Надеждата
НАДЕЖДАТА
На другия ден първи дойдоха Саранди, Василка и снаха им Радка с детето. Те слушаха разказа на Дико и сълзите напираха от очите им.
Настъпи голямото тревожно и отчаяно очакване.
През тези две години дядо Саранди бе опората на Радка. Той ѝ вдъхваше оптимизъм, че кога да е войната ще свърши и Анастас ще се прибере жив и здрав. Василка също обичаше снаха си, но след смъртта на Томата и откарването на Анастас, тя се затвори в себе си. Радка често я виждаше да стои пред иконата и да се моли и я разбираше.
Изминаха три безкрайни месеца, откак бе сключено примирието. Анастас не се завръщаше. И колкото времето напредваше, толкова атмосферата в семейството ставаше все по-тягостна и по-тягостна.
Всички мъже от Шабла, които бяха останали живи, се бяха върнали. Само Митю, Анастас, Дуко, Гагауза и останалите седем от групата им ги нямаше.
Когато и последната надежда изчезна, дядо Саранди и баба Василка решиха да направят символично погребение на Анастас. Трябваше душата му да намери покой.
Щом съобщиха намерението си на Радка, тя се затвори в стаята си и цяло денонощие не се показа. Когато на другия ден вратата се отвори и тя прекрачи прага, баба Василка едва не извика. Пред нея стоеше жена с подути от плач очи, с изпито бледо лице, с черна кърпа на главата. Погледът и беше празен. Сякаш в нея, в душата ѝ, всичко бе опустошено от изчезналата надежда.
Направиха опелото в църквата в неделя. В ковчега бяха поставили дрехите, обувките и калпака на Анастас. Цялото село се стече на погребението. Дядо Никола и баба Василка, Андон, Дико, Димо също бяха тук. Те бяха загубили своя син Харити в Балканската при Чаталджа и сега изчезването на Митето ги бе сломило. Погребвайки Анастас те сякаш погребваха двамата си сина. На дървения кръст с длето бе издълбан надписа: „Анастас Сарандев 1888г. – 1918 г.“
След като забиха кръста на пресния гроб, всички си тръгнаха. Остана само Радка. Колко време беше минало, тя не знаеше, но в един момент някой я хвана за ръката. Тя се обърна. Беше малкото Данче.
– Чинке, не плачи! Чичо не е умрял. Нали видя, че в ковчега сложиха само дрехите му, а не него. Той е жив и ще се върне. Хайде да си вървим в къщи! Той ще се върне – по детски наивно повтори тя.
Радка я прегърна и двете мълчаливо тръгнаха след другите.
В същото време групата на Анастас пътуваше към България с още стотина военнопленници. След като успяха да избягат при австрийците и след сключване на примирието, те бяха отведени във Виена. Последваха безкрайни дни на карантина в специално подготвен лагер за военнопленници в покрайнините на града.
Сега те пътуваха към България, към домовете си. Настроението им бе приповдигнато. Те пееха, шегуваха се, а когато виждаха рибари в лодки или по брега на Дунав със серкмета, им махаха с ръце и ги поздравяваха с възгласа:
- Ей, аркадаши! Добър улов!
Хората гледаха учудено. Унгарци, румънци, сърби им отговаряха с усмивка. Въпреки, че не разбираха какво им казват, те долавяха, че хората на кораба, който се носеше надолу по Дунава, се радват, че са щастливи.
Пристигнаха сутринта на Русенското пристанище. По обяд ги качиха на влака и ги отведоха в София. Последва отново карантина. Когато накрая ги освободиха и те се качиха на влака за Варна, бяха изминали повече от 90 дни.
Пристигнаха във Варна рано сутринта и веднага отидоха на „Хайван пазара“, като се надяваха, че ще научат някоя новина и ще срещнат други като тях, които се прибират в Добруджа. Но се оказа, че които са искали да се приберат, отдавна са заминали, а другите са останали тук във Варна, в България завинаги.
Някой им каза да отидат в казармата на Осми приморски полк, за да ги нахранят. Там имало организирана кухня за такива като тях. И наистина, там ги нахраниха с топла бобена чорба, след което поеха към границата. Водеше ги Анастас, който преди седем години, след края на Балканската война, беше минал по тоя път.
На другия ден при свечеряване десетимата, макар накрая на силите си, крачеха към Шабла. Сякаш някакви невидими ръце ги теглеха напред и ги караха да ускоряват крачките си. Бяха подминали село Саръ меше. Там, зад сърта, трябваше да се покаже родното село.