Клопката

КЛОПКАТА

И тази вечер, както обикновено когато бе свободен, Атанас тръгна към кръчмата на Арнаутина. Искаше да отиде сред хората, да поработи.

Може би сред хората щеше да се разсее, да избяга от тежките мисли, от онова скрито седмо или осмо чувство, което се бе появило някъде в подсъзнанието му и извикваше усещането, че облаците около него се сгъстяват, че някаква черна беда се е надвесила над него, дебне го и всеки момент ще се стовари върху му.

Оная вечер сънува кошмарен сън. Някакъв огромен, грозен разбойник с голям остър нож в ръката си се опита да го убие. А той беше гол и бос, както майка го е родила. В ръцете си нямаше нищо, с което да се защити. Хукна да бяга, за да се отдалечи, да се скрие, да се спаси. И въпреки огромните усилия тъпчеше все на едно и също място, сякаш обувките му бяха от олово, а на краката си имаше тежки букаи, каквито слагаха на затворниците-смъртници. А оня идваше, неумолимо се приближаваше и в момента, в който замахна да го съсече, Атанас се събуди с вик, плувнал в пот и със сърце, лудо блъскащо в гърдите му.

В първия момент не можа да разбере, това сън ли е или жестока реалност. Сега, унесен в мислите си, едва не се сблъска с Иван Дългия. Синът на свако му Харити, брата на бати му Димо. Викаха му Дългия защото наистина беше слаб и дълъг като върлина. Той беше другият стрелец срещу румънските граничари. Къщата им беше от другата страна на мегдана, зад къщата на Катишка вдовицата. Сега се прибираше у дома си. И той бе с тояга в ръце.

Стиснаха си ръцете.

– Ей, Танасе, радвам се, че те освободиха. Ей, че глупост направихме. Хич и през ум не ми мина какви последици можеше да има. Ами, ако бяхме убили някое от войничетата? Накрая ти опра пешкира.

– Тебе викаха ли те на разпит? – го запита Атанас.

– Викаха ме. Оня от Добрич такъв шамар ми отпра, че звезди видях посред бял ден, но нищо не им казах. Слушай! Хайде да бягаме в България. Бактиса ми от тормоза на тези мамалигари.

Атанас не каза нищо. През последната година многократно с повод или без повод, когато тайфата се събираше, обсъждаха този въпрос. Сега замълча. Стиснаха си отново ръцете с Иван и се разделиха. Атанас продължи надолу към чаршията.

От ухо на ухо сред шаблалии се понесе слух, че Киряк Кедиолу е станал доносник на румънците, че предава съселяните си. И наистина, единствен той се присламчи към властта. Започна да дружи с цинцарите, които го тупаха по рамото, черпеха го с алкохол, а той с охота и благодарност им разказваше, какво се говори сред българите, къде се събират, кои са избягали „оттатък“ или кои се канят да избягат. И шабленци се отдръпнаха от него. При появата му или замлъкваха, или се разпръскваха, сякаш беше прокажен. Това го озлоби още повече. Постепенно единствената му компания остана компанията на Беряну.

Цинцарите обикновено се събираха в кръчмата на Амера Белберски, но от известно време се преместиха при Арнаутина. Влизаха шумно със сопите си в ръце. Безцеремонно се провикваха. Местеха маси и столове. Поръчваха си и пиеха. Понякога плащаха, а друг път забравяха.

Арнаутина забеляза, че неговите постоянни клиенти-земляци започнаха да намаляват. Една вечер той сподели с Атанас:

– Танасе, тази работа не ми харесва. Тези хора не се преместиха при нас току-така. Повече няма да им даваме хамсия! И трябва добре да си отваряме очите. Сега отвори вратичката зад тезгяха и я закрий с пердето! Докато са тук, нека да стои отворена.

Преди години, още когато отвориха кръчмата, той беше наредил да направят за зор-заман малка вратичка в стената точно зад тезгяха. Тя бе закрита с перде, което я скриваше от случайни погледи. При необходимост трябваше само да дръпнеш пердето, да се наведеш, да се промушиш през отвора и да се намериш в задния двор, а от там – където ти очи видят.

Цинцарите не можаха да се примирят, че Aтанас „отърва отново кожата“, че властите, вместо да го изправят пред съда и да го изпратят за дълги години в дранголника, го освободиха от ареста. Решиха да вземат нещата в свои ръце. Започнаха да го провокират. Правеха му груби, просташки подмятания и заплахи. Дори веднъж един му препречи пътя с тоягата си и когато той залитна и изтърва пълната табла, високо, подигравателно се изсмяха с надеждата, че той ще избухне и ще налети на бой. Но Атанас не загуби самообладание. Нещо повече – Арнаутина застана до него и като го стисна за лакъта тихо каза:

– Ти отивай зад тезгяха! Аз ще се оправя по-нататък.

