Към лагера Щефанещи

КЪМ ЛАГЕРА ЩЕФАНЕЩИ

Вече бе минал цял месец, откак селяните работеха в блатата. Времето започна да се променя, да застудява. Температурата на водата също започна да пада.

Една сутрин дадоха заповед да си вземат багажа и да се строят. След това ги подкараха с викове и удари от приклади към пристанището на Черна вода, където бяха наредени големи шлепове. Наблъскаха ги като сардели в трюмовете и по палубите им. Изтеглиха шлеповете на десетина километра от града и ги закотвиха сред реката.

На третия ден започнаха да умират по-възрастните. Хората бяха изтощени до краен предел. Силите им просто бяха изсмукани от водата и непосилния труд. А оскъдната храна не можеше да поддържа живота им. Нещо повече, вече трети ден никой не носеше храна и вода на захвърлените и забравени сред реката хора.

Четвърти ден. Тежка мъгла легна над реката. Влагата и студа караха хората да се притискат един към друг, за да запазят малкото останала топлина в телата им. От време на време до слуха им долиташе крясък на чапла или вик на рибарка. Около седем часа, отначало в далечината, а след това и по-близко се долови някакво необяснимо движение и говор, които все повече и повече се усилваха. И когато след час слънцето проби и мъглата започна бързо да се вдига, добруджанци с изумление видяха, че реката просто е пълна с лодки, салове, катери, натоварени с хора и багаж, които се движеха от единия към другия бряг на Дунав. Те не знаеха, че беше започнало форсирането на реката от руските войски.

Анастас, Дико и Митю, а след тях и други се изправиха и започнаха да махат с ръце, за да привлекат вниманието им. След час те видяха, как от брега се отдели моторен катер. Коминът му бълваше черен дим. Някъде по средата на реката един от военните, по всяка вероятност офицер, вдигна далекоглед и го насочи към шлеповете. След това го подаде на друг, който, след като огледа незнайно защо закотвените сред реката шлепове и махащите с ръце, скупчени на палубите им хора, се обърна към стоящите зад него офицери и им каза нещо.

Катерът спря и бавно се обърна с носа срещу течението на реката. Лодката, вързана с дълго въже за катера, беше изтеглена. В нея скочиха пет души. Четиримата взеха греблата, а офицерът седна на кърмата и хвана румпела. Последва команда и гребците в такт загребаха. Лодката бързо приближи шлеповете. Когато опря борда си до шлепа, на който бяха Анастас, Дико и Митю, офицерът се изправи и се обърна към застаналите срещу него.

– Момчета, кои сте вие? – запита на руски той.

– Пита, кои сме – каза Анастас.

Дико веднага отговори разчленено.

– Ние сме бъл-га-ри.

– Болгары? Солдаты? Пленники?

– Не сме солдати, не сме войници. Ние – и Анастас посочи с ръка наобиколилите го – ние сме селяни.

– А-а, крестьяне?

– Да, да, християни! – допълни Дико.

– А что делаете здесь, братцы?

– Не знаем. Нищо не знаем.

– А знаете, что Болгария в войну с Россией?

– Не, не знаем. Нас ни откараха на двадесет и пети август.

– Ой, ребята, что сделали с вами! Будьте здоровы! – офицерът махна с ръка и нареди на моряците да гребат.

Дали беше вярно или не, че оня на катера, който изпрати лодката, е генералът, командващ руските войски, че той запитал румънците, какви са тези хора на шлеповете и след като му казали, че са български военнопленници, им казал, че лично проверил, че това са най-обикновени селяни и наредил да бъдат освободени. Така се заговори след време, но никой не знаеше каква е истината.

Рано сутринта на другия ден шлеповете бяха закачени на влекачите и поеха надолу по реката.

Беше късен следобед, когато спряха пред Браила. Когато гледаха отдалеч града, на всички им се струваше, че или е заспал, или е мъртъв. Не се виждаше никакво движение на хора, на превозни средства или животни. Само на пристанището бе оживено. На акостиралия кораб се товареха някакви тежки товари – навярно стоки или оръжие за армията, която вече воюваше в южна Добруджа.

На другия ден поведоха „военнопленниците“ през града. И сега се разбра, че хората на „заспалия“ град са се събудили. Че „мъртвият“ град си е жив и гражданите му – жени, деца, старци са се стекли на улицата, по която трябваше да преминат тези „мръсни“ и „жестоки“ военнопленници които са се сражавали срещу румънската армия и са избивали безжалостно техните синове, бащи, и братя. Когато колоната навлезе в града, в шпалира се понесе буботене като надигаща се буря, която в следващия момент се стовари върху нея.

