Майчината болка

МАЙЧИНАТА БОЛКА

Бяха изминали два месеца, откак го бяха освободили от ареста, когато две събития промениха живота му.

Бяха работили с Теню дванадесет дни на полето без почивка от ранна утрин до късна вечер. Когато приключиха с дълбоката оран, Букора ги освободи за три дни и той се прибра у дома.

На третия ден по икиндия се качи на колата и тръгна към Сатълмъш. Мислеше да пренощува у какини си и на другия ден рано сутринта да се яви на работа.

Матен сложи в колата торба с юфка, кошница с една кокошка, сварена сююш, една мисирка – заклана и почистена, бутилка с ракия за зетя Стоян, със заръката да ги поздрави, а той самият да не кара бързо тая „дяволия“ и да се пази. Атанас потегли с приповдигнато настроение, но…

Когато излезе от селото видя, че насреща се задава брат му. Връщаше се от нивата. Бе качил плуга на каруцата и се прибираше у дома. Още отдалече той му махна с ръка да спре. След това скочи от каруцата и го изчака. В дясната си ръка държеше камшика. Той правеше много хубави камшици и незнайно защо на края им завързваше по един синец. Атанас намали скоростта, отби встрани от пътя. Спря. Слезе от колата и тръгна към брат си.

– Кажи, бате? – запита усмихнат той.

Но вместо да му отговори, брат му замахна с камшика, който се уви около врата му. Той изпита остра, режеща болка, сякаш го заклаха. Инстинктивно вдигна ръце, за да защити главата и лицето си. Последваха нови и нови удари.

– Защо ме биеш? Луд ли си? Какво съм ти направил?

Той не направи опит да побегне или да му отвърне, както би отвърнал на който и да е чужд човек, дръзнал да го нападне. Само се бранеше и питаше:

– Защо?

Но брат му мълчеше и налагаше. Когато яростта му утихна, се качи на каруцата, за последно със същата ярост замахна към коня, който като ужилен подскочи и продължи пътя си, без да каже дума.

Атанас се захлупи върху колата и зави като ранено животно. Не физическата, а душевната болка беше тая, която го разтърси така дълбоко. Той не можеше да си обясни, откъде идва тази омраза и жестокост, които изпитваше бате му към него.

След три дни Атанас се прибра в къщи, но без колата. На въпросителния поглед на Матен отговори с две думи:

– Продадох я.

Матен видя следите от камшика по врата и лицето му. Взря се в очите му, от които струеше все още неизплакана болка. Приближи се, прегърна го и почувствала, как потреперват рамената му, запита:

– Той ли беше?

– Кажи ми, майко, защо ме мрази толкова?

– Ех, синко! – въздъхна тя. – Понякога слабите мразят силните, защото не могат да бъдат като тях. Не плачи, мама, не плачи, че и моето сърце се къса от болка, като те гледам! Ти, ти не пълни сърцето си с омраза! Чуваш ли ме? Не пълни сърцето си с омраза!

В момента Атанас не проумя напълно думите на Матен, но почувства със сърцето си нейната дълбока майчина болка.

Брат му беше с пет години по-голям. Бе ходил войник. Бе служил в румънската армия. Физически бе по-силен от него.

Атанас извади от джоба си парите от продажбата на колата и ги подаде на майка си:

– Вземи ги и ги пази, майко!

– Ще ги пазя, синко. Бъди спокоен! – Матен ги взе и след час ги скри така, че никой да не може да ги намери.

Разбрали какво е станало, всички обявиха мълчалив бойкот на брат си. Само малката Надежда не замълча, не се примири. Още щом научи за случилото се, тя отиде и прегърна батко си, целуна го по бузата и занарежда:

– Много ли те боли, батко? Много ли те боли? Ой, как те е подредил тоя звяр? Сега ще подредя здравата тоя разбойник.

И го подреди. Тя се обърна и решително тръгна да търси „разбойника“. И го намери в обора. Батьо ѝ чешеше конете.

– Защо си толкова лош, бате? Защо си бил бате Танас? Какво лошо ти е направил? – извика тя и тропна с крак.

Той се изправи и се обърна към нея. А „мъничето“ ядно продължи:

– И туй ми било брат! Заслужаваш да те напердаши човек.

Обърна се и сърдито закрачи към дома. Когато влезе в оджаклъка, видяла суровият ѝ поглед, Матен я запита:

– Къде си ходила, Дежо?

– Ходих и нарязах оня разбойник – отговори възмутено тя.

Матен я притегли към себе си и я прегърна с думите:

– Ах, на мама защитничето.

Измина цяла седмица в мълчание. Атанас и брат му се разминаваха като непознати. Един ден Атанас влезе в обора, взе метлата и лопатата и започна да го премита и да пълни количката с фъшкията и мократа постеля, за да ги изхвърли на бунището. Той беше с гръб към вратата и не усети появата му. Изправи се едва когато оня се закашля и като го видя, стисна здраво лопатата. „Ако ми посегне, този път няма да му се дам. Ще го пребия.“ – му мина през ума. Но опасенията му не се сбъднаха. Брат му най-добронамерено се усмихна и го заговори:

– Чистиш ли?

– Чистя.

– Разбрах, че си продал колата.

– Продадох я. Сега белки рахатясаш.

Брат му долови не само обидата от нанесения побой, но и голяма болка в думите на Атанас. Та колата беше неговата мечта и гордост. Той се приближи към него и го прегърна през раменете. Атанас не реагира.

– Ей, не ми се сърди! – развълнувано пошепна той.

Не по-малко развълнуван Атанас му отговори:

– Аз за тебе живота си бих дал, бате, а ти ме мразиш и без нищо ме би. Защо? Защо бе, бате? – той повдигна глава, погледна в очите му и видя сълзи, да, сълзи течаха от очите на брат му.

– Не ми се сърди! На, такъв съм си! – отговори той.

Брадичката му се разтрепери, след което поривисто го сграбчи в мечата си прегръдка:

– И аз те обичам, но, на, такъв съм си.