СТАТИ

Въпреки че не издаваше чувствата си, дядо Саранди вътрешно безкрайно се радваше, че Анастас, макар и с голямо закъснение, се прибра от румънския концлагер. Бяха го оплакали и погребали. Направиха му гроб. Сложиха му кръст. А ето, че той се прибра и това сложи точка на мъката за него.

Анастас беше най-тихият, най-кроткият от петте му сина. Дъщеричката му Василка беше само на три месеца, когато го отведоха румънците през шестнадесета, а когато се прибра – вече говореше.

Данчето, дъщеричката на Томата, вече бе на седем години. След като Томата не се върна, тя се бе привързала към Анастас все едно, че той ѝ беше баща.

Ех, лоша работа е да гледаш внуците си без бащи, снахите си без мъже. Да гледаш, сърцето ти да се къса и да нямаш право да завиеш от болка, да заплачеш и да заридаеш с глас. Той виждаше как страда Василка, виждаше, как се моли пред иконата и едва се въздържаше да не падне до нея на колене и да извика: „Какво правиш, Господи? Стига толкова!“

Но той нямаше право да показва своята мъка, защото не само трябваше да се грижи за стопанството, но и да бъде опора, да дава кураж на тези жени. И той им беше опора.

На осмата година след смъртта на Томата снаха му се омъжи за Паруш и отведе малкото Данче, неговото „явруйче“, което всички толкова много обичаха.

И ето войната отдавна бе приключила и всичко си дойде на мястото, но с главата надолу. Румънците отново завзеха Добруджа чак до Чатал чешма. Жените сложиха черните забрадки и не се виждаше, кога ще ги снемат. Много момчета от селото се завърнаха, но и много оставиха костите си по бойните полета. Едни от последните се прибраха неговият Анастас и синовете на братовчеда Никола – Дико и Митю, и Андончо – синът на Пастърмаджията. Година и половина мина от тогава. Година и половина нямаше вест от Стати, най-малкия син на Саранди и Василка. Както всички мъже, които не бяха откарани през шестнадесета, през седемнадесета и той отиде да воюва. Буйно момче беше той. Буйно, наперено, красиво. Приличаше досущ на дядо си Желез. Беше на двадесет и четири години, мъж за женене и вместо да създаде семейство, го взеха в армията.

Въпреки, че беше изминало толкова време нито дядо Саранди, нито баба Василка искаха да го погребат, да го зачеркнат от списъка на живота, както преди година и половина направиха с Анастас. Може би случаят с Анастас крепеше жива оная искрица надежда, която не искаше и не искаше да угасне. Когато крачеше след плуга, сякаш извън разума, очите му все поглеждаха към Каварненския път. Дали няма да се покаже някой, който бърза към дома си и дали този някой няма да е Стати? А когато се прибираше привечер от къра той опъваше поводите на конете и въртеше камшика:

– Дий! Пущини такива. Какво сте се отпуснали!

Все му се струваше, че не вървят бързо, както преди години. Бързаше той и с подсъзнанието си се надяваше, че ще завари в къщи Стати. А той все не идваше, все не се прибираше.

Когато Стати тръгна на война през 1917 година, нямаше го оня възторг, оная тържественост. Нямаше го оня порив, нямаше го оня патриотизъм, който през Балканската война беше изригнал като вулкан и беше вдигнал на крак целият народ за свещената кауза, за свещената цел – освобождението на братята българи от Македония, Егейска и Източна Тракия и присъединяване на тези изконни български земи към майка България. Сега, когато Стати и неговите земляци тръгваха за фронта, никой не пееше, не се чуваше музика, не се виеха хора, не ги обсипваха с цветя. Жените, майки, съпруги, сестри не плачеха, а ридаеха, сякаш знаеха, че са обречени на смърт и ги оплакваха приживе.

Всички шаблалии бяха зачислени към Осми приморски полк. Стати бе приет в 15-та рота на Четвърта дружина. Три години той се сражава на Южния фронт. Пред очите му загиваха бойни другари. Неведнъж смъртта се надвесваше над него и неведнъж той оцеляваше. Три години се изнизаха в студ, пек, дъжд и вятър.

После колата на войната започна да се влачи бавно, мудно, сякаш забрави за ония, които бяха в окопите, които някога бяха тръгнали за фронта като младоци, току що прекрачили оня невидим праг, зад който остана безгрижието на юношеството и сега след три години, превърнали се в мъже, изпреварили възрастта си с десетилетия.