Първо се понесоха викове: „Убийци! У-у-у!“, които бяха последвани от градушка от камъни, яйца и какво ли не още. Някои, съобразително дошли със сопи, посягаха и удряха с тях.

„Военнопленниците“, обгърнали главите си с ръце бягаха към другия край на града, където се намираше казармата. След половин час навлязоха на нейната територия. Два часа след това колоната, незнайно защо, тръгна обратно. Премина отново през града и бе натоварена на шлеповете, които веднага поеха по реката.

На другия ден рано сутринта спряха на някакъв пристан, около който се виждаха струпани камари дърва. Започна разтоварването. Когато всички слязоха, ги строиха. Наредиха да се снемат мъртвите. После отделиха двадесет души. Дадоха им лопати и ги накараха да копаят голяма яма. Подпочвената вода беше на дълбочина по-малко от метър. След като ямата беше готова, положиха мъртъвците във водата и ги заровиха. Над общия гроб не бе поставено дори някакво подобие на дървен кръст, за да се знае, че тук са погребани хора, християни.

Дадоха заповед за тръгване. И те тръгнаха – млади и стари мъже, преминали през суровите, страшни битки в източна Тракия и Македония. Тръгнаха към преизподнята, която им бе приготвила съдбата. Навлязоха в гората. От двете страни на коларския път, който се виеше през нея като шпалир, на метър един от друг бяха наредени войници със затъкнати ножове на пушките – млади и „стари“ от запаса, които ги гледаха с ненавист.

Нима тези озверели мъже бяха потомците на онези, които даваха подслон на Каравелов, Раковски, Левски, Ботев, Петър Берон, на хилядите българи, които бягаха от ятагана на поробителя, на хилядите, които са работили за възраждането на българския дух? Нима това бяха потомците на ония, които се сражаваха при Плевен и оставиха костите си на българската земя за освобождението на поробения български народ?

– Мите, мини между нас! – тихо каза Дико и дръпна Митю между него и Анастас. – Ако започнат да удрят, пазете главите си. Не ги гледайте в очите, не говорете и бягайте!

Тези думи прозвучаха като команда и се понесоха назад тихо от уста на уста.

Колоната вече беше навлязла дълбоко в гората, когато се чу вик или команда на румънски:

– Удряй, тяхната мама българска!

Дали това бе команда на офицер или на някой войник, не беше ясно, но тя възпламени необузданото насилие. Върху беззащитните селяни се изсипаха удари с приклади, придружени с викове и псувни. Колоната се затича и като валяк прегазваше всичко, което паднеше на земята, повалено от ударите. Разнесоха се виковете от болка на ударените и стенанията на умиращите – предимно възрастни мъже, които нямаха сили да се изправят и продължат с другите.

Изведнъж Дико залитна и се подпря на Митю. Бяха го улучили в главата. Той дори не разбра дали беше удар от приклад или хвърлен камък. Причерня му и едва не загуби съзнание. Митю и Анастас го хванаха от двете страни и тримата продължиха бързо да се движат напред. Когато излязоха от гората, напред в далечината се видяха очертанията на град Щефанещи. А назад, там в гората, останаха да лежат труповете на девет души от Шабла и околните села.

Лагерът беше построен на няколко километра от град Щефанещи. Това бяха четиринадесет землянки дълги 40 и широки 5 метра, вкопани в земята, с покриви от камъш и папур. По средата имаше траншея, дълбока 60 и широка 80 сантима. Тя служеше за пътека. От двете страни бяха наровете, постлани със слама. Около землянките имаше плитка канавка, която при дъжд не трябваше да допусне да се напълнят с вода. Големината на землянките беше разчетена така, че да побират най-малко сто човека. Всички землянки бяха запълнени и се виждаше, че в този лагер има най-малко 1500 души. В първите две бяха настанени хората от Шабленския район.

Още същия ден румънците определиха отговорниците на землянките, отговорник за всеки нар и старши, отговарящ за цялата землянка. Те трябваше да поддържат реда в землянките и да извеждат хората на проверка, на храна, а от там – на работа. А обектът беше гората. „Военнопленниците“ трябваше да осигурят отоплението на града през задаващата се зима.

