Из дебрите на Албанските планини

ИЗ ДЕБРИТЕ НА АЛБАНСКИТЕ ПЛАНИНИ

Близо месец двадесет и двамата бродиха из албанските планини. На два пъти се наложи да пресекат река Шкумбини, както и други, на които не знаеха имената.

Митрето видя отдалеч приближаващите се мъже. Те не идваха отдолу, а се спускаха отгоре, откъм билото. Това не му хареса.

Войната едва бе приключила. Италианците, въпреки че през цялата война се биха на страната на Германия, все още се мотаеха из Албания. А сърбите вече трайно се бяха настанили в Македония и за да заличат всичко, което бе останало от българско и македонско, обявиха Вардарска Македония за Южна Сърбия. Започнаха жестоки репресии спрямо българите-македонци. Освен това из страната шетаха най-различни банди, които завардваха пътищата и обираха пътниците или минаваха през селата и търлите и отнасяха всичко, каквото им попадне.

Митрето влезе в стаята и след секунди излезе с пушка в ръка, огледа се и тичешком потъна в гората. Залегна в ниските храсти, зареди пушката и зачака.

Не след дълго се появиха. Бяха двадесетина. Неколцина бяха в гръцки военни униформи, а останалите – в български, ако това, което беше на гърбовете им можеше да се нарече униформи. Те се спряха на стотина метра от егрека. След малко залегнаха във верига и само един остана прав. Митрето не разбираше какво си говорят, но видя, как той им каза нещо, обърна се и бавно тръгна към егрека. Беше без пушка. Видя, че един от залегналите бе вдигнал далекоглед и внимателно оглеждаше околностите. Дядо Митре разбра, че това са опитни хора и прецени, че с толкова много въоръжени мъже не би се справил. Реши да си кротува и да наблюдава, какво ще направят пришълците, а в краен случай щеше да гътне двама-трима и да си плюе на петите.

Непознатият, който беше в гръцка военна униформа, бавно се приближи, като се оглеждаше на всички страни. Когато стигна на двадесет метра от егрека, извика. Отначало дядо Митре не повярва на ушите си. Но когато оня отново произнесе неговото име, разбра, че става дума за него. Въпреки това той не се издаде. А оня не само потрети името му, но и продължи:

– Дядо Митре, ние сме българи. Избягахме от гръцки плен. Изпраща ни Ашар, твоят приятел. Поръча да ти кажем, че ти благодари за коча, дето си му дал лани. Повечето заплодени от него овце близнили.

Стати излагаше факти, от които се виждаше, че ги изпраща познат на Митрето човек, че те са свои хора, които имат нужда от помощ. Той предполагаше, че дядо Митре е направил това, което би направил всеки един нормален човек при подобна ситуация. Би се скрил и би наблюдавал отдалеч и не би се издал, докато не разбере, що за хора са. Та те бяха 22–ма, а той сам. И наистина, думите му оказаха своето въздействие. След като се убеди, че това са свои хора, дядо Митре стана, метна пушката си на рамо, излезе от гората и закрачи към непознатия.

– Ей, момче, тука съм! – извика той към Стати, който в момента се бе обърнал на другата страна.

Митрето посрещна сърдечно своите събратя, изпаднали в беда. Стискаше им ръцете, прегръщаше ги и тихо шептеше:

– Каква стана тя? Каква стана тя? – и всички разбираха, какво иска да каже този стар, но все още държелив човек.

След като атмосферата се успокои, ги покани да влязат вътре в стаята. Влязоха само седмина. Другите насядаха отвън пред вратата.

Стаята беше неголяма и ниска. До едната ѝ стена имаше застлан с кожи миндер. На другата – огнище с верига и кука накрая. А под нея стъпила на трите си крака пиростия. Край другата имаше два гюма, ведро и бакър с вода. Над тях беше закачена малка софра. А вдясно от нея имаше къса полица, върху която се виждаха две керамични чаши, две дълбоки чинии и малко гърненце с две дървени лъжици. Между вратата и малкото прозорче стърчеше извита като подкова кука, на която Митрето си закачи пушката.

Насядаха кой където намери място. Митрето с интерес слушаше разказите за патилата, които бяха преживяли, а те жадно поглъщаха всичко, което той им разказваше за събитията и обстановката в Македония. Едва сега разбраха, че по решение на Парижката конференция Великите сили са дали Македония на Сърбия, а тя веднага я е обявила за Южна Сърбия. По едно време дядо Митре запита:

– Момчета, кой е войводата ви? – той знаеше, че не може дружина без войвода.

Стати посочи към Борис:

– Той е войводата!

Досега на никого и през ум не му бе минала мисълта, че трябва да имат войвода, старши на групата. И сега никой не възрази на думите на Стати.

– Е, войводо! Изпрати един от твоите другари да застане на пост и да наблюдава пътя, дето идва отдолу към егрека, че оня ден тука беше сръбска команда да търси туй, дето сърбите не са загубили по нашите земи – и след като се замисли продължи: – Убиха ми кучетата. Отведоха магарето ми. Добре, че овцете бяха надалеч – и тях щяха да откарат. Само дето не разстреляха и мен.

