Как Димо открадна Пепа

КАК ДИМО ОТКРАДНА ПЕПА

През 1924 година Атанас и Пепа за първи път тръгнаха по вечеринки, седянки и белянки. До тази година те бяха забранени за тях, защото ги смятаха за малки.

Понякога, особено когато седянката бе у тях, дечурлигата се присламчваха към „по-възрастните“, притаяваха се край огнището или стената и с любопитство наблюдаваха пристигащите, слушаха закачките на големите, кискаха се в шепите си, споглеждаха се многозначително, стремейки се присъствието им да бъде колкото се може по-незабележимо. Но когато започваха задявките и игрите, които не бяха за деца, Демир със строг глас нареждаше:

– Хайде, всички зайци да изчезват! Отивайте да спите! Нямате работа тук.

И те, макар с голямо нежелание, отиваха в другата стая или излизаха на двора.

Какви игри играеха тогава младите? Например „Шегите на Амур“. Това бяха карти като за игра на белот, само че на тях бяха записани текстове, чрез които влюбените разговаряха помежду си, като например: първият от играещите казваше: „Номер пет!“. А там пишеше: „Имаш прекрасни очи.“ Другият отговаряше: „Номер десет!“, а там пишеше: „Твоите са още по-прекрасни“; Той: „Сънувам те, любима!“; Тя: „Аз също, любими.“

Веднъж, обидени, че бате им Демир ги изгони толкова рано, Атанас, Йордан и Колю отидоха и седнаха на дръвника до черпията и се замислиха. Мислиха, мислиха и накрая измислиха. Отидоха и взеха дългия прът с вързания на края му голям парцал – този, с който майка им почистваше пещта. За по-сигурно още веднъж събраха саждите и пепелта. След това доведоха магарето. Завързаха опашката му за резето на вратата, като Йордан и Колю го държаха да не мърда. След това внимателно подпряха пръта с парцала на вратата. Когато всичко бе готово Атанас силно почука на вратата и тримата изчезнаха в тъмнината. Прескочиха оградата на стопанския двор и се озоваха в брястовата горичка, където заеха позиция за наблюдение.

В това време, след като никой не влезе, Демир се обърна към Йорданка:

– Йорданке, я виж кой идва!

След секунда Йорданка дръпна вратата, тя леко се отвори, но след това мигновено се затвори. И се започна една, която не е за разправяне. Вдигна се неописуема олелия, която накара тримата „калпазани“ да се попикаят от смях. Отвътре дърпат, а отвън магарето не отстъпва крачка назад. Виждали ли сте магаре да върви назад? Друг път! Магарето не знае, какво е „заден“. Най-накрая, сякаш конска муха влезе под опашката на Марко или пък му кипна кела, той подскочи, хвърли един къч и така ритна вратата, че тя изтрещя. Въжето се скъса и Марко побягна към саята. Вратата изведнъж се отвори и дърпащите я паднаха един върху друг, а върху тях – парцала със сажди. Заедно с пушилката се вдигна взрив от весела гълчава, от смях и закачки, които излетяха навън и огласиха цялата махала.

Разбира се, тази шега на трите братчета не мина без последици. На другия ден, след като разбра кои са виновниците, Демир напердаши и тримата.

Но сега всички посрещаха и приемаха с възхищение младата двойка. Атанас беше висок, строен, с пъстри очи, с бяло лице и гайтан вежди. А Пепа бе с руси коси, с големи сини очи, бе нежна и красива като русалка, изскочила от дълбините на морето. Атанас беше неотстъпно до нея. На хорото, на седянките, на вечеринките бе до нея като брат, като приятел, като охрана. Това трая до момента, в който се появи братовчедът Димо – дядо Саранди и бащата на Димо бяха първи братовчеди, а Атанас и Димо втори. Той бе също висок, снажен, с красиви черти на лицето и с големи рунтави вежди над очите. Имаше вродено чувство за хумор. От четири години се занимаваше с железарство. Беше открил коларо-железарска работилница и по цял ден въртеше чука и се бореше с желязото. През Първата световна война бе служил като моряк на миночистач и участвал в почистването на Варненския залив от мини.

Димо бе с 12 години по-голям от Пепа и тя изглеждаше като дете пред него. Той от пръв поглед я хареса. Тя него – също. Атанас забеляза това, защото, щом отиваха на вечеринка, виждаше, как тя с поглед търсеше Димо, а когато го зърнеше, очите ѝ светваха и лицето ѝ засияваше. Отначало тя се срамуваше от него, защото той още с появата си идваше при тях и започваше да се шегува:

– Здравей, братчед! – и като се обръщаше към нея продължаваше: – Здравей, братчедке! Как е? Избра ли си някой ерген? Виж, колко много ги има и как са те зяпнали. Ако братчеда ги остави, като магарета магарешки бодил ще те схрускат.