А зимата дойде някак много бързо. Октомврийските дъждове започнаха през втората половина на месеца. Листата на дърветата, чиято окраска беше приела фантастичните цветове на палитрата, само за десетина дена помръкнаха до наситено кафяво и започнаха да падат. В началото на ноември вятърът от източен се завъртя и задуха от север. Температурата падна под нулата. Земята се скова от лед и на 6 ноември осъмна под снежна покривка.

Както обикновено и тази сутрин в землянките нахлуха румънските войници и подгониха като животни хората навън с викове и удари с прикладите на пушките. След като се строиха, им раздадоха жагите и брадвите и ги поведоха към гората. Определените да теглят каруците ги повлякоха след тях. Войниците, обути в дебели войнишки обувки с навуща, навити до колената, с дълги шинели и върху тях къси кожухчета, рязко контрастираха с почти босите, облечени в тънки летни дрехи и изтощени от глад и труд хора.

След събарянето дърветата ги нарязваха по на метър, пренасяха ги и ги подреждаха на кубици край пътя. Оттам ги товареха на каруците и теглени не от добитък, а от хора, поемаха към града. В края на работния ден специална команда минаваше през обекта и ако имаше мъртви, ги завличаше и хвърляше в предварително изкопани ями, като ги покриваше с тънък пласт пръст. Горе в клоните на дърветата по цял ден подскачаха и зловещо грачеха ята от врани. Когато влачеха труповете към ямите, те се събираха и ги придружаваха с крясъци, от които косите настръхваха.

С настъпването на зимата положението ставаше все по-тежко. Към студа, побоите и глада се прибавиха въшките, болестите и страшният вой на вълците.

Митю, Дико, Анастас, Андон Пастърмаджията – момче на около 16 години и Осман бяха в една група. Осман – турче на двайсетина години, бе чирак в Сърбеновите. И той, както Митю, тръгна с втората каруца на чорбаджията. По неизвестни обстоятелства бе останал без горни и долни дрехи. Ямурлукът на гърба му ги заместваше. А когато почина първият човек от землянката, Дико и Анастас съблякоха дрехите му и облякоха Осман.

Неусетно Дико стана водач на групата, а мълчаливият тих Анастас – негов съветник. Двамата аскерлии винаги се съветваха. Помагаха си и бдяха над Митю, който след „бягството“ видимо бе отслабнал и едва се движеше. И тримата бяха високи и свъсени мъже. Особено Дико и Митю рядко можеше да се видят засмени. А когато се засмиваха, усмивката им бе под мустак.

Един ден румънците смениха войниците, охраняващи лагера, със запасняци. По всяка вероятност младите бяха изпратени на фронта. Изминаха няколко дни. Бяха на сечището, когато един от новите леко подсвирна. Когато обърнаха глави към него, той посочи Дико и му даде знак да се приближи. Дико застана на метър от него и оня нареди:

– Без да се обръщаш, тръгвай по пътеката! – и посочи с глава накъде да върви.

След това се обърна към колегата си, също запасняк, и му нареди да внимава, докато се върне. Дико тръгна. Войникът взе пушката си в ръка и закрачи след него.

Какви ли мисли не минаха през главата на Дико. Мина му през ума, че този мамалигар може да го застреля, без да му мигне окото. А каква е разликата от това, дали ще умреш от удар на приклад, от глад, от студ, от тиф или от куршум? Смъртта си е смърт. Тя е една и бродеше сред тях, откак ги откараха. Когато се отдалечиха на стотина метра, оня тихо нареди:

– Спри и се обърни!

Дико се обърна. Сега ще ми тегли куршума, му мина през ума. Той вдигна глава. Погледът му мина край часовия и се вдигна нагоре към върховете на дърветата.

– Дико! Как попадна тук?

Дико се сепна. Погледна часовия. Оня го гледаше хем с дълбоко съжаление, хем сякаш с усмивка. Дико го гледаше и се опитваше да си спомни нещо. Изведнъж мисълта му се проясни.

– Йоан?

– Да. Аз съм, Дико – отговори Йоан и тихо продължи: – Не се приближавай! Някой може да ни види.

– Да. Разбрах. – отговори Дико. – Йоан, кажи ми, какво става? Нас ни излъгаха, че отиваме до Мангалия, а след това ни доведоха тук.

– Стана това, че България обяви война на Румъния и сега се водят тежки боеве. България е с Германия, а Румъния с Русия и Франция, с Антантата. И най-лошото е, че вас са ви обявили за военнопленници и затова се отнасят така жестоко с вас. Заповядано ни е да не ви жалим. Лошото е, че това, което вършат германците, се пише на вашия гръб.

