Топло и тържествено посрещане

„ТОПЛО И ТЪРЖЕСТВЕНО ПОСРЕЩАНЕ“

Качиха се на влака и никой не обърна внимание на двамата мъже, облечени като градски контета, които влязоха заедно с тях и седнаха малко по-назад от групата измършавели, брадясали мъже. Те си разговаряха, като от време на време хвърляха „случайни“ погледи към тях.

Когато пристигнаха на гара София, групата слезе на перона и се заоглежда да разбере, кога ще е влакът за Варна и откъде ще потегли.

Онези двамата влязоха през някаква врата в сградата на гарата. След минути излязоха отново на перона и се приближиха към оглеждащите се мъже. Единият от тях ги запита:

– Търсите ли нещо, господа?

– Търсим разписанието на влака за Варна – отговори Борис.

– А-а, значи за Варна ще пътувате? Значи сме земляци? Я, елате с нас! Ще запитаме началника на гарата. Той ще ви каже, точно от кой коловоз и в колко часа тръгва влакът за Варна. Между впрочем, откъде идвате, земляци?

– От плен се връщаме.

– Значи от плен се връщате? – сякаш се учуди непознатият и като посочи вратата продължи. – Ето, тука! Заповядайте, влезте!

Вторият остана отвън и застана на пост пред вратата. След малко зад гарата спряха четири камионетки. От тях слязоха най-малко десет жандармеристи с карабини в ръце и на бегом прекосиха чакалнята и излязоха на перона. Малкото пътници в чакалнята с интерес и тревога ги наблюдаваха. В един момент те се спряха, но видели накрая на перона махащия им с ръка мъж, бързо се приближиха. Оня им показа вратата. След няколко минути оттам изведоха групата брадясали мъже, учудени от „топлото и тържествено посрещане“ в столицата на майка България. И наистина нито един от тях не изпита страх, защото бяха убедени, че в полицията въпросът с тяхното задържане ще се изясни, че там ще им съдействат да се снабдят с военни билети за пътуване и вечерта ще хванат първия влак и ще отпътуват за Варна. Но не стана така.

След петнадесет минути бяха пред някаква масивна, мрачна и студена сграда. Свалиха ги от камионетките безцеремонно, грубо и ги натикаха в една голяма стая в подземието. След час започнаха да ги извеждат един по един на разпит. При извеждането от килията им поставяха белезници.

В стаята за разпит имаше трима цивилни. Единият от тях беше оня, който ги подмами да влязат в капана на гарата.

Първи изведоха Борис. Когато влезе, му посочиха стола и го накараха да седне.

– Как се казваш? – беше първият въпрос.

– Борис Христов Анков.

– От къде си?

– От град Варна.

– В коя част служи?

– В петнадесета рота, четвърта дружина на Осми Приморски на Нейно Царско Величество Мария Луиза пехотен полк.

– Кой ви беше командир?

– Командир на ротата ни беше капитан Гочев, а на полка полковник Миланов.

На всеки въпрос Борис отговаряше бързо и точно, докато не дойде оня странен и неразбираем за него въпрос, който не само го изненада, но и смути и възмути:

– Кога, на коя дата дезертира от полка? Кои бяха организаторите на бунта срещу царя и Отечеството.

Не съм дезертирал от полка. Не съм участвал в бунта. На 3 септември ни плениха и оттам ни откараха на остров Крит.

– Другите с тебе ли бяха?

– Да. Ние сме от една рота. Цялата рота бяхме на остров Крит. Само ние успяхме да избягаме.

– Разкажи! Как избягахте?

Борис подробно разказа за бягството, но ония не повярваха и на дума от казаното.

– Значи, отказваш да признаеш, че си дезертирал, че си бил при Владая?

– Да. Отказвам.

– Ще си спомниш, ще си спомниш, кога си избягал, ще си спомниш къде си бил, ще си спомниш – усмихнато, тихо, сякаш закачливо каза разпитващият.

– Отведете го! Доведете следващия!

