В плен

В ПЛЕН

Като ураган отрядът премина през равнината, громейки всичко по пътя си. Оставаха само някакви си 5-6 километра до фронтовата линия. Изведнъж пред себе си видяха турски войници, които копаеха окопи. Линията на окопите в двете посоки се губеше в далечината. Виждайки приближаващата се конница, войниците се изправиха и с интерес впериха поглед към нея. Разпознал униформата на турската кавалерия, някой високо извика:

– Наши! – но когато наближиха на някакви си петдесетина метра, се чу не турска, а българска команда:

– Напред! Сечи!

В миг ескадронът се разгърна и полетя напред. Сабите зловещо блеснаха в ръцете на кавалеристите. Едва сега турските войници разбраха какво става, но беше късно. Кавалерията налетя като ураган върху тях.

В разгара на боя конят на Коста се спъна и падна. Коста излетя над бруствера, към който се бяха устремили, намери се на дъното на окопа и загуби съзнание. Конят скочи, огледа се и неразбрал какво става побягна след ескадрона, който вече налетя върху първите окопи, прескочи ги и се отдалечи към позициите на нашите войски. В един момент конят на Коста намали ход, спря се и усетил, че Коста го няма на седлото, извърна глава назад и отначало бавно, а след това в тръс побягна натам, където паднаха с Коста. В отряда разбраха, че Карата е изчезнал, едва, когато бяха зад огневата линия при своите. Но за връщане назад и дума не можеше да става.

Когато турците се съвзеха и се спуснаха да прибират убитите и ранените си, с изненада видяха един кон да стои над окопа и да гледа надолу. Изведнъж той разтърси глава и изцвили, но стопанинът му не реагира. Оградиха го, за да го хванат, но той не допускаше никой да се доближи до него. Изправяше се на задните си крака или риташе. В един момент някой извика:

– Карата, това е Карата. Мъртъв е.

Вестта, че Карата, оня страшният Кара, е мъртъв, като мълния се разнесе по окопите. Към мястото, където лежеше, се приближиха двама офицери и един санитар. Войниците се отдръпнаха. Санитарят се наведе, опипа го, след това сложи ухо на гърдите му. Когато се изправи, се обърна към офицерите и каза:

– Жив е. Само е загубил съзнание.

След час Коста дойде на себе си. Когато отвори очи, той с учудване се заслуша в турския говор, който се носеше около него и изведнъж проумя. Намира се сред турци. Попаднал е в плен.

Затвори очи и започна стъпка по стъпка да възстановява събитията през деня и случилото се с него. Спомни си, че конят се спъна и той излетя от седлото и толкова. По-нататък нищо не помнеше. Мисълта му постепенно заработи нормално. Той осъзна ситуацията, в която се намираше. Знаеше, че когато разберат, че е дошъл на себе си, ще го заведат на разпит. Той мислеше, как да се държи, какво да говори. Представяше си какви въпроси биха му задали и мислено им отговаряше. Трябваше така да направи, че да оцелее. Трябваше да спечели доверието им, но как?

След час той вече стоеше срещу двама офицери. Стаята, в която го въведоха, не беше голяма. До едната стена имаше легло, а на отсрещната беше закачена иконата на Богородица, което показваше, че къщата е или е била на християни българи. Накараха го да седне срещу двамата офицери, които бяха седнали от другата страна на масата.

– Как се казваш и откъде си? – започна разпита единият от офицерите.

Той зададе въпроса на български.

– Казвам се Коста и съм от село Керамет. Служа в кавалерията – отговори Коста на турски и сам се учуди на отговора си.

Ония се спогледаха.

– На колко години си? – преминаха и те на турски.

– На двадесет.

– Можеш ли да говориш на български? – шеговито запита офицерът.

– Не, не мога. Разбирам всичко, но не говоря.

– Защо? Защо така? – се заинтересува разпитващият.

– Майка ми е туркиня. Казва се Гюлхане. А баща ми умря, когато бях малък – без да му мигне окото излъга Коста.

– Ти правоверен ли си? – Коста мълчеше. – Кажи! Иначе ще накарам войниците да ти свалят гащите!

Избухна смях.

– Не, ефенди. Християнин съм – откровено отговори Коста. – Но майка ни не ни разрешаваше да ходим на църква.

– Ти ли си оня страшния Карата? – с насмешка продължи другият, като гледаше облеченото в турска униформа момче, на горната устна, на което се бе оформил почти нормален мустак.

Коста вдигна рамена.

– Не знам, ефенди. Че съм кара то се вижда от километър. Кара съм. Но, че съм страшен, не знам ефенди. Никой не ми е казал, че съм страшен.

– От коя част си?

– От конния полк. От разузнавателния отряд.

– Колко саби има отрядът ви?

– Сто и петдесет – без да му мигне окото, излъга Коста.

– А защо сега бяхте по-малко?

– Другите разузнават в друга посока.

– Колко саби има полкът?

– Не знам ефенди. Много са.

– Защо си облечен в наша униформа?

– Така нареди началството. За да приличаме на вас.

– Докъде стигна отрядът?

– На двадесет километра. Така каза поручикът – Коста отново излъга.

Те бяха навлезли над 40 километра в дълбочина на противниковата територия. В това време в стаята влезе войник. Коста не можа да определи чина му. Той докладва, че са пристигнали още няколко табора, които започнали да се разквартируват в селото. Разпитът беше прекъснат. Офицерите излязоха.

Разпитите продължиха няколко дни. С откровените и пълни с достоверност отговори Коста започна да печели доверието на офицерите. На последния разпит те му поставиха ребром и сякаш на шега въпроса:

– Кара, не искаш ли да служиш в нашата армия, на нашата страна?

– Искам.

– Защо? – офицерите се спогледаха учудени от бързия и категоричен отговор.

– Защото през деветстотната година, те, гяурите убиха баща ми.

Накараха го да разкаже как е станало това и той с подробности разказа за клането при Дуранкулак.