Мълвата

МЪЛВАТА

Мълвата за Карата и неговия ескадрон, който се появяваше където най не го очакват, се понесе от ухо на ухо сред турските войници. Геройството на отряда многократно се преувеличаваше. Появата му всяваше неудържим страх и ужас.

Беше началото на месец ноември 1912 година. Отрядът получи задача да разузнае в дълбочина Чаталджанското направление. Времето беше отвратително. Откъм Черно и Мраморно море и блатата, ширнали се пред Чаталджа, се носеше ниска, гъста лепкава мъгла. От една страна това беше добре, защото противникът не можеше да ги види. Беше и лошо, защото и те не можеха да го видят. Знаеха само, че като всеки ден около 10-11 часа мъглата щеше да се вдигне.

Тръгнаха призори облечени, както обикновено, в униформи на турската кавалерия. Направиха широк полукръг на изток към Черно море, след което в тръст се отправиха на юг. Яздеха мълчаливо, заслушани в тази мръсна, мъглява тишина, от която не се знаеше какво ще изскочи в следващия миг и само тропотът на десетки копита тайнствено се носеше в настъпващото тревожно утро.

Когато излязоха на линията на Люлебургас, за първи път ги усетиха. Вече беше започнало да просветлява, но мъглата все така си беше гъста и студена. Изведнъж някъде вдясно на около 50 метра, някой извика. По всяка вероятност беше часови на пост:

– Ей, кой идва? Кои сте?

Командирът на отряда се обърна към Коста и тихо му нареди:

– Кара, давай! Кажи му, че сме свои и се връщаме от разузнаване.

Коста веднага отговори турски:

– Ние сме, приятелю, – и продължи – ние сме от конната част. Връщаме се от разузнаване. Вие от коя част сте?

– Ние сме от табора на… – и часовият назова името на командира на табора си – Българите наблизо ли са?

– Не, не! Далеч са още – отговори Коста. – Аркадаш, ние се объркахме малко в мъглата. Кое село е най-наблизо?

– То не е наблизо, а е пред вас. Това е село… – и той назова името на селото.

Коста продължи:

– Оръдия има ли при вас? Хубаво е да имате, за да посрещнете както трябва гяурите.

– Има, има, миналата нощ ги докараха. Пет броя са. Бъди жив!

– И ти бъди жив! – отговори Коста.

Отрядът заобиколи от лявата страна селото и продължи на югоизток, тъй като се бяха отклонили с няколко километра от начертания маршрут.

Командирът отбеляза, че край това село е заела позиция артилерийска батарея от пет оръдия. По-нататък те преминаха в галоп. Гледаха и запомняха окопите, струпването на войските, керваните, които прииждаха от дълбочина. До обяд се движеха без всякакви проблеми. Тръгнаха обратно. Времето беше облачно, мрачно. Край една горичка спряха. Командирът внимателно нанесе на картата си всичко видяно, след което даде заповед:

– Намираме се на двадесет километра от нашите позиции. Назад ще минем през или край селата … – и той изреди имената им. – Там са струпани артилерийски батареи. Най-важното за нас е да унищожим артилерията. По конете!