След битката при Дойран дойде битката при Добро поле. Противникът дълго време бе готвил удара. Бе струпал много войска, много артилерия и един ден се започна.

Беше 20 септември 1918 година. Тази дата стана повратен момент не само за положението на Южния фронт, но и за съдбата на майка България. Командването бързо подвеждаше части от резерва и не само запушваше пробива, не само отблъскваше влезлите зад фронтовата линия противникови части, но и заповядваше контра настъпление. Но сега нямаше кой да запуши отвора. Немското командване, на чието подчинение бяха българските войски, не бе осигурило никакъв резерв в тила. Това бе причина отворът в българската отбрана, който в началото не бе по-голям от километър, много бързо да достигне петдесет километра в ширина и двадесет километра в дълбочина. Уморена от тези три години, прекарани в окопите, българската армия започна да се разпада. Въпросите, които поставяше тази война, караха все по-често войниците да обръщат поглед натам, където беше столицата, където бяха ония, които вкараха в тази световна касапница българския народ на страната на Кайзерова Германия.

Големи части от Девети Пловдивски полк напуснаха позициите си и се предадоха на противника. Други войскови части захвърлиха оръжието си и тръгнаха към домовете си. Трети се отправиха към Кюстендил, а оттам през Радомир към София, за да търсят сметка от управниците, които ги жертваха за своите интереси, прикривани с лозунги за народ, Родина, за дълг и патриотизъм.

Трета и четвърта Приморски дружини, под общото командване на полковник Миланов, притиснати от обстоятелствата и за да не попаднат в плен, бяха принудени да напуснат главната отбранителна позиция на кота 1050. Първа рота от трета дружина и 15-та рота от четвърта дружина се движеха в ариергарда и водеха престрелка с настъпващия по петите им противник. На 21 септември дружините заеха позиции на височините северно от село Канатларци. Получи се заповед да се окопаят, за да могат да дадат отпор на преследващия ги противник. Това беше заповед, която не само офицерите, но и войниците знаеха, че трудно можеше да се изпълни. Липсваше шанцов инструмент, а без такъв не можеше да се копаят окопи в каменистия скат.

С ножовете си войниците очертаваха окопчетата си, ровеха пръста и камънака и с шепи ги трупаха пред тях вяло, мудно, сякаш ги караха да копаят не окопи, които да ги защитават от вражеските куршуми, а собствените си гробове.

Някъде по обяд откъм село Подмол се зададе една „сенегалска“ рота. Командирът на 15-та рота капитан Гочев даде заповед да се пресрещне и разгроми противника.

Незабелязано ротата се спусна от страната на връх Калабака и когато сенегалците се приближиха на достатъчно разстояние, откри залпов огън. Противникът се разбяга, като остави много убити и ранени. Ротата се върна на височината без загуби.

През този ден се разбра, че германците извършват някакви странни приготовления. Изгарят архивите и товарят колите си с военно имущество. Командирът на полка полковник Миланов веднага поиска обяснение от генерал Зел – командир на 22 германска бригада. Той се опита да го успокои, като го увери, че положението е овладяно и всичко е вече под контрол. В същото време неговите части започнаха да отстъпват. Това беше знак, че положението е много сериозно, че съюзникът ги изоставя, без дори да сметне за необходимо да ги уведоми за своите действия.

Полковник Миланов беше опитен офицер и веднага разбра, каква опасност надвисва над българските части. Той заповяда „нестроевата“ рота да се изтегли през Бабук планина на север към България, като остави на разположение на дружините 16 продоволствени коли и 16 товарни коня. През този ден патрулите заловиха един италиански войник, от когото получиха сведение, че срещу дружините действа 35-та италианска дивизия под командването на генерал Момбели, че отдясно на нея настъпва 11-та колониална дивизия на французите, под командването на генерал Фере.

На 23 септември в 2 часа след полунощ дружините, водени от четирима водачи, взети от околните села безшумно отстъпиха по пътя към селата Лац, Кадино и Коняри.

15-та рота се движеше на 200-300 метра зад колоната като ариергард. На позициите при връх Калабака бяха оставени команди, които трябваше да имитират присъствие с цел заблуждаване на противника.

Колоната осъмна при село Заполочене, което се намираше на югоизток от град Прилеп и зае позиции. Срещу тях идваше специалния отряд за преследване, формиран по личната заповед на генерал Франше Депер. Той се състоеше от 1-ви и 4-ти африкански шаслонски полкове от конната бригада на генерал Гамбета, засилена с 42-ри и 44-ти полкове от 11-та колониална дивизия на генерал Грание.