– Йоан, кажи какво да правим? Хората мрат от глад, студ, въшки. Ти виждаш. Когато тръгнахме беше лято. Никой не беше облечен със зимни дрехи. Страх ме е, че ще загубя Митю.

– И Митю ли е тук?

– Да. И той. Отслабна много. Едва се движи.

– Трябва да оцелеете до пролетта. Дотогава войната може да свърши.

– Дотогава може и ние да свършим. Вече умряха или бяха убити над 40 човека само от нашата община. Сутрин като станем, първо се броим и бързаме да изнесем умрелите, преди войниците да нахлуят и ни подгонят навън.

Йоан слушаше и внимателно оглеждаше гората наоколо. Явно беше, че се страхуваше да не забележат, че разговаря с пленника.

– Дико, аз виждам, че се отнасят с вас като с животни – Йоан замълча. – Колкото до сутрешното нахлуване на войниците в землянките, грях не грях, използвайте мъртвите да ви пазят. Сега да вървим, че се забавихме много!

Тръгнаха. Когато наближиха останалите, Йоан повиши глас:

– Вашта мама, българска! – изрева той и вдигна приклада. Дико се сви, но удар не последва.

На другия ден сутринта Дико събуди Анастас и Митю. Те още вечерта бяха умували и осмисляли добрия съвет на Йоан, как да се отърват от утринния тормоз.

Всяка сутрин Митю и другите трябваше да се пощят. В това отношение Дико и Анастас бяха безмилостни. Доводите на Митю, че му се спи, че му е лошо, не можеха да смилят сърцата им. И днес Митю започна да търси кръвопийците, които се бяха развъдили толкова много, че когато си легнеха и настанеше тишина, се чуваше тяхното шумолене в сламата. Сякаш цели полкове от тези кръвожадни твари, усетили топлината и мириса на човешката плът, тръгваха на поход за кръв.

Дико и Анастас закрачиха тихо край редиците заспали мъже. Спираха се пред всеки един. Заслушваха се в дишането му и ако не можеха да го доловят, пипаха ходилата на краката му. На живите ходилата бяха топли, а на мъртвите ледено студени. Само на левия нар намериха трима мъртви. Те се бяха вдървили като цепеници. Изтеглиха и пренесоха двамата до вратата. Изправиха ги и ги подпряха от двете ѝ страни като часови на пост. След като си свършиха работата, двамата се върнаха на местата си и започнаха усърдно да се пощят. В полуздрача не бе възможно да видят въшките, камо ли гнидите им. Взели в ръка по едно камъче, започнаха усърдно да търкат с тях шевовете на дрехите си. След няколко дни Йоан им донесе гребен. Имаше такива гребени направени от волски рога. Те бяха гъсти и до голяма степен помагаха да се почистят косите на хората.

Навън се чу тропот.

– Идват – прошепна Митю и тримата мигновено легнаха.

Вратата се отвори. Първият влезе и започна да вика:

– Ставайте, свини! Всички на работа.

Той още не беше вдигнал приклада, когато вторият слезе по трите стъпала и прекрачвайки прага на вратата посегна да се хване за касата, но хвана изправения труп. Последният се залюля и падна върху него. Войникът се втрещи от ужас, изрева нещо и изскочи навън. След него излетя и първият.

От този ден никой не посмя да влезе в землянките, защото опитът на шаблалии беше приет за ефикасен и всички останали веднага започнаха да го прилагат.

Дойде януари. Заредиха се обилни снеговалежи и виелици. Беше невъзможно да се работи на сечището. Въпреки това сутрин, духа не духа, ги изкарваха навън за проверка. Това се правеше сякаш умишлено, за да ги уморят по-бързо. „Пленниците“ излизаха на бегом, без да им се подвиква. Всеки взел в ръката си стиска слама, бързаше да застане на мястото си в строя, като поставяше сламата на земята, за да може да стъпи не на снега, а върху нея с продънените обувки. След проверката всеки внимателно я събираше и връщаше в землянката.

