Посрещането на окупаторите
ПОСРЕЩАНЕТО НА ОКУПАТОРИТЕ
Вестта за влезлите в село Дуранкулак румънски войници се разнесе като мълния. Тя пристигна, докато Желез и момчетата му завършваха купите със сено в задния двор. Той тихо, но решително каза:
– Мамка им! Хайде да тръгваме!
И тръгна цялата челяд. Напред мъжете с вилите и сопите в ръцете, а след тях крачеха Матен и момичетата. Когато излязоха на площада пред кръчмата на Арнаутина, видяха, че той вече е пълен и от всички посоки все още прииждаха хора – намръщени и с особен блясък в очите. Не се чуваха смях или закачки, както се случваше обикновено, когато се събираха много хора на едно място. Тук вече бяха Ючорманските, Османята, Каракачаните, Сарандевите, Нейчевите, Балевите, Нанювите, Баджаковите, Белберските, Паликаревите, Велевите, Махалнишките, Сърбеновите, Моторжииските, Овчаровите, Абазите, Костакевите, Дерменжи Костовите, Урумовите. Тук бяха и Анастас и Радка с дечурлигата, а до тях дядо Саранди и баба Василка.
Там, пред самата кръчма на Арнаутина, се беше скупчил елитът на Шабла, начело със Стефан Кирков, поп Цицов, директора на училището, учителя Дамян и други заможни и учени шабленци.
Стефан Кирков беше един от най-уважаваните мъже в селото. Той беше висок, строен и красив. Когато вървеше, от походката му лъхаше достолепие и респект, а когато говореше, сякаш следваше народната поговорка: „Ако искаш хората да те слушат, говори им тихо с устата и силно с главата!“ И сега, щом стъпи на горното стъпало на стълбата пред кръчмата на Арнаутина, множеството замлъкна и впери очи в него.
– Приятели, съселяни, румънските войници са тръгнали от Дуранкулак за насам, към нас – тук той замълча.
Всички видяха как смръщи вежди, а след това вдигна глава и обходи множеството с поглед.
– Ние с войската не можем да се бием, но можем да покажем на румънците, че те не са желани тук – в нашето село, в нашата Добруджа, защото тази земя никога не е била румънска.
Накрая той вдигна ръка и посочи на север:
– Да вървим да ги посрещнем!
И тръгнаха. Излязоха накрая на селото. Спряха до гробището и зачакаха с вперени погледи към Сатълмъш. Няколко от децата се качиха на могилата Мезарлъ юк, а други отидоха напред по пътя за Сатълмъш.
Не беше изминал и час, когато дечурлигата от могилата се развикаха:
– Идват, идват.
Всички отправиха тревожни погледи към далечината, откъдето наистина се зададе войнишката колона. Първо се видя облакът от прах, а след това и самата тя. Най-отпред яздеха трима конника. След тях крачеха стотина войника с пушки със затъкнати ножове, а зад тях се виждаха три каруци, натоварени с някакъв багаж.
Множеството забуча като пчелен кошер. Тия, които бяха насядали по земята скочиха на крака и всички се скупчиха на пътя. Те, „посрещачите“ бяха не по-малко от осемстотин-хиляда души мъже, жени, стари и млади, деца.
Когато колоната приближи на двадесетина метра, единият от офицерите даде знак и войниците спряха, отправили тревожни и любопитни погледи към тълпата, препречила пътя им към селото. Явно беше, че не бяха очаквали такова посрещане. Вместо цветя виждаха настръхнали хора с вили, брадви, мотики и какво ли не още в ръцете, хора със смръщени лица и очи, излъчващи омраза и ненавист.
Един от офицерите пришпори коня си и се приближи бавно към тълпата. На десетина метра от нея се спря.
– Господа, нашата рота има заповед да завземе село Шабла и да установи румънска власт в него – на румънски, на висок глас, произнесе той. – Направете път да минем!
Мълчание.
Офицерът даде знак. Колоната приближи. Войниците взеха пушките си в ръце, готови за стрелба, но множеството не отстъпи, не даде път. Изведнъж някой извика:
– Вървете си откъдето сте дошли! Никой не ви е канил. Убийци!
Множеството поде този вик и високо, задружно започна да повтаря:
– Вървете си! Вървете си! Убийци, убийци! – викаха жените, децата, старците, мъжете.
Много близо беше 1916 година и този вик избликна спонтанно от сърцата им – вик на болка, възмущение, протест.
Всички видяха как в редиците на войниците настана смут. Някои сведоха пушките си и отправиха погледи към командирите си. А те изправени пред това ново неочаквано предизвикателство се чудеха как да постъпят. Та пред тях не бе застанала редовна българска войска, а най-обикновени селяни. Освен това имаха изрична заповед да не упражняват насилие. Само в краен случай, ако срещу тях се употреби огнестрелно оръжие, те също можеха да отговорят със същото. А сега пред тях стояха най-обикновени селяни, които бяха на възрастта на техните майки и бащи, братя и сестри. Тревожно ги гледаха селянката с пеленаче в ръце, 3,4,5 годишните момиченца и момченца, мъжете на възраст и младежите, но в ръцете на никого не се виждаше огнестрелно оръжие. Как да постъпят при това положение?
– Има ли някой, който говори или разбира румънски?