Последните събития показаха, че българската армия е във всеобщо отстъпление. Постепенно в настъпващото утро небесният свод на прилепското поле се озари от стихийно избухващи пожари. Горяха складовете за храни и боеприпаси. Тътенът от взривяващите се мини, снаряди и патрони се носеше надалеч, повтарян десетократно от зловещото ехо. Въздухът бързо се насити с гъст дим и задушливата отровна миризма на горящите експлозиви. Гореше тилът на армията. Тилът, без който нито една армия не можеше да се сражава и побеждава по време на война.

Нощта вече преваляше. Уморени до краен предел Приморци напрягаха последните си сили, за да стигнат до определената от командването позиция.

Изведнъж на север от град Прилеп просветна и миг след това гигантско зарево, като северно сияние, се издигна високо в небето и озари планината. Без команда войниците спряха загледани в зловещата картина, която сякаш невидима ръка нарисува. В следващия миг до тях достигна страшен тътен. Земята се разлюля под краката им както при голямо земетресение. А истината беше, че бяха унищожили военните складове на Първа пехотна Софийска и Шеста пехотна Бдинска дивизии.

Нощният мрак скриваше истинската картина на отстъплението, но с настъпването на деня пред Стати и неговите другари тя стана покъртителна, ужасяваща. Селяните от селата, през които се движеше колоната, застанали пред домовете си със сълзи на очи гледаха преминаващите войници. Тъжните им погледи сякаш говореха: „На кого ни оставяте?“

Войниците не плачеха. Отдавна очите им бяха пресъхнали и на мястото на сълзите се бе появил оня стоманен, суров израз на лицата им, който бе изместил нежността, копнежа, порива, надеждата и всички ония чувства, които даваше младостта, чувства, които те сякаш бяха забравили, които сякаш бяха останали в окопите, в общите гробове, в които бяха погребани другарите им, загинали в тежките боеве. Сега някои вдигаха ръце и махаха, но това не беше знак за поздрав, а прощален жест. Те вече никога нямаше да се видят. Навярно никога български крак нямаше да стъпи тук отново.

От двете страни на пътя, по който отстъпваха, се търкаляха захвърлени пушки, патрони, паласки, раници, каски, шанцов инструмент. Това беше снаряжението на тези, които напущаха частите си и тръгваха по кози пътеки към домовете си. Тези гледки многократно увеличаваха болката в съзнанието и на отстъпващите.

В десет часа дружините стигнаха село Заполочене, където почиваха до 16 часа, след което заеха позиции южно от село Долно Мраморане.

През целия ден противниковите аероплани летяха ниско над прилепското поле и наблюдаваха отстъплението на нашите части. Късно след обяд на 23-ти конницата на генерал Гамбета зае град Прилеп, а на следващия ден в него влезе и 11-та колониална дивизия. В този ден бойният дух на Приморци окончателно се срина. За това допринесе фактът, че докато другите части се движеха на север към Родината, на Трета и Четвърта приморски дружини бе наредено да се насочат в обратна посока, към Албания – чужда и непозната страна.

Последва движение към село Дебърнище. След това се заредиха 25, 26, 27, 28-ти септември. Отстъпвайки с бой, дружините преминаха през село Дроп и по красивото дефиле на река Белека. След като стигнаха село Оряховец, заеха позиции в покрайнините му. През нощта на 27 срещу 28 септември остатъците от 9-ти пловдивски и 27-ми Чирпански полкове, които заемаха позиции в дефилето пред 15-та рота, започнаха на групи, а след това и на големи команди да се оттеглят бързо по шосето. До разсъмване никой от тях не бе останал на позициите си, благодарение на което противникът успя да премине в тила на 15-та рота и откри картечен огън откъм десният ѝ фланг. Пред опасността да бъдат пленени войниците от ротата се вдигнаха в атака и на нож си пробиха път към дружината, като дадоха 30 души жертви.

На 30 септември в един часа след полунощ полкът стигна село Вранещица. Тук получи заповед да заеме позиции пред връх Баба. В 11 часа от противниковата страна бяха изстреляни три бели ракети, след което той изпрати към позициите на дружините парламентьор. Същият предаде на полковник Миланов плик, съдържащ съобщение, че в град Солун е подписано примирие и че бойните действия се прекратяват. Нощта на 1 срещу 2 октомври премина тягостно. От уста на уста се разнесе слухът, че съгласно сключеното в град Солун примирие между българското правителство и съглашенското командване всички български войски, намиращи се западно от Скопския меридиан, ще бъдат разоръжени и оставени като заложници.

