След битката

СЛЕД БИТКАТА

След боя мегданът опустя. Желез събра четата си и я поведе към дома. Всички бяха толкова възбудени, че Матен ги чу отдалеч. А когато влязоха и разбра, какво е станало и кой е бил инициатора, тя тихо каза:

–Ти, Танасе, заедно с Йордан, веднага оседлавате Алчо и отивате в Йорданкини. Йордане, там ти оставаш да помагаш на Стоян. А ти, Танасе, отиваш да гледаш своята си работа.

Атанас вече трета година работеше при Ангел Букора, зиме сарачлък, а щом пукнеше пролетта, та до късна есен бе на трактора и заедно със сина на Ангел Букора – Стоян оряха, сееха, жънеха, а при вършитба обслужваха вършачката и локомобила.

Прибираше се само събота вечерта и рано в понеделник отново отиваше на работа.

– И да минете край Кирпито и край Соргуна.

Кирпито живееше на самия източен край на селото, до дерето, където беше началото и на балтата.

Пътят, който описа Матен, минаваше край Урумовите, край Чолаковите, Каракачаните, Бабаджановите, пресичаше пътя за фара, след това дерето и когато отминеше къщата на Кирпито се разделяше на две, при което единият му клон тръгваше на запад към „румънската“ махала, а другият продължаваше към зеленчуковите градини на Махалнишките и Каракачаните, и покрай Соргуна, извиваше към Сатълмъшкото езеро и от там излизаше право на Стояновата и Йорданкина къща, която в момента се строеше, и която беше накрая на селото

– Вие двамата ще спите под черпията! – тя имаше предвид Желез и Демир.

След 1900 година, както повечето добруджанци, така и Желез изгради скривалище, входът на което бе замаскиран с черпия. То беше голямо колкото средна стая. Таванът му бе кръстосан гредоред с половин метър пръст върху него. В средата дебел дирек допълнително го подпираше да не поддаде. То имаше два отдушника, добре замаскирани в каменната ограда, която отделяше лозето и брястовата горичка от стопанския двор. Досега там криеха от данъчните част от реколтата и голямо буре с вино. Сега за първи път се наложи да го използват за укриване на хора.

Желез знаеше, че ако не тая вечер, то утре сутринта жандармите щяха да довтасат да го потърсят и приберат, затова не възрази и като взеха стомната с вода и две одеяла, веднага се спуснаха в него.

Матен, с помощта на Василка, Колю, Софинка и Надежда внимателно замаскираха входа.

Атанас и Йордан запалиха фенера, отидоха в обора, оседлаха коня и преди да го изведат и възседнат, Йордан се качи на яхъра и оттам на тавана. След малко той се показа и извика на чакащия го долу Атанас:

– Бате, дръж! – и хвърли два увити в парчета плат и завързани с връв барабанлии револвери.

Когато Йордан слезе от тавана, отвиха револверите, провериха, дали са заредени и ги сложиха на кръста си. Възседнаха Алчо и потънаха в нощта. Никой от „старите“ не знаеше за скритото от двамата братя оръжие.

Още същата вечер седем от най-пострадалите цинцари, начело с тартора им Беряну, се изсипаха пред общината. Дежурните жандармеристи се обадиха на кмета и началника на жандармерията, които веднага пристигнаха. Когато ги видя, кметът се хвана за главата:

– Беряну, какво е станало с вас? Кой ви подреди така?

– Българите ни нападнаха. Водеше ги Желез Сарандевия. Те се бунтуват срещу държавата. Трябва да ги арестувате и да ги осъдите и пратите в затвора! – най-активен, разбира се, беше Беряну.

След като ги изслуша, кметът отново запита:

– Къде ви нападнаха?

– Там, на хорото – извика Беряну и посочи към кайряка.

Кметът Петреску не беше глупав човек. Той отдавна получаваше сигнали за предизвикателните и агресивни действия на цинцарите. Още когато ги доведоха през есента на 1926 година, се създаде напрежение в селото. Тогава те безцеремонно започнаха да изсичат всичко, което ставаше за горене. Унищожиха всичко, както скакалците унищожават всичко по пътя си, включително и овощните дървета по лозята, без да ги е еня, че догодина няма да има никакви плодове.

Петреску от шест години беше кмет на Шабла и през това време се убеди, че българите не са агресивни хора, че са кротки, търпеливи и работливи. Той вътрешно не одобряваше политиката на държавата за поощряване насилието върху добруджанското население и знаеше, че всяко търпение си има граница. Сега разбра, че тази граница беше прекрачена и трябва да вземе бързи и решителни мерки, за да пресече разрастването на конфликта още в самия му зародиш, защото оставен на произвола на съдбата, кой знае до къде може да стигне.

