Завръщането на Митю

ЗАВРЪЩАНЕТО НА МИТЮ

Всички мълчаха. В настъпилата вечер отекваха само забързаните им стъпки. Около тях полето пееше с гласа на хилядите щурци. Но те не чуваха песента им. Над тях вече проблясваха звездите, а от хоризонта откъм морето бавно изплува луната. Но те не ги виждаха. Виждаха тъмнеещия пред тях сърт и с въображението си – това което е зад него. След минути бяха горе на най-високото. А там на километър се очертаха силуетите на къщите. Андон Пастърмаджията направи фуния с дланите си, поднесе я към устата си и се провикна:

– Ехе, хе, хей! Здравей Шабла-а-а! Връщаме се ! Връщаме се!

И всеки пое по своя път. Гагауза сви към Юч орман. Анастас тръгна надясно към дерето, Димитър и Андон поеха направо. Преди Митю да свие вляво в сокака, където се намираше тяхната къща, ги застигна и подмина каруца. Каруцарят се обърна и ги изгледа, опита се да ги познае, но не можа и извърна глава напред. И все пак в съзнанието му се завъртя нещо познато, но какво е то, в момента не можа да определи.

Когато влезе в двора, Митю видя, че вратата на кухнята с огнището е отворена. Газената лампа беше запалена. Някой се мярна пред огнището. Навярно беше майка му. Да, тя беше. Сърцето му лудо заби. Когато застана на прага и преди да извика: „Мамо!“, тя го видя и съчувствено се обърна към него:

– Синко, сигурно си гладен? Ей сега ще те нахраня – тя се обърна.

Отиде до долапа. Отряза един голям краешник хляб. Сложи върху нето буца сирене и му ги подаде.

През последните месеци много хора минаваха през селото – военнопленници или откарани бързаха към домовете си. Често те заставаха пред портите на селяните и молеха за парче хляб.

– Яж, момчето ми, яж! – продължи баба Василка. – Сигурно някъде те чака майчицата ти, както и аз чакам да се върне моето момче? Тъй сме ние майките. Чакаме, чакаме, а вие все не идвате и не идвате.

Тя се обърна и отиде да си глада работата, като продължи да нарежда:

– Дано и на моето момче някоя майка да му даде парче хляб. Дано да се върне живо и здраво. Ето преди няколко дни погребаха Анастас, синът на нашата Васила. Добро момче беше той. Балканската война заедно с моя Дико изкара, живи и здрави се завърнаха. А сега го погребаха. А мен не ми дава сърцето да погреба моето Мити. Не ми дава сърцето! Ето Дико се прибра и каза, че са избягали при австрийците, че са се спасили, а защо не се връщат? Не знам. Може далеч да са го завели, може да са объркали пътя. Може да се е поболял и докато оздравее ще мине време.

Тя се прекръсти.

– Всеки ден се моля на Богородицата. Моля я да го запази, да ми го върне. Слабичък ми беше. Тъй си вървеше от малък – слабичък и висок. Висок като тебе и красив беше.

Митю седнал на прага слушаше майчините думи и плачеше. Захапваше хляба, дъвчеше, а голямата буца, която бе застанала на гърлото му, не му разрешаваше да преглътне. А майка му се щураше около огнището. Изливаше своята майчина болка – тиха, дълбока, необятна.

Дико и още няколко души се бяха събрали сред селото пред кръчмата на Арнаутина и разпалено обсъждаха нещо. Когато се зададе каруцата, всички обърнаха поглед към нея. Щом се изравни с тях, каруцарят опъна поводите. Беше видял Дико. Той извика към него:

– Дико! Май че Митю се върна. Не съм сигурен, но ми се стори, че той беше. Имаше и други с него – каза и шибна конете.

Дико хукна към къщи.

В това време от обора излязоха Андон и дядо Никола. Отдалеч, на фона на светлината от газената лампа, те видяха силуета на човек, седнал на прага на кухнята. Отдалеч се виждаше, че е ябанджия. С дълги до рамената коси. В одрипани дрехи. Превит в някаква неестествена поза, сякаш бе замръзнал. Държеше нещо в ръката си и не помръдваше. Същински циганин. Андон не обичаше циганите. Преди време им бяха откраднали десет кокошки. Докато другите хора се биеха и умираха по фронтовете, те обикаляха селата с катуните си и крадяха, де що могат, за да изхранват челядта си. Затова, когато видя този седнал на прага човек, дебнещ майка му, която я го е видяла, я не, се ядоса. На него и през ум не му мина, че ако ябанджията беше крадец, щеше да открадне и да офейка, да се скрие в настъпилия мрак, а нямаше да седи на прага. Затова, щом го видя, изрева отдалеч, като размаха вилата, която държеше в ръката си:

– Ей, циганино! Какво търсиш тук по това време? Я да се махаш, че… – но не можа да довърши.

В двора влетя Дико и отдалеч се провикна:

– Мите! Върна ли се, братчето ми?

Митю се изправи. Баба Васила се обърна втрещена към него. Вгледа се и едва сега го позна.

– Детето ми, не те познах, детето ми – прошепна тя и протегна ръце към него.

Прегърна го и зарида на рамото му. Слисани не по-малко от нея, дядо Никола и Андон едва сега проумяха, какво стана. Спуснаха се към Митю и го прегърнаха