Понякога и мечтите се сбъдват

ПОНЯКОГА И МЕЧТИТЕ СЕ СБЪДВАТ

Най-после, най-после Господ се смили и над селяните оттатък езерото. След трите сушави години, след тия жестоки замръзи от сух студ най-после дъждовете дойдоха навреме и помогнаха зимниците да покълнат, да поникнат, да братят.

Когато дойде декември, цялото поле се покри с пухкав сняг като с дебел вълнен юрган. А когато пукна пролетта, когато се стопи снегът, те се изправиха и като полудели, жадни за въздух и слънце тръгнаха нагоре.

Нещо повече, когато дойде Гергьовден, когато във въздуха се понесе ароматът на печените агнета, откъм морето се зададоха ниски дъждовни облаци и заваля ситен, кротък Гергьовски дъжд. Валя цели три дни.

Жените се кръстеха, а мъжете с облекчение, радост и надежда го благославяха, защото знаеха от бащи и деди, че всяка капка дъжд, паднал на този ден, е жълтица. Но някъде дълбоко в сърцата им като малко червейче оставаше да ги човърка едно „Ами ако? Ами ако не вали повече? Ако отново се засуши? Ако завали точно, когато цъфтят пшениците и ги хване чалгъна? Ами ако задуха Лодоса когато класовете започнат да се наливат и изсуши набъбналите, но още неузрели зърна? Ами ако точно преди жътва завалят поройни дъждове и житата полегнат? Ами ако удари градушка? Ами ако търговците не дадат добра цена?…“

Но нито едно от тези „ако“ тази година не се случи. Напротив. Дъждовете се заредиха като по график, точно навреме и колкото трябва. Не се появи и „главнята“. А когато дойде вършитбата, хамбарите се напълниха с богата, невиждана досега реколта.

Атанас, заедно с Теню, синът на Букора, от ранна пролет до късна есен, от ранно утро та до мръкване бяха на трактора – оряха, брануваха, сееха, жънеха, вършееха. Гледаха как чорбаджията Ангел се радва на очертаващата се богата реколта и как ходеше като гламав от радост, когато я прибраха. Радваха се и те.

Един ден, след като продаде пшеницата в Констанца, Букора изпрати да извикат Атанас, който току що се бе върнал от къра, където с Теню приключиха есенната оран на последната нива и сега „разпрягаха“ трактора. Когато влезе в стаята и се изправи пред чорбаджията, той му посочи стола и каза:

– Сядай!

След като Атанас седна срещу него, продължи:

– Утре е Димитровден. Дойде време да се разплатим. Колко време стана откак си на работа при мен?

Атанас се замисли. Букора го гледаше изпитателно. Въпреки, че за тези четири години го бе огледал и опознал от всичките му страни, сега му беше любопитно да чуе отговора на това момче, обветрено и възмъжало от труда и отговорностите, с които го бе натоварил през тези години.

– Е-е-е!

Това „Ее-е!“, като че ли стресна Атанас. Той вдигна глава и като се усмихна отговори:

– Четири години, два месеца и петнадесет дни.

Букора го изгледа учуден. Той не очакваше момчето с такава точност и категоричност да му отговори. Да, Атанас с точност до един ден си знаеше сметката. А Букора обичаше точността и уважаваше хората, които си знаеха сметката. Той изтегли чекмеджето на масата, извади голяма пачка с банкноти и връв с нанизани на нея като гердан бани. Постави ги пред себе си и като сложи ръка върху тях, се обърна към Атанас:

– Танасе, това са много пари. Но ти си ги заслужи. Вземи ги и внимавай, как ще ги похарчиш, защото парите трудно се печелят и много лесно могат да се харчат. Сега ги преброй тук пред мен! И когато Атанас приключи броенето, последва въпрос:

– Е, точно ли са? Изчистихме ли си сметките?

– Точно са, бате Ангеле. Благодаря ти!

– И аз ти благодаря за добрата работа, момче. Поздрави моите приятели Желез и Матен!

След това двамата си стиснаха ръцете и Атанас излезе.