Тази вечер хората на Беряну дойдоха по-рано от обикновено. Поръчаха си и някак притихнаха. Говорът им беше тих, приглушен. Арнаутина застана нащрек. Единственият българин в кръчмата бе Киряк Кедиолу. Двама от компанията останаха отвън. Те седнаха на стъпалото пред вратата и започнаха да си разменят къси реплики. Изведнъж се изправиха. Бяха видели Атанас, който се зададе от другия край на площада. Те бързо влязоха в кръчмата и дадоха знак.

– Идва! – извика единият.

Това бе сигналът. Киряк ревна с пълен сърцераздирателен глас, все едно че го колеха:

– Помощ! Помощ! Помогнете! Няма ли българи, бре? Помощ!

Тоя зов излетя през отворената врата и се понесе над площада. Арнаутинът в първия момент не разбра, какво става и защо тази змия вика за помощ, след като никой не го бие. Но когато Атанас като фурия влетя в кръчмата готов да се бие, за да помогне на брата си българин изпаднал в беда, разбра, че това е капан и че страшна опасност грози кръщелника му. Той видя, как вратата след Танас се затвори и двамата бабаити застанаха пред нея. Другите се изправиха и стиснали сопите си тръгнаха към него.

– Танас, бягай! – извика Арнаутина.

Атанас за частица от секундата се огледа. Мигновено отби удара на първия цинцар, който замахна със сопата си към него и с все сила стовари своята върху главата му. Обърна се и като котка се преметна през тезгяха и преди румънците да се окопитят, пред очите им се промуши през спасителната вратичка и изчезна в нощта. Прескочи няколко огради, премина на бегом край дядовата си къща, излезе на дерето и сви вдясно. Премина край Казанлийските, Белберските, пресече Каварненския път и излезе на пътя за Юч орман. Тук се спря. Обърна се натам, където тъмнееше силуетът на Шабла, огласян от лая на кучетата. Постоя няколко минути, взрян в тъмнината, след което решително закрачи към Юч орман. Отначало мислеше да се укрие у лелини си Василкини, но когато наближи селото промени решението си.

Реши да отиде у лелини си Рускини в Гяур Суютчук, а от там да се опита да избяга в България. Той съзнаваше, че връщане назад не може да има. Не знаеше, дали не бе убил румънеца, който го нападна, защото тоягата му беше дрянова и тежка, а ударът с нея бе страшен, такъв, на какъвто го бе научил чичо му Стати, след като се завърна от плен – да удря, както удря българският войник, когато влезе в бой.

В три часа след полунощ Атанас застана пред портата на лелини си.

„Каналите“ за пресичане на границата бяха два – по суша и по море.

Свако му Георги имаше лодка и с големият си син Тодор се занимаваше с риболов. Той не бе „каналджия“, но на няколко пъти се наложи да спасява приятели от преследване и по море да ги прехвърля през границата. Сега идваше реда на Атанас.

Разбрал, какво се е случило, той категорично отсече:

– Щом са те нарочили цинцарите, ще те дебнат месец-два и ще те пречукат. А, не дай боже, ако си убил един от тях, ще те търсят под дърво и камък. И държавата ще те търси. Трябва да те прехвърлим и то веднага – продължи той. – Вчера имаше буря, но вече отминава. Довечера трябва да излезем. Днес ще приготвим лодката. Трябва да занесем вода и храна, защото като тръгнем, не се знае, кога ще пристигнем. Море е. И, ако дай боже, всичко свърши добре и с Тодор се завърнем благополучно, веднага ще се обадим на баща ти и майка ти.

Тръгнаха в полунощ. Георги предупреди, че трябва да се движат много внимателно, за да не попаднат на румънския патрул, който бе базиран в заставата на нос Калиакра и контролираше бреговата ивица от Каварна до Камен бряг.

Въпреки, че бурята бе отминала, високо в небето все още се носеха разкъсани облаци, които ту откриваха част от него, при което луната осветяваше полето, ту го закриваха плътно и настъпваше непрогледен мрак. Слабият вятър се беше обърнал откъм северозапад и бързо прогони вълните далеч навътре в морето. Само светлината на фара ритмично преминаваше над морската шир, блъскаше се във високия яр и изскачаше на полето, опитвайки се като метла да измете лепкавия мрак.

Някъде по средата на пътя залегнаха.

– След малко трябва да се покажат. Минават все по едно и също време и се движат по една и съща пътека – прошепна Георги.