Веднъж в деня, на обяд, им носеха храна. Някакво подобие на чорба от боб или цвекло и един черпак мамалига на човек за денонощие. И хората продължаваха да умират. Едни си лягаха и сутринта не се събуждаха. Други, сякаш изтласкани от някакъв вътрешен порив, ни в това, ни в онова време скачаха и започваха да играят. Играеха хоро или ръченица. Пляскаха с ръце, извиваха се и клякаха, надавайки оня възторжен вик „Ихуу!“, който са извивали на хората, на сватбите или на сборовете в родното си село. Играеха под ритъма на някаква музика, която само те чуваха или изправени на пътеката започваха да спорят с въображаем опонент, или милваха кротко децата си, като им разказваха приказки, или целуваха невестите си, или псуваха, като размахваха заплашително юмруци. След това поривът им започваше да затихва. Накрая се свиваха безпомощно уплашени от осъзнатото приближаване на смъртта и тихо, кротко се пренасяха в отвъдното. Едни с ужас на лицето, а други с щастлива, блажена усмивка – усмивката на тези, които осъзнаваха в последния миг от живота си на белия свят, че единственото спасение от тоя ад е смъртта. И я приемаха с облекчение и радост.

Имаше хора, които обхванати от апатия, от умора, от безнадеждност повече не искаха да излизат на работа и се правеха на болни. И докато другите работеха навън, предлагаха телата си на въшките. И те само за три-четири дена безпогрешно си свършваха работата. Резултатът беше смърт.

Зимата се влачеше бавно, тромаво, ледено студена със снежни виелици, със зловещия грак на врани и протяжния злокобен вой на вълчите глутници.

Понякога Анастас, притворил очи в мрака, слушаше тази дива вълча симфония на природата и се пренасяше там, далеч в Шабла. Мислеше за майка си и баща си, които съдбата така жестоко бе наказала. Мислеше за Томата, който остави костите си на другия край на България, при Кочани, уж за България. Мислеше за Стати, за когото не знаеше нищо. Мислеше, че сега не се знае, дали и той ще се върне или ще остави костите си тук, в тая пустош. Мислеше за малкото Данче, дъщеричката на Томата, което се бе привързало към него, сякаш в него виждаше баща си. Какво ли правят Желез и Венетка? Но най-много мислеше за Радка, за своята Радка? Дали бе родила. Та нали я бе оставил бременна в осмия месец. Какво ли е родила? Момиченце или момченце? При мисълта за Радка сърцето му се свиваше от болка и тежка въздишка се откъсваше от гърдите му. Дали ще ги види някога?…

Човешката връзка с външния свят беше Йоан. Чрез него получаваха оскъдните новини за събитията извън лагера, които очакваха с нетърпение и надежда, като понякога от мухата правеха слон, а друг път – от слона муха. През ден, през два Йоан отвеждаше Дико или Анастас настрани и изпразваше джобовете си, пълни с остатъци от мамалига, мамалай и парченца сланина, останали от войнишката софра. Те ги напъхваха в пазвите си. Загръщаха се с ямурлуците и бързо се прибираха при групата. Това до голяма степен ги спаси. Те разбираха, на каква опасност се излага Йоан, затова правеха всичко възможно да не бъде разкрит, че им помага.

До пролетта никой от тях не беше умрял. Основен фактор за оцеляването им бе желязната дисциплина, която Дико и Анастас бяха наложили тук. Ежедневно незабелязано разпределяха работата в зависимост от физическо състояние на всеки. Разпределяха макар и оскъдната, получаваната допълнително от Йоан храна. Определящи бяха взаимопомощта помежду им, поддържането на личната хигиена, миенето и пощенето, грижата за краката – макар с продънени обувки те бяха добре увити с парцали, защото както казваше народът „Болестите идват от студените крака!“. А флотът ги бе научил, че в бурното море може да се оцелее само, ако действат като един здрав, стегнат юмрук, ако всеки вярва и разчита на тоя, който е до него, ако знае, че в бедата няма да бъде изоставен от другите. Моряците бяха наложили своя морски закон и това спаси не само тях, но и тия, които го приеха и спазваха.

Пролетта дойде и първите кокичета се показаха изпод снега. След това слънцето започна все по-често да се появява на небето и все по-дълго да се задържа на него, да топли земята, от която някак неусетно, но упорито започна да изчезва снегът и на негово място да се показва оня зелен килим, който на всяка цена природата държеше да застели, за да мине по него настъпващата пролет.

Дойде месец април. Бяха на сечището. Денят бе тих и слънчев. Йоан се приближи до Дико и Анастас, които в момента с брадвите кастреха една огромна, повалена на земята топола. Като гледаше встрани, той тихо заговори:

– Утре ще започнат да ви изпращат по чифлиците. Донесоха заповед „отгоре“. Ще дойдат управителите на чифлиците от цялата страна да си подберат работници. Изглежда, че идва краят на мъките ви. Колкото и лошо да е там, няма да е по-лошо от тук. Идва време да се разделим и ще се радвам, ако попаднете на добро място и оцелеете до края на войната да се върнете живи и здрави по домовете си. Ще се радвам, ако някога се срещнем отново, но при други обстоятелства, независимо дали в Мангалия или Шабла.