Да. На всички беше направило впечатление, че не се появиха, че не ги залаяха кучета и едва сега им стана ясно, каква драма се бе разиграла по-предния ден на това място.

– Аз ще отида – изяви желание Демир.

Новият войвода извади от торбата си морския далекоглед и му го подаде. Когато Демир взе карабината и тръгна, Шидер се провикна след него:

– Наборе, нали знаеш, от коя страна да гледаш? – и недочакал отговор продължи. – Ако не можеш да се оправиш, гръмни веднъж и аз ще дойда да те науча.

– Ти пък откъде знаеш откъде да гледаш? Да не си бил капитан на кораб, да не си командвал рота или полк? – отговори Демир.

– Аз, аркадаш, още от малък съм командвал над сто души. И винаги в торбата ми е имало такава тръба. Само, че по-модерна – можеше и да се свири на нея.

Избухна смях. Всички знаеха, че Шидер е бил чобанин и е свирел на кавал.

Дядо Митре ги гледаше и се радваше, че в такива трудни моменти тези момчета можеха да се шегуват и да се смеят. „Къде ли са сега моите две момчета?“ – си мислеше той. Единият му син – Ването беше на 26 години, а другият – Петрито на 22. И двамата отидоха да се сражават в редовете на българската армия и сега след разгрома той не знаеше живи ли са, здрави ли са и всеки ден чакаше хабер от тях.

– Момчета, вие сигурно сте гладни?

– Дядо Митре, аз знам със сигурност, че от пет години насам не съм бил никога сит – пак в своя стил веднага отговори Шидер.

– Тогава, войводо, дай ми двама души. Да приготвим нещо за ядене, а другите да съберат дърва в гората.

Шидер и Стати тръгнаха с дядо Митре към стадото, а Борис, Даскала и другите влязоха в гората. След няколко часа те седнаха около печеното шиле и като гладни вълци се нахвърлиха върху него. В разгара на вечерята дядо Митре загрижено каза:

– Момчета, цяла Македония е заета от сърбите и гърците. Тук при нас, откъдето трябва да минете, са сърбите и са завардили всички пътища. Чува се, че хванат ли някой български войник го убиват без съд и присъда. Затова трябва много да се пазите. Не трябва да се приближавате до Охрид или Скопие, а и към другите големи села и градове. Там има много сръбска войска. Утре аз ще се спусна до града и ще намеря хора, които да ви изведат от Македония.

Тръгнаха след два дни. Човекът, който дойде да ги вземе, се казваше Нено. Беше около 50 годишен. Десет дни и нощи групата се движеше към новата граница, разделяща Македония от майка България. Пет пъти се сменяха водачите. Спяха по егреци, по махалите, разхвърлени из планината, в манастири. Те никога нямаше да забравят срещата си със сръбските войници.

Около обяд на петия ден крачеха по склон, обрасъл с вековни буки. Пътеката беше тясна, но се виждаше, че е била използвана от хора и животни. Движеха се като през тунел, от свода на който струеше слънчева светлина. Изведнъж вдясно пред погледа им неочаквано се откри чудна гледка. Склонът като че ли нарочно се бе оттеглил от пътеката и на негово място под сянката на дърветата се бе образувала поляна, в дъното на която се кипреше белокаменна чешма. Водата струеше от месинговия ѝ чучур и весело, напевно се изливаше в изсеченото от камък корито. Оттам тя се спущаше навън, за да образува малко езерце, от което пък по една вадичка пресичаше пътеката и между коренищата и листата изчезваше надолу по ската. Вдясно от чучура на синджир висеше калайдисан меден черпак. На скалата от лявата страна високо над чучура имаше изсечен кръст, а срещу него надпис с текст: „Пийте и споменувайте тези, що паднаа за свободата на Македония!“

Струпаха се пред чешмата, като пред олтар. Смълчани, учудени и благодарни на тази ръка, която бе съградила чешмата и беше изсякла този покъртителен, свещен за тях надпис. Пиха от студената ѝ свещена вода и насядаха да си отдъхнат. Борис и Стати тръгнаха по пътеката напред.

– Ще отидем да огледаме да не ни изненадат сърбите – каза Стати.

На 200-300 метра от чешмата гората започна да редее, след това се оголи едно доста голямо пространство. Те седнаха на сянка под дърветата и запалиха по цигара. Борис извади далекогледа и започна да оглежда пространството, което се откриваше пред тях надолу. Изведнъж трепна. Подаде далекогледа на Стати и посочи с ръка:

– Виж, сякаш ще имаме гости – Стати го насочи натам, накъдето показа Борис и без да го снема от очите си, отговори:

– Да. Единадесет души са. Сръбски войници са. Трябва да ги посрещнем както трябва.

– Да вървим тогава! – каза Борис и двамата станаха.