След като картината на станалото се изясни до най-малки подробности, той решително отсече:

– Нареждам да бъдат арестувани Желез и синовете му! И още, забранявам, не само на вас, но и на който и да е колонист да ходи на хорото на българите на „кайряка“. Който наруши заповедта ми, ще бъде арестуван, така както сега ще арестуваме и разпитаме българите. А сега си вървете. И да не виждам никого по пътищата или на мегдана тази вечер!

И когато групата си тръгна, той се обърна към жандармериста:

– Сега изкарай всичките си хора из селото и гледайте да не стане някоя беля. Утре сутринта ми доведете Желез и синовете му!

Тази вечер Матен не спа спокойно. През няколко минути се стряскаше. Ослушваше се и отново се унасяше в кратък, тревожен сън. А когато петлите запяха за трети път, скочи:

– Пустата ѝ селска работа, няма нито начало, нито край – промърмори тя и отиде в стаята, където спяха децата, да ги събуди.

– Ставайте! Хайде, мама, ставайте! – започна тихо да им говори и да ги побутва. – Ставайте, че много работа ни чака днес!

Работата наистина беше много. Трябваше да се приготви закуската. Да се напои добитъкът. Да се издоят кравата и биволицата. Да се почистят обора и саята. Да се изкарат говедата, овцете и конете на мегдана, откъдето пастирите щяха да ги отведат на паша. След това трябваше да се пуснат и нахранят кокошките, патките, мисирките и юрдечките. Трябваше да се разбъркат трици и да се нахранят прасетата. Трябваше да преметат двора и накрая трябваше да посрещнат жандармеристите, за пристигането на които тя не се съмняваше.

И те пристигнаха рано, рано. Бяха петима. Водеше ги лично началникът им. Още щом се зададоха, кучетата яростно залаяха. Матен, която в момента метеше двора, се изправи и видяла влизащите през портичката „кокошкари“ както си беше с метлата в ръце, тръгна срещу тях.

– Госпожо, имаме заповед да арестуваме Желез Сарандев и синовете му. Тук ли са?

– Господине, стопанинът ми Желез и синовете ми Демир и Йордан вчера заранта отидоха в Сатълмъш да помагат на зетя и дъщерята да строят къща. Синът ми Атанас и той е в Сатълмъш. Той работи при чорбаджи Ангел Букора. Така, че тях ги няма. Тук са дъщерите ми Василка, Софийка и Надежда и малкият ми син Колю.

Офицерът изгледа излезлите пред дома деца.

– И все пак, госпожо, ние трябва да проверим.

– Заповядайте! – отговори Матен и посочи къщата с ръка.

Офицерът застана на средата на стопанския двор и започна да нарежда, кой къде да провери.

След малко Матен застана до него и както той, така и тя си кръстоса ръцете отпред на гърдите.

В един момент той я погледна и видял позата ѝ, се усмихна, но не забеляза нейната загадъчна усмивка, защото тя беше скрита под забрадката, покриваща лицето ѝ.

Войниците провериха навсякъде. Търсиха под леглата, в сандъците с брашно и трици, гледаха в кюмбета, дори в комина надникнаха. Претърсиха хамбара, обора и саята. Надникнаха в двата огромни кадоса. Когато отвориха вратата на курника, Матен тихо, но така че да я чуе „началника“, каза:

– Много кокошинки има тази година. Пущините, от къде се завъдиха? Мира не дават на кокошките.

При тези думи офицерът сякаш се стресна. „Остана да се напълним с тези гадинки“ – му мина през ума и извика на войниците:

– Не влизайте! Там има кокошинки.

Те като попарени се дръпнаха назад. Събраха се при началника си и докладваха за резултатите от обиска. Преди да си тръгнат офицерът се обърна към Матен с думите:

– Госпожо, когато се върнат, кажи им да дойдат и доброволно да се предадат. Иначе ще стане много лошо.

– Ще им кажа, как няма да им кажа, господине! – отговори тя.

А когато си тръгнаха и се отдалечиха, от гърдите ѝ се откъсна дълбока въздишка. Сякаш камък падна от сърцето ѝ. И съвзела се от огромното психическо напрежение тя се обърна към Василка, която заедно с останалите деца беше застанала под навеса и тревожно наблюдаваше ставащото:

– Василке, мама, деца, я ми хванете хей оная патка! – и тя показа една от най-едрите млади гъски, които спокойно кълвяха хвърлената им преди малко царевица. – А другите ги натирете на мегдана да пасат! Софийке и ти Василке наберете лапад и наскубете малко пресен лук.

