Среща с мушморока
СРЕЩА С МУШМОРОКА
Семейството на дядо Ангел Мирков тъкмо бе седнало около софрата да вечеря. Софрата бе сложена в оджаклъка, където на една кука на кириша висеше запален фенер. Пред самия оджак, където вечер обикновено работеше баба Иванка, бе закачена една газена лампа.
Изведнъж всички чуха някаква олелия откъм мегдана и разбраха, че става нещо. Заслушаха се. А оттам долитаха викове, псувни, крясъци, охкания, сякаш се водеше битка. Не мина много време и кокошките в курника се разкудкудякаха, а една част панически изскочиха на двора, сякаш лисица или крадец бе влязъл при тях.
Дядо Ангел скочи. Отвори вратата и се загледа навън. А там кокошките още продължаваха шумно да излизат през отворената вратичка и да се пръскат из двора.
– Булка, подай ми фенера! – обърна се той към баба Иванка.
След това, придружен от цялата челяд, излезе на двора и тръгна към курника. От широко отворената му вратичка изскачаха последните кокошки. Дядо Ангел се наведе и поднесе фенера напред.
– Ей, мушморок! Какво правиш вътре в курника?
– Господине, моля ви, не ме бийте! Моля ви!
От дъното на курника, свито на кълбо, уплашено, треперещо от страх и със сълзи на очи, го гледаше момче на не повече от 12 години и се молеше:
– Не ме бийте! Моля ви! Не ме бийте!
Всички, които се бяха скупчили пред курника, бяха трогнати от неговите молби и изпитаха съжаление към него. Толкова искрени и сърцераздирателни бяха думите му.
– Излез! Излез! Няма да те бием – на румънски му отговори дядо Ангел.
Момчето излезе пълзешката навън, огледа се и понечи да хукне, но дядо Ангел успя да го хвана за яката.
– Хайде, влизай вътре! – строго отсече той.
Подаде фенера на баба Иванка и всички тръгнаха след нея. Когато влязоха в оджаклъка, той нареди:
– Сядайте! Дайте му столче да седне! Жена, дай му чаша вода, че ще му се пръсне сърцето от страх.
След като изпи водата, момчето се успокои, ръцете му престанаха да треперят. Сипаха му от пилешката каша, която бе сготвила за вечеря баба Иванка, отрязаха и сложиха пред него голяма филия хляб:
– Хайде, почвайте! – тихо каза дядо Ангел и всички започнаха да се хранят.
Само момчето гледаше ту наляво, ту надясно и не можеше още да повярва на очите си.
– Яж, яж! – го подкани баба Иванка и то започна.
Като приключиха, то благодари и понечи да стане, но дядо Ангел го натисна надолу.
– Стой, не бързай! Сега трябва да си поговорим. Кажи ми, какво търсиш в курника ни по това никое време? Кокошки ли влезе да крадеш?
– Не, господине. Аз не съм крадец. Сбиха се нашите и вашите хора там на хорото.
– На кое хоро? На вашето или на нашето? – го прекъсна дядо Ангел.
– На вашето господине, на вашето. Аз господине за първи път идвам. Накара ни господин Беряну. Той всяка вечер събира мъжете и момчетата и ги води на Кайряка. Той ни накара тази вечер да дойдем и да набием българите.
– Е, набихте ли ги? – дядо Ангел задаваше въпрос след въпрос и очите му все по-весело започваха да блестят.
– Не господине, те ни набиха – и момчето, сякаш да се оправдае, продължи: – Аз за първи път идвам тъдява. Не исках да се бия. Господин Беряну ме накара да дойда.
– Значи затуй влезе в курника ни?
– Затуй, господине. Много се уплаших.
– Ясно! А сега ми кажи, вие откъде сте и какви сте, цинцари или мокани?
– Ние сме много отдалеч – от едно село до град Тимишоара. То е много надалеч. Три дена пътувахме с влак. Ние, господине, не сме цинцари, а сме мокани – момчето вече се отпусна и започна да отговаря спокойно и с подробности. – Баща ми се казва Николае, а майка ми Мариела. Имам още двама братя и една сестра. Те са по-малки от мен.
– Е, добре! А сега си върви и кажи на баща си да не уйдисва на акъла на цинцарите. Аз знам, че моканите са добри и кротки хора. А ти, магаре, да не идваш повече на кайряка или ако идваш, идвай за добро и без сопа!
– Добре, господине. Ще кажа на татко, какво си заръчал – отговори момчето и си тръгна.
Дядо Ангел го съпроводи до портата. Там, преди да се разделят, то направи нещо като поклон, обърна се и тичешком се отдалечи към другия край на селото.