Войната приключи за Стати Шаблата, Борис Варната, Йордан Даскала. Започваше пленничеството.

Рано сутринта на 3 октомври в село Вранещица войниците от приморските дружини се разделиха с оръжието си. Героите от Добрич, Дойран, Бунар хисар, Яребична и кота 1050 бледи, унизени, с треперещи ръце се разделяха с верните си бойни другари – манлихерите.

На Стати и Борис им направи силно впечатление, че френските войници и офицери, на които предаваха оръжието си, не бяха озлобени. Те се смееха, подвикваха им нещо и сякаш ги окуражаваха, сякаш не бяха врагове, с които до вчера се стреляха, а приятели, които искаха да им подадат ръка и да ги поздравят с „Добре дошли!“.

– Какво викат тези кокони? – тихо, сам на себе си зададе въпрос Борис.

Стати, който беше до него, отговори:

– Поздравяват ни с това, че войната е свършила. Казват, че те не са ни врагове, а приятели.

Стати знаеше румънски и по смисъл направи превода, а след като замълча добави:

– И на тях, както изглежда, им е писнало да воюват.

И наистина, следващите дни показаха, че те са настроени добронамерено към българските войници.

Отведоха ги на бивак край гара Секулово. И докато другите започнаха да оборудват бивака, 11-та и 15-та роти от Четвърта приморска дружина още на разсъмване на другия ден ги вдигнаха на крак и след час ги поведоха нанякъде. Войниците се питаха: „Накъде ни водят? Другите защо остават?“. Но никой не можеше да им отговори на този въпрос.

Колоната от военнопленници бавно се движеше към града, кацнал на брега на топлото Егейско море, на чийто пристан бе акостирал кораб. От двете ѝ страни крачеха гръцки войници със затъкнати на пушките им ножове. Атмосферата беше тягостна, тревожна. Крачеха мълчаливо и само звукът от тропота на стотиците крака, обути в продънени ботуши, се отделяше от прашния път и лениво се отправяше към планините, за да потъне в тях без отзвук, без ехо, без оня знак, който показва, че там долу се движи колона от живи хора, от които до преди месец се интересуваше цяла Европа.

И въпреки всичко колоната не беше мъртва. Тя бе вглъбена в себе си. В мислите си. Във въпросите, които никнеха като упорити бурени един след друг. Тя се състоеше от хора, изпълнили своя воински дълг към Родината. Мъже, които не направиха нито една крачка в чужда земя, а защитаваха своята, българската, заграбена, откъсната от България земя. Те не участваха в поробването на други народи. Те бяха синове на един народ, който прие в Родината си бягащите от погромите, организирани от инквизицията, испански евреи. Бягащите от османски геноцид арменци. Прие съжителството и добросъседството на неизселилите се в Турция през Руско-турската освободителна война турски семейства. Прие гръцките колонисти, заселени от памтивека по Черноморието, като свои братя. Прие и не дели в нищо румънците, унгарците, останали по нашите земи и превърнали се в част от българската нация. Сега те, децата на тоя народ, крачеха към неизвестността.

Един до друг вървяха Стати и Борис Анков Варната, Йордан Даскала също от Варна, Спиро от Кая бей кьой, Шидер от Гяур Суютчук, Демир Гагауза от Яалъ юч орман, Еню от Юзгюбенлик, Филип от Каварна – все бойни другари от тяхната рота, от тяхната дружина.

Единствено Борис знаеше гръцки. Той беше израснал в Гръцката махала на Варна. Беше играл и другарувал с гръцките деца. Преди войната от малък бе работил на гръцка риболовна гемия. От общ работник на палубата бе стигнал до кормчия. Спиро и Шидер също бяха на „ти“ с морето. Те бяха работили по таляните и бяха получили морска закваска. Борис използваше всеки удобен случай да зададе някой въпрос към конвоиращите ги войници. И сега отново стори това. Той се обърна към възрастния войник, който крачеше до него:

– Аз съм от Варна. Ти откъде си, приятелю? – той не очакваше да получи отговор, защото вече за десети път се опитваше да установи контакт, но все не успяваше.

