Бягството

БЯГСТВОТО

Зачислиха Коста към табора. След няколко дни, заедно с другите войници, той отиде на мегдана, където кавалеристи провеждаха занятия по езда. Личеше си, че това е набързо комплектуван и неопитен състав. Когато се приближи, всички погледи се обърнаха към него: „Карата, Карата“ – се понесе от уста на уста, от ухо на ухо.

– Минал на наша страна – с удовлетворение и страхопочитание подметна някой и се огледа, за да разбере какъв ефект са оказали думите му.

Офицерът, който беше участвал в разпитите и сега наблюдаваше занятието, вдигна ръка, което значеше: „Спрете!“

След това в настъпилата тишина той се обърна към Коста:

– Кара! – Коста се изпъна в стойка „Мирно“.

– Ефенди! – отговори той и изпъчи гърди.

– Може ли да покажеш как се бият гяурите? Как беше? По пет на нож. Как яздят, как стоят на коня?

– Мога, господин офицер.

– Дайте му кон!

Веднага доведоха един от конете, с които тренираха, но Коста се обърна към офицера:

– Господин офицер! Конят не ме познава. Ако може да доведат моя кон.

– Къде е неговият кон?

– На коневръза е – отговори някой.

– Доведете го!

– Да не го водят, а само да го развържат! – помоли Коста.

– Само го развържи! – нареди офицерът.

Коста застана в средата на импровизирания манеж. След минути от далечината се чу:

– Готово!

Коста сложи двата си пръста в устата и изсвири. Чу се изцвилване и след секунди всички видяха, как конят се приближава в галоп. Когато беше вече на десетина метра от Коста, той се спря, изправи се на задните си крака, замахна с предните си копита, разклати глава и изцвили радостно. Беше разбрал, че го вика приятелят му. Коста вдигна ръка:

– Ела, приятелю! Ела!– нареди той.

Конят се приближи. Коста го прегърна и започна да го шляпа по шията, а той клатеше глава и завираше бърни в лицето му, като че ли го целуваше. С широко отворени очи турците ги гледаха.

– Дайте седлото!

Коста за минута оседла коня си. Затегна здраво ремъците. Провери стремената. Постави юздата, преметна през главата му повода, хвана се с лявата ръка за седлото и без да сложи крак на стремето, се метна върху него. Конят не трепна. Всички ахнаха. След секунди те се понесоха в кръг. Коста скачаше от коня и сякаш изхвърлян от мощни пружини се намираше отново на седлото. Беше започнал своите „маймунджулуци“, както казваше баща му. Всички ахнаха и възторжено го приветстваха, когато в пълен галоп направи своето любимо завъртане и се намери с лице към задницата на коня. След това се обърна отново напред. Наведе се, закачи повода на седлото и след миг застана на колене, в следващия беше изправен, изтегли се назад, наведе се, постави двете си длани на седлото и се прескунди, като че ли беше на цирковия манеж.

И пехотинците и кавалеристите гледаха с отворена уста. Никой не забеляза, че когато беше горе на коня, Коста оглеждаше и преценяваше разположението на войниците. В един момент той опъна поводите и закова коня пред офицера. Скочи от него и се изпъна по войнишки.

– Ефенди!

Оня го потупа по рамото.

– Искам да научиш и моите момчета да яздят като теб!

– Слушам! – рязко и високо отговори Коста.

– А сега покажи, как владееш сабята! Дайте му сабята! Поставете ей от ония царевични снопи и тикви – и той посочи купите с царевични стебла и камарата от жълти пъпчиви тикви в съседния двор.

След десетина минути снопите и тиквите бяха сложени по най-различен начин и положение на мегдана.

– Господин офицер, моля, извикайте тръбача.

– Тръбачът да дойде веднага – нареди офицерът.

Когато оня застана пред тях, Коста му обясни:

– Аз ще отида ей там – и той показа мястото, където ще застане. – Когато се обърна, засвири сигнала за атака! – и той тихо с уста го възпроизведе. Всички видяха как конят наостри уши и тревожно удари с копита земята.

– Всички да минат зад оградата!

След малко, когато застанаха на изходната позиция, Коста вдигна ръка. Тръбачът засвири „Атака!“. Коста опъна поводите, конят се изправи и полетя. В ръката на Коста блесна сабята. Той се наведе напред, след това се изправи и замахна към първата тиква, която за всеобща изненада си остана права, все едно, че не беше бутната, а той я беше разрязал на две. След това се обърна наляво, последва удар със същия ефект. Легна, спусна се надолу и разсече поставения на земята царевичен сноп, и отмина на 50-100 метра. Опъна поводите и полетя обратно.

Всички гледаха изумени това осемнадесетгодишно момче. Офицерът се усмихваше доволен, че се намери човек, който да покаже на неговите хора, какво значи езда на кавалерист.

А Коста, стигнал до центъра на кръга, опъна левия повод. Конят се извърна на деветдесет градуса. Последва пришпорване и двамата се устремиха към оградата, зад която се бяха наредили наблюдаващите демонстрацията войници, с лекота я прескочиха и през градините полетяха на север.

Отначало, никой не проумя какво се случи. Но, когато конникът се загуби в далечината, някой тихо каза:

– Качтъ. (Избяга).

Няколко конника се спуснаха да го преследват, но вече беше твърде късно. Коста имаше повече от километър преднина. Когато приближиха предните позиции го забелязаха и турските и българските войници. Явно беше, че се приближава турски конник. Българският офицер, който вдигна далекогледа, изведнъж трепна. Той позна Коста.

– Карата се връща. Прикривайте го! – нареди той.

Вестта, че Карата не се е върнал при последния рейд на разузнавателния отряд, вече се знаеше сред офицерите и войниците. Турците се чудеха, какво ли носи техният кавалерист, че така бърза. Но конникът, вместо да спре, насочи коня си към окопа, приведе се и двамата полетяха над него. След малко се чуха изстрели. Няколко куршума изсвириха край тях. Веднага нашата пехота започна да обстрелва турските окопи.

Когато стигна на безопасно разстояние, Коста спря коня и се обърна назад. Беше свободен. Някъде в далечината се мярнаха десетина конника, които в един момент спряха, загледани към Коста. Не се бяха решили да се приближат към предната линия. След малко обърнаха назад конете и изчезнаха в далечината.