По това време в тарафа, а тарафът беше от Дуранкулак та чак до Каварна, имаше не повече от 3-4 коли, но в Шабла имаше само една. Това бе колата на Георги Овчаров, мелничаря. Селяните и особено децата гледаха с нескрит интерес и страхопочитание преминаващата край тях, ревяща и вдигаща до небето облаци прах, машинария. Атанас я видя за първи път спряла на чаршията пред кръчмата на Амера Белберски и се залепи за нея като кърлеж. Разглеждаше я, опипваше я и ѝ се възхищаваше. Той не усети, кога се появи Георги. А Георги, когато видя как се е захласнал, отдалеч му извика:

– Е, Танасе, хареса ли ти? Хубава машина е да знаеш. Германска. Мерцедес Бенц.

Изненадан Атанас смутено отговори:

– Хубава е. Много е хубава. Колко струва?

Георги си засмя.

– Много, много пари струва. Да не си решил и ти да си купиш такава кола?

– Ха, ще си купувам, откъде толкова пари?

– Хайде, качвай се да те повозя! – предложи Георги.

След малко те полетяха през селото. Излязоха на пътя за фара, а когато стигнаха на Караул сърт, Георги удари спирачките, слезе от колата и предложи на Атанас:

– Сядай зад кормилото да те видя ще можеш ли да я караш?

Атанас не чака втора покана. Седна на мястото на водача и под напътствията на Георги натисна педала на амбреажа, включи на първа скорост и като подаде газ, бавно отпусна амбреажа. Колата плавно потегли. Когато стигнаха фара, Георги извика:

– Завий обратно и спри!

Атанас изпълни нареждането на Георги. А когато спря, оня изненадан от бързото възприемане на уроците по кормуване, му даде висока оценка:

– Много бързо усвояваш кормуването. Сякаш и друг път си карал кола.

– Не съм карал такава кола, бате Георге, но от три години карам „Урсула“ на бате Ангел Букора.

– Така ли? – възкликна Георги. – Е, щом е така, карай към Шабла! Ти вече си почти шофьор. Още малко ти трябва.

Когато след малко се разделяха сред селото, той се обърна към Атанас с широка усмивка. И като му намигна, каза:

– Когато решиш да си купиш такава кола, обади ми се. Ще ти помогна.

Атанас дълго гледа след отдалечаващата се, вече мечтана немска кола Мерцедес Бенц.

Макар това да бе преди година, Атанас не забрави обещанието на бате си Георги Овчаров. Още на другия ден, след като получи парите за четиригодишният си труд, той отиде в мелницата да го потърси. Бе решил да го помоли да му помогне при покупката на колата.

Георги беше там. Когато застана пред него, едва го позна. Беше като снежен човек – целият бе покрит с брашно и палп. Когато разбра за какво го търси Атанас, той наклони главата си надясно, засмя се, след това го потупа по рамото и каза:

– Разбира се, че ще ти помогна. Ние, „колегите“ шофьори, ако не си помагаме, кой ще ни помогне? – и като се замисли за миг, продължи: – Утре аз отивам в Констанца по работа. Ако искаш, ела с мен. Ще ми правиш компания, а там ще видим, какво може да се направи. Вземи и някой лев, може да се наложи да оставим капаро. В шест часа бъди тук!

На другия ден, точно в уречения час, двамата потеглиха към Констанца. Когато отминаха Дуранкулак, Георги спря колата и предложи на Атанас да го смени на волана. Разстоянието от Шабла до Констанца бе около 80 километра.

Пристигнаха в десет часа. Първо ходиха до някаква банка. След това при някакви търговци, а оттам в някаква адвокатска кантора. След като излязоха от последната, Георги каза:

– Е, моята работа приключи. Сега да видим, как ще свършим твоята.

Когато влязоха в кантората на търговеца на леки коли, се оказа, че те се познават. Като разбра за какво са дошли, той възбудено започна да обяснява какви коли има в момента. Оказа се, че между тях няма Мерцедес Бенц кабрио. А Атанас не искаше друга. Накрая търговецът каза, че може да я достави след петнадесет дни и ще струва еди колко си лева. Когато чу цената, Атанас изтръпна. Оказа се, че парите няма да му стигнат. Но Георги, усетил смущението му, пое нещата в свои ръце.

– Чакай, чакай, домнуле Киприяно! Моята кола преди четири години, в разгара на кризата, струваше на половината цена, която предлагаш. Сега същата кола би следвало да е по-евтина от моята. А и това момче откъде ще има толкова пари? Виж го! Но ако държиш на тази цена, която според мен е нереална, ние ще отидем до Браила и ще вземем от там.

