Къщата

КЪЩАТА

Рано напролет започна строителството на къщата, но този път не я построиха по средата на двора, а до пътя, който ги разделяше с двора на Митю Соленков.

През месец август къщата беше готова. Нанесоха се за няколко дни. И останаха сами с детето. И двамата, Желез и Матен, сякаш изпаднаха в безтегловност. Изведнъж изчезнаха гълчавата, смеха, закачките, споровете, всичко онова, което съпътстваше голямото семейство. От друга страна, те имаха повече време един за друг. И тя, колкото и да ѝ липсваше всичко това, се радваше, че имат свой собствен дом. Желез беше от сутрин до вечер навън. Все нещо доизкусуряваше. Понякога се спираше и се заглеждаше в празния обор и тъжно си мислеше „Кога ще го напълня, мамка му, с тези двадесет декара земя?“

На 1 септември направиха освещаване на къщата. Матен даде малкия Саранди на Венета да се грижи за него, а тя се зае със свекърва си и майка си да подготвя курбана.

Заприиждаха гостите. Кръстникът Киразито и кръстницата, които ги бяха венчали, арнаутинът Анастас с жена си Елена, които след това станаха кръстници на Атанас, Живко Славов с жената и децата, цялото село дето се казва.

Към обяд откъм дерето се зададе цял керван от каруци. Идваше Лефтер с цялото семейство. Матен и Желез ги посрещнаха на портите изумени. Когато влязоха в двора, Лефтер започна да нарежда:

– Разпрягайте! Тези коне с каруцата са ваши. Тези два вола и кравата с телето са ваши. Вкарайте ги в обора! Тези десет овце също са ваши. Вкарайте ги в саята. Ето тези двадесет кокошки с петела да отиват в курника! Ето и документа за тридесет декара земя, която също е ваша. Иначе как ще гледате добитъка.

Матен се усмихваше щастливо и ѝ се искаше да се хвърли на врата на баща си и да го разцелува, но знаеше, че той не обичаше разнежването. Затова тя се приближи до майка си София, прегърна я и заплака:

– Благодаря ви, майчице, благодаря ви!

София я милваше и шепнеше:

– Нищо, мама, нищо. Не плачи, че ако те види татко ти, ще те скастри!

Желез с разтуптяно сърце водеше заедно с хлапетата Тодор и Кара Коста добитъка в обора. Усмихваше се, цъкаше с език и не знаеше какво да каже. Той не можеше да повярва, че така бързо дворът ще се напълни с добитък.