ЛЕФТЕР – ПЪРВОРОДНИЯТ

ОТМЯНА

Беше дошла есента. Наближаваше времето на сгледите, на сватосването, след които идваха и сватбите.

Ирина бе седнала на пейката пред къщата. Тя беше приготвила софрата и очакваше челядта да се прибере за вечеря. След малко до нея тежко седна Коста.

– Е, приключих вече с терзийството. Днес изпратих последния клиент и върнах първия човек, дошъл да му ушия дрехи – от гърдите му се откъсна дълбока въздишка.

Ирина разбираше неговата тъга и болка. Тя от доста време го наблюдаваше и виждаше как се измъчва, но не смееше да му предложи да спре, защото знаеше, че ще го заболи повече отколкото, ако сам реши да стори това. „Когато узрее крушата, сама ще падне на земята.“ си мислеше с тъга тя. И ето, дойде денят, тя падна. Тя сложи ръка на коляното му и тихо каза:

– Е, какво пък, време е да си починеш, татко. Време е.

Той почувства нежността, с която тя произнесе тези думи и я прегърна през рамената.

– А ти кога ще си починеш, майко? Аз мисля, че е време да помислим и за теб. Според мен трябва да оженим вече Лефтер.

– И аз мисля така. – отговори Ирина.

И запрелистваха тефтерите в главите си, за да намерят подходяща булка и снаха. Минаха през Дуранкулак, Шабла, Яалъ юч орман, та стигнаха чак до Кара курт. Накрая Коста заключи:

– Според мен, трябва да питаме и Лефтера. Може пък той да има мерак за някоя мома, която ние не знаем.

Когато всички се прибраха и седнаха около софрата, Коста заговори:

– Днес аз приключих с терзийството. Не виждам вече.

Той говореше бавно. Всички, вперили погледи в него, внимателно слушаха.

– Майка ви също остаря. Не ѝ се иска да си признае, но аз виждам – трябва ѝ вече отмяна – и като се обърна към Лефтер продължи. – Днес с майка ти споделихме, сега искаме да споделим с теб. Трябва да те оженим, да те задомим, синко. Ти си, който трябва да повлече крака си, да поведе хорото. Имаш ли някоя на сърце?

Погледите им се срещнаха и двамата се засмяха. Засмяха се и останалите.

– Имам татко. Харесах си една мома. От Кара курт е. Запознахме се, когато бях на гости на вуйчо Иван. София се казва. От Вълчевите е. Вие не я познавате – и той намигна многозначително.

– Тогава въпросът е уреден. Майко, какво ще кажеш? Ще пращаме ли сватове или сами ще си свършим работата?

– Аз доколкото си спомням, ти когато дойде да ме искаш, една каруца сватове водеше.

Всички прихнаха да се смеят, защото знаеха с подробности тяхната история.

– Значи, решихме. След пет дни, в събота тръгваме за Кара курт. Ако стане работата, веднага ще ги сгодим и по Коледа ще ги оженим. Майко, приготвяй даровете за булката и сватовете! Познавам аз Кънчо. Добри хора са. Смятам, че ще се разберем.

С това въпросът приключи. Ирина много добре познаваше Кънчо и семейството му. Те израснаха заедно като деца. Познаваше Мита, съпругата му. Тя беше от съседното село – Геленджик. Още щом се видяха на сватбата им те се харесаха, както се казва, от пръв поглед. Затова, когато Лефтер каза, че си е харесал мома от Вълчевите, вътрешно се зарадва. „Крушата не пада далеч от корена си.“ – ѝ мина през главата. Кънчо и Мита имаха пет деца, три дъщери и двама сина. Когато Коста и Ирина гостуваха в Кара курт децата се събираха и си играеха. А щом пораснаха, излизаха заедно на хорото, което ставаше на мегдана до голямата чешма, или ходеха по седянки. Тъй като Лефтер по характер се беше метнал на баща си и много, много не говореше, никой не беше разбрал, коя от трите дъщери на Кънчо му бе легнала на сърцето. Едва когато си легнаха, Коста загледан в тавана тихо пошепна:

– Гледай го ти нашия Лефтер. Харесал си онова черничкото моме.

– Черничка е, но е много красива, добра и работна – допълни Ирина.

И наистина София беше стройна като тополка. Не беше висока, но от стойката ѝ, от походката ѝ лъхаше увереност и достойнство. Когато заговорваше блясваха бели като мъниста зъби, а очите ѝ, очите ѝ бяха големи, еленови. Когато се засмееше всичко в нея се смееше, очите, устата, зъбите, носа, всяка гънка на лицето, като че ли от нея се излъчваше светлина. В такъв момент никой не се сещаше за цвета на кожата ѝ, сякаш той беше оня фон, върху който се открояваше по-ясно вътрешната ѝ красота.

Ожениха ги по Коледа. През септември София роди момченце, но когато стана на месец, то почина.

Три пъти подред София раждаше и три пъти децата ѝ умираха. Това беше страшна мъка за нея. Нямаше ли да даде потомство на Лефтер? „О, Господи, помогни ми! Не ме оставяй без деца, Господи!“ – шепнеха устните ѝ всяка сутрин и вечер, когато паднала на колене се молеше пред иконата на Богородицата.