– Ей, бате Димо, ти пък – смутолевяше тя и си пускаше още повече боята, като не можеше да разбере, защо я сравняваше с магарешкия бодил и дали това е похвала или подигравка, но въпреки това ѝ беше приятно в неговата компания.

Виждайки, че Димо и Пепа се харесват, Атанас започна да ги оставя сами и да ходи в друга компания. Нещо повече, започна да ѝ говори за братовчеда Димо, като ѝ обясняваше, че той Атанас, както с нея, така и с Димо е втори братовчед, че Димо има хубав занаят и може да гледа семейство. Улегнал е и е сериозен мъж. Много е добър и сговорчив по характер и че му е време да се задоми. Тя обикновено мълчеше. Друг път си пускаше боята или утвърдително, разбиращо кимаше с глава.

Не беше ясно въздействието на думите на Атанас върху нея, но самият факт, че той говореше само хубави неща за Димо, че правеше всичко възможно да ги сближи, влияеше благотворно върху нейното съзнание. Тя с всеки изминал ден откриваше нови и нови добри черти у Димо.

Беше есента на 1925 година. Димо и Атанас се срещнаха в кръчмата на Арнаутина. Както обикновено, когато имаше свободно време, Атанас бе дошъл да помага на кръстника си. Запасал престилката, той нареждаше „юзлюците“ на тезгяха. Забърсваше праха по масите. Подреждаше ситната солена хамсия в малките чинийки, поръсваше ги със зехтин и оцет и ги слагаше в края на тезгяха. А когато кръчмата започваше да се пълни с клиенти и започваха да валят поръчките, той търчеше между масите с таблата в ръце, подаваше чинийките със солената риба и усмихнат, тържествено казваше:

– Това е подарък от чорбаджията, затова че сте добри и редовни клиенти!

Сега, когато Димо влезе и седна на последната свободна маса, Атанас му махна за поздрав, а той му показа с пръст да му занесе един юзлюк с „моторина“ и щом „братчеда“ след минута застана пред него, му показа стола срещу себе си:

– Сядай, братчед! Искам да те питам нещо.

Атанас огледа препълнената вече кръчма, седна и припряно каза:

– Казвай, бате Димо! Казвай, че тази вечер много работа имам! – и го загледа очаквателно. Погледите им се срещнаха.

– Ние сме братчеди. Нали? От една кръв сме – започна Димо и като се замисли за секунда, решително продължи: – Ще ми дадеш ли Пепа? Няма от кого друг да я поискам.

Атанас не бе очаквал в този момент, на това място, този въпрос и реагира почти глуповато:

– Как да ти я дам? За какво?

– Как за какво? За невеста, за какво друго? Ще ми дадеш ли да я открадна?

– Ще ти я дам, как няма да ти я дам, бате Димо? Мисля, че тя много ще се зарадва.

Уговориха се това да стане в неделя на вечеринката. Димо трябваше да чака с каруцата в сокака.

Така и стана. Димо не дойде на вечеринката и настроението на Пепа падна. Тя се оглеждаше и все не можеше да го намери. В един момент, в разгара на танците, Атанас ѝ подхвърли:

– Пепе, аз казвам да си ходим, а?

– Да си ходим! – отговори тя.

В гласа ѝ прозвуча горчивина и разочарование. Обърна се и тръгна към изхода. След нея излезе и Атанас. Те се хванаха под ръка и закрачиха в мрака, натам където „съдбата“ очакваше с нетърпение Пепа.

Когато стигнаха до каруцата, Атанас се спря и докато Пепа разбере какво става, той се наведе, взе я в ръцете си и я подаде на Димо.

Димо не бе дошъл сам, а с по-големия си брат Митю, който седеше отпред и държеше поводите на конете. Двамата бяха с ямурлуци. Димо бе отзад. До него лежеше голяма, разгъната кожена бонта. След като пое Пепа, той я зави в бонтата, притисна я към себе си и ѝ каза:

– Не се плаши, Пепе, аз съм! Отиваме си в къщи – след това се обърна към Митю: – Хайде, бате, да тръгваме!

Митю опъна поводите, замахна с камшика и нощната тишина се изпълни с тракането на колелата на каруцата и лая на кучетата, които не закъсняха да се обадят – едните тревожно, а другите с радост.

„Дано имаш късмет, Пепе!“ – си помисли Атанас. Махна с ръка след тях. Мислено им пожела: „На добър път!“. И закрачи към кайряка.

Иванка Дросневата, която бе излязла след Атанас и Пепа, за да си поеме малко чист въздух, се загледа след тях, но когато чу тропота на конете и тракането на колелата на каруцата, нещо я жегна под лъжичката. Тя притича към сокака, в който бяха потънали двамата и когато видя самотния, отдалечаващ се силует на Атанас, разбра какво се бе случило. Тичешком се върна обратно, отвори вратата и с все сили извика:

– Откраднаха Пепа!

© Стефан Сарандев