Доведоха Стати. Последваха абсолютно същите въпроси.

– Как се казваш. От къде си?

Стати също не призна, че е дезертирал, че е участвал в някакъв бунт. И така един след друг минаха всички и всички отказаха да признаят, че в ония трагични дни са зарязали ротата и полка си. Когато мина и последният, оня, който стоеше встрани и само слушаше, кръстосал ръце, нареди:

– Проверете вярна ли е информацията, която дават арестуваните!

– Слушам, господин капитан! – отговори по военному водещият разпита.

Три дена ги оставиха на спокойствие. И когато започнаха да си въобразяват, че вече им се е разминало, започнаха да ги извеждат отново на разпит. Стати беше седнал най-близо до вратата и затова дошлите полицаи още с отварянето ѝ посочиха него:

– Ей, ти, ставай!

Сложиха му белезниците. Когато седна на стола, оня същият се наведе над масата и гледайки го в очите ехидно се усмихна:

– Трета и четвърта дружина на Осми полк са прекарали зимата на бивак при гара Секулово, а на десети март 1919 година са ги изпратили за град Солун и са лагерували при село Дестерлика. Вие къде сте били през това време?

– На остров Крит. Чукахме камъни, правихме път.

– И след това избягахте, като откраднахте гемия?

– Така беше.

– Слушай, приятел! Признай си с добро! Имаме средства да те накараме не само да си признаеш, но и да си спомниш майчиното мляко.

– Друго не знам, господине.

– Добре тогава. Освежете му паметта! Доведете следващия!

Поведоха Стати към дъното на коридора. Отвориха последната врата вдясно и го блъснаха в стаята зад нея. Закопчаните в белезници ръце не му разрешиха да запази равновесие и той падна върху циментовия под. Едва когато се изправи видя в полумрака четиримата мъже в полицейски бричове и ботуши, в бели ризи с навити над лактите ръкави.

– Значи, напущаме фронта! Значи, правим революция! Значи, предаваме Отечеството! Значи, нарушаваме клетвата към Царя и Бога! Значи се правим на разсеяни и не си спомняме какво значи предателство!

Изведнъж се посипаха удари от всички страни. Той падна отново на пода. Започнаха да го ритат с дива нечовешка злоба. Някой го ритна в лицето. От носа и от устата му бликна кръв. Когато го повлякоха към килията, в коридора се разминаха с Борис, когото водеха в оная стая. До вечерта всички минаха през тази касапница. След последния разпит, когато един след друг ги хвърлиха в килията, Еню, след като се довлече до стената, плюейки кървави храчки, запита:

– Набори, няма ли да ни оставят на мира, ако кажем, че сме избягали? – и оглеждайки ги зачака отговор.

– Ха, сега де! – моментално реагира Шидер, чието положение не беше по-добро.

– Ти чуваш ли се, какви ги говориш? – почти извика Даскала.

– Ще ни оставят на мира, наборе, но първо ще ни теглят куршума, а след това ще ни хвърлят в ямата на спокойствие – се намеси Стати. – Ти знаеш ли какво е дезертьор? За него няма милост. А ние, наборе, не сме предатели, не сме дезертьори.

– Дръж се, наборе! Прав е Стати. Ако не издържим, тези зверове, без да им мигне окото, ще ни разстрелят.

Борис от болка през зъби допълни:

– Все някога истината ще излезе наяве.

– Дано по-бързо излезе наяве тази шибана истина, защото иначе ще започнем сами да си говорим – и като направи кратка пауза Еню добави. – Абе, Борисе, да не би да сме попаднали не в България? Да не сме в ръцете на сърбите? Аз мисля, че тия, дето ни млатят, не са българи.

На петнадесетия ден ги изправиха пред военен съд. До един ги осъдиха на по пет години строг тъмничен затвор за дезертьорство и участие във войнишкото въстание. На петия месец ги освободиха. Никой не разбра по какви пътища тази пущина „истината“ бе стигнала до тия, които ги осъдиха. Но макар с голямо закъснение, тя пристигна.