Спорът се разгоря. Георги се пазареше като истински търговец. Накрая се споразумяха. Новата кола щеше да е с 10% по-евтина от неговата. Търговецът поиска 20% от стойността на колата като капаро. После подписаха договора. Получиха разписка за внесената сума и си тръгнаха.

Вече вън, когато бяха сами, Георги се обърна разпалено към Атанас:

– Виж го ти, мошеникът му неден! Искаше да ни прецака. Искаше на стар бахчеванджия краставици да продава. Е, Танасе, радвай се! Ние го прецакахме. По-евтина от моята ще бъде колата ти и сигурно ще е по-модерна.

През следващите петнадесет дни Атанас неотлъчно беше до Георги. Помагаше му в мелницата. Ходиха до Каварна и Добрич, няколко пъти след работа, когато бяха капнали от умора ходеха на брега на морето и седнали на скалите на Кум Суат разговаряха или просто гледаха мълчаливо в далечината, заслушани в плисъка на вълните или в крясъка на чайките, който се носеше откъм „Мартина“. През цялото време Георги, като стар учител, влюбен в професията си, му предаваше своя опит и знания по управлението и поддържането на колата. Той говореше с такава любов, че понякога на Атанас му се струваше, че говори за жив човек, а не за машина и попиваше всяка негова дума, мисъл, препоръка:

– Както човекът трябва да спазва десетте божи заповеди, така и шофьорът трябва да спазва десет правила, ако иска да кара дълги години жив и здрав хубавата си кола. Той не трябва да забравя, че с колата трябва да е като с верен приятел, че колкото по-добре се грижи за нея, толкова по-добре тя ще се грижи за него.

Георги от собствен опит бе проумял, какво трябва да знае и изпълнява шофьорът. Бе си изработил своя философия по въпросите за колата, за пътя, за шофьорския морал и етиката. След време те под една или друга форма щяха да влязат в правилниците и законите за движение по пътищата на цялото земно кълбо, но сега звучаха така:

1. Карай бавно, ако искаш да стигнеш бързо! Всеки може да кара бързо. Натиска педала на газта и хайде, намира се в хендека. Майсторлъкът е да умееш да караш бавно.

2. Когато видиш локва, а до нея човек, не засилвай колата, а намали скоростта, за да не го напръскаш! Ще дойде време, когато той или друг ще те запази, когато минава край теб. А и не знаеш какво има там. А може да има цял хендек и може да видиш сметката на предницата на колата си!

3. Когато видиш закъсал колега, не го подминавай, а направи всичко възможно да му помогнеш! Направиш ли добро, с добро ще ти отвърнат.

4. Не разрешавай на децата да си играят с нея и в нея, когато те няма, защото от играчка може да стане плачка.

5. Когато спреш където и да е, дръпни ръчната ѝ спирачка и я остави на първа скорост! Когато се наложи да я спреш на наклон, за по-сигурно сложи по един камък на задните колела, защото ако не я запреш добре, тя може да тръгне сама и да направи много поразии!

6. Преди да тръгнеш на път, първо провери маслото, след това водата и накрая виж, дали има достатъчно гориво! Не тръгвай без манивела! Защото без манивела може да се орезилиш, защото трябва да те бутат, за да запали отново моторът.

7. Носи винаги в багажника здраво въже! Ако закъсаш някъде, да има с какво да те теглят или ако има закъсал по пътя колега, да има с какво ти да го теглиш!

8. Моли се на Бога да не те среща дяволът! Не сядай пиян зад кормилото, защото може да убиеш или осакатиш децата си, жена си, майка си и баща си и други невинни хора, а и самия себе си!

9. Не оставяй ключовете на таблото! Винаги ги вземай със себе си.

10. Навреме сменяй маслото, въздушния и масления филтър. Когато чуеш нещо да трака по колата, веднага разбери, какво е то и го оправи. Не чакай да ти се раздрънка цялата кола и тогава да я оправяш! Много скъп ще ти излезе калпазанлъкът.

