-червено-бяло-червено. Този сигнал се пое и повтори от следващите торпедоносци. С този сигнал от „Летящи“ командирът на отряда Димитър Добрев предупреди: „Виждам неприятел вдясно“. В 0:40 часа той сигнализира бяло-зелено-червено. И този сигнал се пое и предаде по веригата. Това беше заповед за атака.

След приемане на сигнала, всеки торпедоносец се насочи самостоятелно към „Хамидие“. Треската на боя обхвана екипажите на всички катери.

Командирът на „Дръзки“ мичман Георги Купов завъртя щамбая на „Пълен напред!“ и по разговорната тръба нареди: „Поддържай 280 оборота!“, което бе максимума за машината.

От 600 метра първи изстреля торпедото си „Летящи“. Блясъкът от изстрела и глухия тъп звук се разнесоха в нощта и сякаш събудиха „Хамидие“. Часът бе 0:43. Зелената ракета, изстреляна от „Хамидие“ очерта истинските размери на това морско чудовище, което в следващия миг започна да бълва огън и жупел. Попадението на само един от тежките му снаряди би изпратил мигновено улучения торпеден катер на дъното. Изстреляното торпедо мина под кърмата на „Хамидие“ и изчезна някъде в нощта.

„Смели“се приближи на 300 метра и произведе изстрел, но и той бе несполучлив. Избухналият до него снаряд калибър 150 мм повреди кормилната му уредба и заклини перото, при което той започна да се движи в кръг. Ранен бе един от артилеристите.

Последва изстрелът на „Строги“. Той бе произведен от 200 метра разстояние. Но също бе неточен. Торпедото премина пред носа на „Хамидие“. „Строги“ рязко зави наляво и се отдалечи, за да даде поле за атака на „Дръзки“, който беше на 500-600 метра зад него.

„Хамидие“, за да избегне изстреляните към него торпеда, започна да маневрира.

Екипажът на „Дръзки“ изпитваше върхово напрежение. Най-тежко бе положението на машинната команда. Затворени в тясното помещение, моряците само със слуха и въображението си приемаха боя. При всеки снаряд, попаднал и взривил се в близост до лодката, корпусът ѝ потреперваше и те с трепет очакваха следващия да ги удари. Това значеше смърт. Въпреки това те работеха напрегнато. Още със започването на боя втората смяна огняри бе слязла долу и помагаше в поддържането на налягането на парата в котела. Всички знаеха, че от тях зависят скоростта и маневреността на лодката и изхода на боя.

Анастас и Дико, застанали от двете страни на пещите, усърдно мятаха въглищата. Изведнъж тътенът от изстреляното торпедо разтърси катера. В следващият момент той рязко зави наляво. Анастас, който точно тогава се бе навел да метне с лопатата въглища в огнището, полетя с главата напред към левия борд. Дико инстинктивно пусна лопатата си и го хвана.

И тогава се разнесе страшен взрив, който подхвърли катера като треска. Край! Мина през ума на всички. Улучиха ни! В същото време отгоре, от палубата се разнесе мощно: „Ураа-а-а!“. Беше 0:46 часа на 8 ноември 1912 година.

Всички разбраха, че торпедото е попаднало в целта. Да, така беше. То улучи предната част на „Хамидие“. Огромен стълб вода, пара и огън го закриха. Мачтата на кораба се пречупи и падна на палубата. Той бързо започна да се пълни с вода и да се накланя напред, а кърмата му да се издига нагоре. И само спокойното море го спаси от потъване. Долу, под палубата на „Дръзки“, не знаеха, че „Дръзки“ смело се бе приближил само на 50-60 метра до „Хамидие“, разстояние, от което не можеше да не се улучи тази грамада от стомана. Те не знаеха, че в този момент „Дръзки“ бе извадил от строя гордостта на турския военен флот – новия мощен бронепалубен крайцер, носещ името „Султан Абдул Хамид“ („Хамидие“).

Пробойната на борда на „Хамидие“ беше повече от десет квадратни метра, а жертвите сред екипажа – 8 убити и 30 ранени.

Торпедоносците направиха широк кръг и започнаха да се приготвят за втора атака с цел окончателно да потопят „Хамидие“. В това време се зададоха четири турски военни кораба – контраминоносци, охраняващи крайцера, които откриха преграден огън и отблъснаха новата атака на торпедоносците, които бяха принудени да се оттеглят към сборното място, посочено от командира на отряда преди да излязат в морето.

„Хамидие“ бе ескортиран до Цариград, безславно движейки се със задницата напред. Така приключи историческата атака срещу турския крайцер „Хамидие“, в която взеха участие шабленците Анастас Сарандев Железов, Дико Николов Диков и Дяко Жечев Дуков.

След време командирът на „Хамидие“ Хюсеин Рауф бей щеше да напише: „Ако разгледаме безпристрастно случката с „Хамидие“ и кажем самата истина, трябва да признаем, че тази славна и успешна торпедна атака на българския флот, който няма никакво минало, е едно славно начало, с което той може да се гордее“. А само 24 дни преди атаката на 15 октомври 1912г., той, Хюсеин Рауф бей бе отправил ултиматум градовете Балчик и Варна да се предадат или в противен случай ще ги разруши с артилерията си.

Самоотверженият подвиг на българските моряци срещу „Хамидие“ повдигна бойния дух на всички, които се сражаваха при Селиолу, Лозенград, Чонгура, Чаталджа, Одрин, Злетово, Щип и Кочани за една велика кауза – освобождението на българските земи и на поробените братя българи.