Те отминаваха въпросите му все едно, че не бяха ги чули. Но този път се получи. Войникът го погледна изпитателно и тихо под мустак произнесе:

– Ние не сме приятели. Нали виждаш? Аз съм с пушка и те пазя, а ти си пленник. Какви приятели можем да бъдем тогава? – и след като направи кратка пауза се приближи и гледайки напред продължи:

– Откъде знаеш гръцки?

– Всичките ми приятели са гърци. Живея в гръцката махала – и заедно с отговора Борис зададе следващия въпрос.

– Къде ни водите?

– Не знам. Но вие се благодарете, че сте при нас. Чува се, че при вас стават страшни неща – той имаше предвид – в България.

Борис, а и другите, които слушаха разговора, наостриха уши.

– Какво става там, приятелю?

– Казват, че властите избили въстаналите войници, че царят ви избягал в Германия.

– Жалко! – тихо каза Борис и повтори чутото на български.

– Жалко! – откликнаха и другите, които чуха новината.

Войникът ги изгледа с поглед, с който се опитваше да разгадае смисъла, съдържанието, подтекста на този отклик и срещнал мрачните им погледи, проумя какво мислят за своя „любим“ цар тези сурови мъже, които те отвеждаха някъде по островите, пръснати из целия Егей.

Последната нощ прекараха край града в местността Зехтенлика. А рано сутринта започнаха да ги товарят на кораба – старо корито, потънало в ръжда, забравило годините си. След час товаренето приключи. Екипажът прибра „трапа“, освободи въжетата, привързващи кораба към пристана, вдигна двете котви, спуснати откъм носа и кърмата и той бавно и тихо пое навътре в морето. Времето беше ясно. Вятърът духаше откъм брега. Нямаше вълна. Стати, Борис и другите от групата, която се оформи още от първия ден на попадането им в плен, бяха насядали на кърмата. Идеята беше на Борис.

– Давайте назад към кърмата! – тихо беше казал той. – Ако има салантия, там ще ни люлее по-малко.

А когато насядаха, даде следващия си съвет:

– Да знаете, ако някой го хване „морската“ и започне да драйфа, да гледа да не омаскари новия си костюм, а да драйфа през борда, да храни рибите!

Всички се засмяха на препоръките на Борис, приемайки ги за шега, но скоро щяха да разберат, че в тях няма нищо несериозно и смешно.

Сега седяха на палубата. Подаваха си един на друг свитата от „серт“ тютюн цигара, гледаха замислено с невиждащи погледи отдалечаващия се град, планините, които се нижеха край тях, синьото като мастило море, чайките, които прелитаха с крясък ниско над кораба, тежкия черен дим, който бълваше комина. Долу някъде буботеше ритмично парната машина и нейният монотонен шум се предаваше по целия корпус на кораба. Пленниците приемаха този шум не със слуха, а с телата си, уморено отпуснати върху желязната палуба.

Изведнъж във въздуха се понесе песен. Отначало тя затрептя някак неуверено, плахо, като птица размахала уморени крила, но постепенно към нея се присъединиха нови и нови гласове, които ѝ дадоха сила. Тя се понесе високо, но тъжно с драматизма, възпяващ съдбата на заточениците, сложили своя живот пред олтара на Отечеството за неговото освобождение от турско робство. И сега, изричайки думите ѝ, те със сърцата си сякаш приемаха, че великият Яворов бе възпял техния подвиг и злочеста съдба. Беше я запял Даскала. След него я поеха Стати, Борис и всички останали.

Охраняващите ги войници и целият екипаж на кораба с интерес се заслушаха. Без да разбират думите, те бяха доловили трагизма и носталгията по Отечеството. А песента, набрала сили се носеше в простора:

„От заник слънце озарени

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

…

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша – необятен,

света ще бъде сън за нас!

…

А можехме, Родино свидна,

ний можехме с до краен жар

да водим бой – съдба завидна! -

край твоя свят олтар.“

Когато пресякоха 40-я паралел и излязоха зад последната точка на Термопилите, вятърът се обърна и задуха от изток – задуха Халфвинда. След като заобиколиха островната верига Северни Споради се появи вълна. Макар да не превишаваше 3-4 бала, някои от пленниците, стъпили за първи път на кораб, загубили под краката си твърдостта на майката земя, се почувстваха зле.