Отново мълчание. Тогава той извади сабята си и като посочи напред решително изкомандва подчинените си:
– Марш, напред!
Войниците тръгнаха. Но никой от отсрещната страна не помръдна от мястото си.
– Дайте път! – изрева офицерът.
Но тълпата мълчеше, сякаш бе онемяла. Не разбираща сериозността на положението, тя не направи крачка назад. Напротив. Всички се хванаха за ръце и образуваха един монолитен блок от тела.
На четири метра войниците спряха.
В този момент от множеството излезе момченце. То бе на не повече от три годинки. На кого беше? Кой го изтърва? Никой не разбра. То се приближи към войниците, загледано в насочените пушки и блестящите на слънцето затъкнати на тях ножове.
Множеството притихна. След това се чу женски вик. вероятно на майката, но изглежда мъжът ѝ или някой друг я хвана и не разреши да се приближи до войнишката верига.
В миг настъпи гробна тишина. Всички с огромно напрежение гледаха ставащото. Детето протегна ръчички към пушката на застаналия срещу него войник, а той сякаш се стресна и инстинктивно я вдигна нагоре. Та то можеше да се пореже, ако хване ножа с добре наточеното острие. Изненадано от реакцията на войника, детето повдигна очи към него и като се засмя, каза:
– Чичо, дай!
Войникът също се засмя. Навярно и той имаше деца – любопитни и невинни като това българче, от които го бе разделила тази проклета война. В следващия миг той преметна пушката си през рамо. Наведе се, взе детето, повдигна го и когато застанаха лице в лице, се засмяха. Детето протегна ръце, шляпна войника по двете бузи и се притисна в прегръдката му. След това се обърна натам, откъдето бе дошло, и ухилено до уши махна с ръчичка:
– Мамо-о-о! Виж!
В настъпилата тишина всички с огромно напрежение гледаха ставащото.
Офицерите също не реагираха. Една млада жена се откъсна от множеството и с протегнати ръце се спусна напред. Войникът също направи няколко крачки. Когато се срещнаха, той подаде рожбата ѝ:
– Госпожо, имате прекрасно дете – каза той на румънски и като сниши глас, продължи на български. – Ние не сме виновни, че сме тук. Извинете ни!
Двамата се обърнаха едновременно и тръгнаха, всеки към своите.
Кои бяха тези млади мъже, застанали с пушки в ръце срещу невъоръжените селяни? Потомци на тези, които се сражаваха за освобождението ни от турско робство и загинаха при Плевен? Или сред тях бяха тия, които през злокобната 1916 година удряха с прикладите си и убиваха невъоръжените, отвлечени и изпратени в концлагерите шабленци, голяма част от които загинаха в блатата при Черна вода, в шлеповете, закотвени сред река Дунав, в горите до град Щефанещи?
Какви ли мисли минаваха през главите на Митю и Дико, на Анастас и Дуко, на Андончо Пастърмаджийчето и другите, на всички, които бяха преживели и надживели болката, страданието, унижението и смъртта през тези ужасни години в концлагера Щефанещи, и които въпреки всичко се завърнаха и сега със смръщени вежди и стиснати юмруци стояха срещу въоръжените до зъби мъже?
Единият от офицерите, по всяка вероятност по-старшия по чин и длъжност, слезе от коня си, подаде юздите на другия и се приближи до Стефан Кирков, който със спокоен глас на чист румънски език заговори:
– Господа, някога нашите деди са помагали за извоюване независимостта на румънския народ от поробителите. Някога румънският народ е помагал на нас българите да бъдем освободени от турско робство. И винаги оръжията на двата народа са били насочени към общия враг. Но ето, че в разстояние на десет години на два пъти ние от приятели и съюзници се превърнахме във врагове. Много наши синове, братя и бащи загинаха от вашите саби и куршуми, много ваши братя и бащи загинаха от нашите. Ето и сега вие стоите срещу нас с насочени пушки, готови да стреляте срещу жените, децата, майките и бащите ни. Когато влизаш в един дом с насочена пушка не може да очакваш да те посрещнат с широко отворени обятия. Господа, вие идвате като окупатори, затова и ние ви посрещаме като окупатори. Затова ви казваме, че сте нежелани тук в нашето село…
И двете страни слушаха със затаен дъх думите, в които се криеше огромната истина за съдбата на двата народа, столетия живели в мир и добросъседство.
Когато Стефан приключи, офицерът заговори с висок глас:
– Господа, ние сме войници и изпълняваме заповеди на нашето правителство. Не можем да не изпълним заповедта да влезем в селото. Ако не влезем ние – ще изпратят други. Съгласно сключените Ньойски и Берлински договори цяла Добруджа е дадена на румънската държава. Така са решили Великите сили.
Стефан Кирков се върна при съселяните си, които с нетърпение очакваха неговата дума:
– Приятели, ние казахме своята дума и не можем да направим нищо повече. Нашата Добруджа вече е румънска. От този момент и нашата Шабла е румънска. Предлагам да им дадем път и да се разотидем!
Множеството се раздвижи. Освободи пътя и застана в шпалир от двете му страни.
Офицерът даде команда. Войниците взеха пушките си на рамо, строиха се и тръгнаха. Колоната им премина между смълчания, стиснал зъби шпалир и завзе родната му Шабла.