Дико и Анастас бяха безкрайно благодарни на Йоан за моралната подкрепа и оказаната им помощ с храната, която им носеше. Те виждаха, колко виновен се чувстваше той за това, което се извършваше с българите, доведени в лагера без вина, без да са направили зло на никого. Дико познаваше Йоан от дете. Когато идваше в Мангалия с баща си Никола, те винаги отсядаха в Йоанови и бяха посрещани като скъпи и желани гости. Йоан имаше още двама братя и една сестра. Майка им Елена беше българка, от рода на Ючорманските, а баща им румънец. Затова се уважаваха. Семейството им, родът им живееше открай време в Добруджа сред българите, които я населяваха до делтата на Дунав. Когато идваха в Мангалия, момчурляците образуваха цяла куда и обикаляха пристанището, къпеха се в морето, скитаха в града или лудуваха на двора. Сега те стояха един срещу друг и когато Йоан спря да говори, изпитаха желание да си подадат ръце и се прегърнат по братски, но това не бе възможно да стане пред погледите на другите румънски войници. Само устните на Дико пошепнаха:

– Благодаря ти, братко! Благодаря ти!

– Не се предавайте и се пазете! – заръча Йоан. – Аз вярвам, че отново ще се видим, че всичко ще се оправи.

На другия ден, около десет часа ги строиха на поляната пред землянките. Управителите, придружавани от помощниците си, минаваха пред строя и посочваха тези, които им харесваха. Сякаш се извършваше търг за продажба на роби.

Още вечерта Дико бе казал на Митю да не се отделя от него. На всяка цена да стои до него.

В първата група крачеше управителят на дърводобивно стопанство в Карпатите. Когато се спря пред шаблалии, с око на джамбазин той заоглежда хората. На него му трябваха здрави мъже, защото работата беше тежка. Не само трябваше да се секат и извличат трупите, но му трябваха хора, които да бичат талпи и греди, а това не бе шега работа.

– Ти! – посочи той Анастас. – И ти! – бичът му сега посочи Дико.

Посочените излязоха и застанаха пред строя. Митю изскочи от строя и се нареди до Дико. Оня с бича, който вече бе започнал да оглежда другите, го видя и отсече:

– Обратно! Скакалци не ми трябват!

Митю се върна, но когато управителят се обърна и тръгна, отново излезе и застана до Дико, но оня го видя и извика яростно:

– Марш в строя!

Но Митю не помръдна. Другият, който вървеше до „джамбазина“ се намеси:

– Господин Александру, те са братя. Вземете го! Нали виждате? Младо момче е, бързо ще се оправи.

Управителят спря изпитателен поглед върху Митю, сякаш го претегляше и махна с ръка.

– Добре, да остане!

По обяд групата от двадесет души потегли към гарата на Щефанещи. Крачеха бавно, мълчаливо, сякаш лагерът и гората, където остана преживяното, където останаха да лежат костите на техните земляци, приятели, родственици с някакви невидими нишки ги теглеха назад и те обръщаха глави натам. Може би искаха да запомнят, да запечатат в главите си всичко, което се случи с тях тук край град Щефанещи, за да го пренесат напред в бъдещето, за да го предадат на следващите поколения, за да се помни, за да не се забравя престъплението на ония, които хвърлиха двата съседни народа един срещу друг, които с всички сили и средства раздухваха огъня на ненавистта и омразата между тях.

Изведнъж Митю залитна и се хвана за Дико. Някаква бяла пелена се спусна пред очите му. Той вдигна ръка и ги разтърка. Отвори ги отново, но пелената бе станала още по-гъста, още по-тежка. Той стисна силно ръката на Дико. Дико се обърна, погледна го и се уплаши. Лицето на Митю бе станало жълто като восък.

– Мите! Какво става, лошо ли ти е?

– Не виждам, бате. Май ослепях.

– Дръж се за мен! Анастасе мини от другата страна на Митю и го подпри!

Анастас мигновено мина от другата страна на Митю и го прихвана под мишницата.

– Докато не се качим на влака никой не трябва да разбере, че си сляп! – тихо каза той.