Завръщане у дома

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Коста се прибра в дома си изтощен до краен предел, физически и духом. Беше болен. Силите му стигнаха да влезе в двора, да слезе от коня, да прегърне майчицата си, която се затича да го посрещне. Повече не помнеше нищо.

Тия седем години се отразиха както на здравето, така и на външния му вид. Той не само възмъжа, но и сякаш се състари, защото бе осъзнал безсмислието на понесените несгоди по бойните полета, на напразните жертви, на напразно пролятата кръв. Той се бе срещнал неведнъж със смъртта. Загуби безброй приятели, паднали от вражеските куршуми, за да побеждава той, ескадронът му, полкът му, дивизията му, армията му, България. И изведнъж се оказа, че всичко е било без всякакъв смисъл. Царят, който вкара България във войната, абдикира и избяга в Германия. Царят, лисицата, избяга и остави българите да се оправят сами. Не! Да се оправят под ръководството на неговото отроче, на неговото лисиче.

И всичко се завърна назад, там откъдето се започна. Нито педя земя не беше освободена и върната в пределите на майка България. Целта, която историята беше поставила пред българския народ, оная свещена цел, която го вдигна на крак като един през 1912 година, се стопи като мираж в пространството. В оня миг, когато всички смятаха, че са само на крачка от нея и обезумели от щастие бяха готови да протегнат ръце да я прегърнат, да я докоснат, тя изчезна. А царят избяга като крадец в тъмна доба.

Радваше го само фактът, че майка му и сестрите му са живи, че бати му Тодор, за когото знаеше, че е убит при Караагач или Селиолу през 1912 година, беше жив и също се беше прибрал на село, макар и осакатен.

Той посрещна с голяма болка вестта, че баща му си бе отишъл, че не го дочака да се върне. Винаги борбен, упорит, инициативен, сега Коста беше сломен. Отворената душевна рана, като че ли блокираше организма му да се бори с тежката болест. Когато вдигаше висока температура, той сякаш изпадаше в транс. Тогава, загледан в белия таван, бълнуваше. Изговаряше имена на хора, местности, населени места. Псуваше и замахваше с ръка, сякаш държеше сабята и сечеше противника или унесен в кратък сън утихваше и сякаш за миг се пренасяше в отвъдното.

София денонощно бдеше над него. Тя вареше билки и му даваше да пие от отварата им. Правеше му гъсти пилешки супи и почти насила го караше да преглъща животворната течност, като с едната ръка придържаше главата му изправена и внимателно поднасяше дървената лъжица към устата му.

– Яж, детето ми, яж! – шепнеше тя. – Не умирай, детето ми, не умирай! Ти се върна да живееш. Няма да те дам. Няма да те дам! – тя го милваше и сълзите ѝ се стичаха по страните на лицето ѝ.

Често в нейните дежурства я сменяха Ирина или Калиопа, дъщерята на Георги, брата на Лефтер.

Бяха изминали повече от двадесет дни, когато Коста отвори очи. Той обърна глава към София. Погледите им се срещнаха. Тя почувства, че очите му са чисти и в тях сякаш блеснаха искрици. Остави бързо чашата на масата и се спусна към него.

– Къде се намирам? – запита той.

– В къщи си, момчето ми, в къщи си.

Лицето на Коста се озари от тиха щастлива усмивка, която разкри белите му равни зъби.

– Значи съм в къщи? Майко, ти ли си?

– Аз съм, момчето ми, аз съм.

София хвана ръцете му. Гърдите му се надигнаха и сякаш освободени от веригите на болестта поеха дълбоко въздух, след което от устата му се откъсна блажена въздишка.

– Значи съм си в къщи? – след малко отново заспа.

София стоеше до него. Милваше го като малко дете и се радваше, като гледаше спокойното му ритмично дишане.

Вечерта всички се събраха около него – брат му Тодор с жената и децата, чичовците, сестрите му Димитра и Ирина.

Димитра беше с недъг. Не можеше да говори и сякаш бе загубила връзката с реалностите на околния свят. Тя шеташе из двора или седнала на черджето до кюмбета, плетеше терлици, чорапи или блузки за децата, като ги изпъстряше с причудливи цветя или форми. До края на живота си тя щеше да трепери над племенниците си, да ги закриля като орлица, да ги учи да шият, плетат и бродират.

През тези седем години сестричката му Ирина се беше разхубавила. Бе станала висока и стройна като топола. Беше вече мома за женене и чакаше, кога ще излезе и нейният късмет някой да почука на портата им и да я поиска за съпруга.

Тодор се беше върнал у дома в средата на 1913 година. Той бе преживял няколко тежки операции на десния крак, който в крайна сметка бе спасен, но загуби подвижността на коленната става.