Мъдростите в думите на Георги, събрани в едно изречение, означаваха: „Човек трябва да се стреми да не допуска грешки, за отстраняването на които след това трябва да губи много сили и средства.“

На петнадесетият ден Атанас, Йордан и бате им Георги рано, рано бяха в Констанца, а след обяд около пет часа, тоест по икиндия, чисто нов, лъскав, черен Мерцедес Бенц със снет гюрук спря пред вратника на дядо Железови и наду тромбата. На кормилото бе Атанас. До него бе брат му Йордан. Изправил се в цял ръст, той махаше с ръце и с пълен глас викаше:

– Хайде, бре! Не чувате ли? Излизайте да видите чудото! Отваряйте портите!

За секунди цялата челяд излезе. Дечурлигата се спуснаха към вратника и го отвориха широко.

Когато влязоха в двора, всички се скупчиха около колата. След малко те вече бяха вътре. Друсаха се на седалките. Пипаха ги. Цъкаха с език. Радваха се.

Георги, който бе спрял на пътя, слезе от своята кола и отиде при Желез. Той бе застанал отстрани и без да се издава външно, също се радваше. Двамата си стиснаха ръцете:

– Добри и работни момчета имаш, бате Желез – тихо му каза Георги.

Не без гордост Желез му отговори:

– Знам. Добри са.

По едно време Атанас извика:

– Хайде, народе, качвай се! Мамо, тате, първо вие.

Желез с готовност седна на задната седалка, но Матен, която като първокласен джигит яздеше конете, не искаше и не искаше да се качи на тая дяволска машинария. Тя бе виждала няколко пъти такива коли, когато бяха ходили в Констанца на гости на Ирина и Георги, но да се качи да се вози на това гърмящо, ревящо чудо. О-о-о-о, не! Никога не би си и помислила. Но сега децата почти я вдигнаха на ръце и я сложиха до баща си. А тя, щом се намери до Желез, се вкопчи в ръката му:

– Какво ми дойде на главата, Господи! – прошепнаха устните ѝ и припряно се прекръсти.

Дядо Желез, взел между краката си тежкия бастун, засукал големия си мустак, изправи глава.

Йордан седна на предната седалка до Атанас. Щом колата тръгна и се понесе по прашните улици на Шабла, Желез и Матен гледаха къщите, хората, добитъка, все едно за първи път ги виждаха. Когато стигнаха до мелницата, Атанас спря колата. След него спря Георги. Атанас скочи на земята и отиде при Георги и като му подаде ръка, каза:

– Бате Георге, благодаря ти! Винаги можеш да разчиташ на мен.

След това Георги слезе от колата и като вдигна ръка, извика:

– Хайде, давай! И я карай със здраве!

И се заредиха дните. Атанас продължи да работи при Ангел Букора. Сега, когато нямаше работа на полето, двамата с Теню се заловиха да прегледат машините и да ги подготвят за зимата. Боядисваха, подменяха износените части, мажеха с масло. Трактора, редосеялката, двете жетварки, триора, каруцата и файтона прибраха под големия сайвант, а другите – плуговете, браните, батозата, казана – подредиха в двора. След това Атанас се залови със сарачлъка. Прегледа сбруята на конете и започна да я закърпва, а която не можеше да се ремонтира – подменяше с нова.

През свободните дни, заедно с приятелите си, Атанас кръстосваше надлъж и шир Добруджа. Ходеха по сборове, седянки, белянки, вечеринки, където на висок глас или тихо пееха българските бунтовни песни или военни маршове.

Матен се опасяваше, че един ден те ще направят някоя необмислена постъпка срещу властта, поради което можеше да бъдат убити, да попаднат в затвора или прогонени в България. И това не бяха празни приказки и тревоги. Едно беше да се изправиш срещу самозабравилите се цинцари, друго бе да се изправиш лице в лице с държавата Румъния. Тя знаеше, че това не се прощаваше. Стотици бяха убитите добруджанци, дръзнали да надигнат глас срещу властта. Както се казва, пред очите на цялото село убиха момчето на Дагита – Андрей. Не простиха и на онова момче Борис Калчев, което бе само на 23 години. То бе дошло чак от Силистра, за да се скрие от преследването на румънските власти. Бе си направило колиба край „Тузлата“, но бе намерено и убито от агента на „Сигуранцата“ Йованович. Да, имаше за какво да се тревожи и от какво да се страхува Матен.