За един час гъската беше заклана, попарена, оскубана, опърлена. С керпедена Матен извади „кондилите“ – младите гъски имат много „кондили“. Вътрешностите бяха почистени, измити, подсушени и върнати обратно. След като всичко бе готово, тя уви в чисти бели кърпи гъската, лука и лапада. Сложи ги в изплетената от лозина кошница. Покри ги отгоре с друга кърпа, оправи си забрадката и тръгна. Когато влезе в кметството, срещна само един човек.

– Момче! – спря го и запита тя. – Коя е стаята на кмета?

– Ето, това е неговата стая, госпожо.

Матен почука и отвори посочената врата. Там, насреща, до прозореца имаше маса, зад която седеше мъж над петдесетте. Щом я видя той се изправи.

– Госпожо, мен ли търсите?

– Да, господин кмете, Вас търся.

Кметът взе един от трите стола, наредени край стената, постави го внимателно до масата и я покани:

– Заповядайте!

Една хубава черта имаха румънците. Те се отнасяха с голямо уважение към жените.

Матен остави кошницата на пода до стола и седна.

– Кажете! Какво ви води при мен, госпожо?

– Господин кмете, аз съм стопанката на Желез, тоя, дето сте пратили вашите хора да го арестуват.

– Да, госпожо. Трябва да го арестуваме. Голяма беля е направил. Организирал е голям побой над румънски граждани, които с нищо не са заслужили такова отношение към себе си – и като замълча за минута, кметът продължи: – Я ми кажете, какво сте чули за побоя и къде са твоите хора!

Матен беше умна и смела жена и сега, застанала пред човека олицетворяващ румънската държавна власт, не се уплаши, нито смути.

– Добре, господин кмете, ще ви кажа. Господин кмете, ти си вече шест години тук, нали?

– Да – инстинктивно отговори кмета.

– Да сте имали някакви тревоги с нашите хора? Не сте имали, нали? Но когато доведоха цинцарите – стана лошо. Вижте моканите! Те са мирни, кротки, работни и добри хора. Но цинцарите се заяждат, търсят да правят кавги. Ходят със сопи, готови да бият и бият. Аз не съм слушала, а съм ги виждала. Хорото става до нас. Напоследък те всяка вечер идват и дърпат магарето за опашката, развалят хорото. Господин кмете, да сте чували нашите хора някога да са ходили на тяхното хоро и да са се хващали до техните моми? Да са ги задявали? – и преди да получи отговор продължи: – Колкото до снощи, нито аз, нито хората ми бяха на хорото. Те бяха и са в Сатълмъш.

И тя обясни защо са там.

– Господин кмете, ние сме мирни хора. Моля те, забрани на цинцарите да идват на хорото.

Изрекла всичко това, тя замълча.

През цялото време кметът слушаше внимателно истините, които излизаха от устата на Матен и се възхищаваше на смелостта ѝ. И когато тя приключи, стана и отсечено каза:

– Разбрах. И им забраних. А сега можеш да си вървиш! Аз ще помисля и ще ви съобщя за решението си.

Матен също стана. Вдигна кошницата и я сложи на масата. Извади внимателно двата пакета и ги сложи пред него.

– Господин кмете, ние знаем, че вие сте добър човек. Знаем, че госпожата ви е много красива и добра. Моля ви, вземете това и зарадвайте госпожата си и децата си, и бъдете живи и здрави всичките!

Кметът имаше две момиченца на 10 и 13 години, а домната му наистина беше красавица.

И тъй като той не реагира, Матен взе празната кошница, обърна се и излезе.

След един час в Железови дойде разсилният и когато Матен се изправи срещу него, той се засмя и съобщи:

– Госпожо, господин кметът ме изпрати да ви съобщя, че въпросът е изяснен и уреден и твоите хора няма да бъдат арестувани – и като намигна загадъчно, продължи: – Хубаво са направили, че здраво са ги набъхтали. Те дини-ман нямат. Довиждане!

Очите на Матен светнаха. Тя изпрати с поглед донякъде разсилния, след това бързо отиде до черпията, наведе се и извика:

– Хайде! Стига сте се излежавали! Излизайте, че много работа ни чака!

И започна бързо да открива входа към скривалището.