Те се появиха след половин час. Говореха си високо. Личеше си, че се чувстват като у дома си. Сложиха пушките си на пирамида. Едните се наредиха да пият вода, а другите се натъркаляха на земята. Най-неочаквано от всички страни към тях се спуснаха хора. Изтрещя изстрел и някой изкомандва:

– Горе ръцете! Или сте мъртви.

Изненадата беше толкова голяма, че войниците уплашени вдигнаха ръце. Пушките им мигновено минаха в ръцете на нападателите им и се насочиха към тях.

– Не ни убивайте, братя, не ни убивайте! Всички си имаме семейства, деца! – се замоли единият от тях.

– Ние да не би да нямаме жени и деца, майки и бащи, бре хайдуци?! – изрева Шидер и като намигна на Стати и Борис продължи: – Що търсите тука бре, вашата мама, да не ви е бащиния? Войводо, аз казвам да им теглим по един куршум и да ги хвърлим в дерето.

Те не ги убиха, но след час една команда, облечена в гръцки, сръбски и български военни униформи тръгна надолу, а там на поляната, до чешмата, остана другата по бели гащи.

Когато стигнаха до мястото, където Борис и Стати видяха сръбските войници, от храстите изскочи Нено, водачът им. Така се бяха разбрали. Той не трябваше да се появява пред сърбите, защото, ако даде господ, те щяха да преминат в България, а той и семейството му щяха да останат тук по родните си места и ако някой от тия, които разоръжиха, го разпознаеше след време, това можеше да му коства живота, а и не само неговия. Последната нощ пренощуваха край манастира „Свети Пантелей“. Водачът им Филип им обясни, че през Между-съюзническа война тук са станали едни от най-тежките боеве между българските и сръбските войски.

– А къде е село Злетово? – го запита Стати.

– То е на три километра по-надолу. Край него минава река Злетовска. От нея носи името си. Там е било цяла касапница. Нашите са свършили патроните и гранатите. Останали им само ножовете и приклада. Оградили ги и ги избили от упор.

Беше настанала гробна тишина и в тази тишина като на себе си Стати каза:

– Там загина и моят по-голям брат. Тома се казваше. Беше женен. Има момиченце, казва се Йорданка. Остана сираче. Шрапнелът го ударил право в челото.

Ден след това прекосиха границата. Човешкото въображение не може да опише чувствата, които ги обзеха. Войната, пленничеството, бягството, всичко това беше зад гърба им. Пред тях беше Отечеството, България, изстрадала, омерзена, ограбена, но своя, родна, мила, единствена България. Опиянението от мисълта, че са свободни, че най-после се прибират у дома избистри погледите им, изправи стойките им и някак непринудено, несъзнателно влязоха в строй и тръгнаха бодро, твърдо, тържествено, сякаш чуваха такта на барабаните и звуците на военната музика, изпълняваща оня марш, с който влизаха в бой или крачеха в поход, маршът „Велик е нашият войник“.

Рано сутринта влязоха в Кюстендил. Зад тях остана Осоговската планина. Пред тях беше българският град Кюстендил. Първият, когото срещнаха бе момче на 12 години. То стоеше пред портичката на двора на малка къщичка.

– Хей, момче, я ела да те попитаме нещо! – се провикна към него Стати.

То заинтригувано притича при тях.

– Кажете, чичковци? – и с онова детско любопитство, с което малките опознават света, веднага зададе своите въпроси: – Откъде идвате? Кои сте вие?

– Отдалеч идваме, много отдалеч, от плен, синко – Стати подаде ръка.

То я пое и в следващия миг беше в прегръдките му. Когато майката на момчето излезе от дома им, привлечена от гълчавата на улицата, видя, как синът ѝ се ръкува с непознатите брадясали мъже, как те протягат ръце към него, как го прегръщат и тупат развълнувано по гърба. Накрая, дошъл на себе си, Стати го запита :

– Къде е гарата, момче?

Окопитило се от бурната реакция на непознатите, то започна да им заобяснява с подробности, откъде да минат, за да стигнат до гарата.

– Ваньо, не им обяснявай, а ги заведи!

Беше майката – жена на средна възраст. Разбрала, кои са и откъде идват, запита:

– Вие сигурно сте гладни и жадни? Почакайте малко! Ваньо, бягай при леля си Петра, кажи ѝ да донесе каквото има за ядене. Прескочи и до другите съседи.

Тя бързо се върна в дома си, а Ваньо на бегом отиде до съседната къща, а от там и до другата. Вестта за завърналите се военнопленници за броени минути обиколи махалата. Отвсякъде заприиждаха хора, които носеха кой каквото можеше да отдели за ядене – хляб, сирене, сланина, глави лук, стомна с вода, бутилки със сливова. Почувствали спонтанното горещо посрещане, войниците се разприказваха, а те слушаха и цъкаха с език. Някои от жените се разплакаха. Един от мъжете им обясни, че влак за София ще има след три часа. След час тръгнаха към гарата. Най-отпред до Стати и Борис крачеше гордо Ваньо. Когато срещнеха някого по пътя заедно с другите и той вдигаше ръка за поздрав, все едно беше един от тях.