Минаха на миля край остров Скирос, след това се промушиха между Евбея и Андрос, пропълзяха край Цикладските острови, подминаха остров Милос и навлязоха в Средиземно море. Корабите, които срещаха досега по пътя си, изчезнаха. Назад, на северозапад остана Пелопонес. Някъде напред беше крайната точка на пътуването – остров Крит.

По обяд вятърът се обърна и задуха отпред и малко встрани или както казват моряците задуха Бейдевинда. Отначало слаб, той бързо се усилваше. Небето помръкна. Стана много студено, сякаш не се движеха към тропика, а там близко, зад хоризонта, се приближаваше Гренландия.

Изведнъж се разразиха яростни шквалове. Дъждът бе толкова силен, че на моменти сякаш някаква невидима ръка се спускаше от облаците и яростно, злобно шибаше с камшик полумъртвите пленници. Кренът и диферентът на кораба се увеличиха заплашително, сякаш в даден момент това старо корито или щеше да се обърне и да изсипе в морето живият си товар, или щеше да забие нос и да се понесе към дъното, там, където може би ги очакваха жителите на тайнствената Атлантида. Военните катери, които ги ескортираха изчезнаха. Гледката на палубата беше покъртителна. Наредени плътно един до друг на фалшборда или превили се по палубата, хванали се, кой за каквото може, жълти като восък, пленниците повръщаха или се опитваха да повърнат нещо, което го нямаше в празните им стомаси. Чуваха се псувни, от ония солените, българските. Някой стенеше и отчаяно нареждаше:

– Четири години куршум не ни улови, ама сега няма да оцелеем! Пфу, че е солена тази гръцка вода. Не е сладка, като нашата черноморската – опитваше се да се шегува той.

Стати не беше в по-добро положение. Застанал до Даскала и Гагауза той се пънеше и не можеше да повърне. Понякога изпитваше желание да скочи зад борда и да се потопи в този клокочещ долу ад. Той беше добър плувец, но такова нещо не беше му се случвало през живота.

Само Борис и още десетина души се държаха.

– Дръжте се, земляци! Дишайте дълбоко и не гледайте надолу! – се провикваше той и запяваше:

„Моряците се връщат от бурното море.

Само моят мил го няма в тия редове!

Ой, ти, Бяло море, защо тъй ревеш?

Нашта буйна, буйна младост ще я погребеш.“

Не бяха изминали повече от два часа, когато вятърът изведнъж утихна. Облаците се разкъсаха и слънцето се показа – ярко, горещо, усмихнато, сякаш събудило се от дълбок сън и отворило очи, бе разбрало, че докато дремеше там нейде зад облаците, злите хали не са си губили времето и с един замах ги изпрати в техните тъмни води тилилейски.

Постепенно пленниците започнаха да идват на себе си. По едно време Шидер се изправи и като вдигна ръце нагоре към слънцето, се провикна:

– Ей-й–й, Марко! Къде беше досега бре, братко? Майтап ли си правиш с нас? Защо ни остави в ръцете на тези пущини? Или искаш да ни удавят? Или искаш майчиците ни да плачат за нас? Те и без това са ни оплакали, да знаеш!

На другия ден рано сутринта на югоизток се показа суша. Отначало от водата някъде зад хоризонта се подаде върхът на някаква планина. Беше като глава на огромен кит, който всеки момент можеше да изстреля в небето фонтан от вода и пара. Той все повече и повече нарастваше във височина и на ширина. След час-два запълни хоризонта. Беше остров Крит. След още два часа навлязоха в дълбок залив, в дъното на който се бе сгушило малко градче.

След като привързаха кораба към кея и спуснаха трапа, дадоха команда за слизане. Това слизане всички щяха да запомнят до края на живота си. Щом стъпиха на земята много хора от царицата пехота коленичиха и я целунаха, сякаш Ботевата чета бе слязла на родния Козлодуйски бряг. Отначало земята под краката им продължаваше да се люлее, но постепенно това чувство изчезна и те закрачиха твърдо и уверено по пътя, виеш се край скалистия бряг. На не повече от пет километра спряха. Бяха пристигнали във военнопленическия лагер.

Това бяха дълги дървени бараки. Дворът беше ограден с двуметрова ограда от бодлива тел. Зад тях беше планината. Пред тях се синееше морето. Не. Това не беше онова бурно яростно море, което ги бе поставило на сурово изпитание и което те нямаше да забравят до края на земните си дни. Това тук лежеше спокойно, унесено в дълбок, сладък сън. На 200-300 метра вдясно се виждаше пристан, от двете страни на който бяха превързани рибарски лодки.