И наистина, след около двадесет минути тримата чуха приглушен говор и заедно с него изникнаха два силуета. От този момент, докато изчезнат към нос Калиакра, фарът им беше верен съюзник. Не след дълго те сякаш се разтвориха в тъмнината на нощта. Георги се изправи.

– Да тръгваме! – и тримата закрачиха към морето.

Далеч зад тях остана селото. Когато стигнаха до тясната стръмна пътека, спряха. Георги се обърна към Атанас:

– Танасе, ти ще вървиш след мен, а след теб ще бъде Тодор. Сега тримата ще се хванем за въжето – Тодор подаде парче от въже. – Вдясно е пропаст. Върви точно зад мен!

На Атанас и през ум не беше му минавало, че посред нощ, почти слепешката ще се спуща по такава тясна и стръмна пътека, която щеше да го отведе до морето, а оттам и до свободата.

Когато слязоха долу и тримата въздъхнаха с облекчение. Лодката ги чакаше на брега, обърната с кила нагоре. Георги бе поставил под нея багажа – мачтата с навитото на нея платно, четирите гребла, румпела, торбата с храната, бъклицата с вода и трите ямурлука. Изправиха я. Качиха всичко. Сложиха ключовете за веслата и с големи усилия я избутаха в черната като катран вода. Сложиха румпела и веслата на местата им и преди да заемат местата си, Георги посочи на юг:

– Виждате ли? Хей, там, на юг, дето светва и угасва? Това е фарът на нос Галата. Там е Варна. Там трябва да стигнем. Танасе, ти сядаш отзад. Ще държиш румпела. Дръж го точно по средата. Тук е голям куйтулук. Трябва с гребане да излезем от сянката на яра, да излезем на вятър, за да опънем платното. Е, хайде и бог да ни е на помощ!

Георги се прекръсти и двамата с Тодор натиснаха греблата. Отначало поеха на юг, плътно до яра. След половин час завиха на изток и когато се отдалечиха на 500 метра от брега, почувстваха вятъра. Прибраха греблата. Вдигнаха и закрепиха мачтата, разгънаха триъгълното платно, което нетърпеливо изплющя и започна да се къдри. Георги хвана въжето, което с единия си край бе завързано за него. То се опъна и той едва успя да го завърже за скобата на десния планшир.

Лодката подскочи под напора на вятъра, наклони се наляво и полетя напред.

– Тръгнахме! – радостно извика Георги.

Атанас подпря гръб на борда и вдигна качулката на ямурлука. Едва сега почувства нощния морски хлад. Зад тях остана Добруджа – смълчана, тъжна, сиротна като изоставено дете. Напред бяха България и Свободата. Колко време измина не можеше да се каже, но в един момент гласът на Георги го изкара от унеса.

– Вече сме в български води. Преминахме.

Атанас със свито сърце гледаше зазоряването и бавно очертаващият се силует на височините, които сякаш подпираха морето и не му разрешаваха да навлезе повече в сушата. Заедно с радостта, че са вече пред България, сърцето му се свиваше от неизвестността, която го очакваше там на брега. От разказите на чичовците си Анастас и Стати бе слушал много за нея, за Варна, но каква е истинската реалност той не знаеше. Та във Варна нямаше близки – роднини или приятели, които да застанат до него, да му помогнат. В главата му се нижеха въпрос след въпрос: „Ще намери ли квартира, където да живее? Ще намери ли работа?“. Само след няколко часа той щеше да застане лице в лице с тази реалност, но не такава, каквато я виждаше във въображението си, а истинска – красива или грозна.

Като го гледаше такъв смълчан и замислен, свако му Георги го запита:

– За какво мислиш, Танасе? Защо си се омърлушил?

– Мисля си, дали ще намеря работа, къде ще живея. Мисля си, какво правят нашите. Никой не знае, какво се случи и къде съм.

– Аз ще ти кажа, какво да направиш, но преди всичко не трябва да губиш кураж. Я виж какъв си левент, а и занаяти имаш, които малцина притежават. Първо ще отидеш на „Хайван пазара“. Ще питаш и ще го намериш. Нали знаеш, с питане до Цариград се стигало, а като го намериш, питай за нашия Георги. Викат му Памук Георги. Той вече девет години е там с цялата си челяд. Добруджанци се познават. Той ще ти помогне. Ако не го намериш, питай за добруджанци.

Все някой ще ти помогне. Много добруджанци има във Варна. Няма да те оставят нито гладен, нито жаден, нито на улицата без покрив над главата. Колкото до вашите, щом с Тодор се приберем по живо, по здраво веднага ще отидем в Шабла и ще ги успокоим.