Към Карпатите
КЪМ КАРПАТИТЕ
До шест часа вечерта на гарата се събраха над триста души, които трябваше да бъдат превозени във вътрешността на Румъния, до Карпатите. В 18 часа им раздадоха храната – парче мамалай, парче сирене, парче сланина. В 19 часа ги качиха на товарни вагони, които бяха спрени на стотина метра от гарата. В 19:30 хората на чокоите направиха проверка и някъде около 20 часа пътническият влак за Плоещ, направи маневра, приближи се заднишком, закачи вагоните с „военнопленниците“ и потегли. Умората, монотонното тракане на колелата, равномерното люлеене на вагоните бързо унесоха в дълбок сън хората. Те не усетиха нито престоите по гарите, нито говора на слизащите и качващите се от „пътническия“. Едва когато сутринта някой издърпа вратата на вагона и светлината ги заля, те се стреснаха. Някой тихо изкомандва:
– Марш на работа, вашата мама, българска! – беше Илия от Сатълмъш.
Някои още сънени уплашено скочиха, но бързо се ориентираха и си седнаха на местата. На вратата се показаха двама от пазачите – водачи към планината и запитаха:
– Някой знае ли румънски?
Обадиха се няколко души.
– Предайте на хората, че сме на гара Плоещ! Сигурно тук ще сме няколко часа. Ей, там, вляво има нужници, а до тях има вода. Може да си свършите работата и да се измиете. След един час ще дадем храната. Сега може да слизате. И никой да не си прави сметка да бяга, защото ще го хванат и ще го разстрелят.
Дико и Анастас помогнаха на Митю да слезе и да стигне до чешмата, където всички им сториха път.
По обяд влакът потегли. Около 18 часа стигнаха последната спирка на своето пътуване с влака. На площада зад гарата ги очакваха четири каруци. Наредиха да се качат на тях и потеглиха отново. След час пристигнаха в стопанството. Беше настъпила нощта. Настаниха ги в някакъв навес, застлан със слама. Никой не обърна внимание на големите казани, пълни с вода, поставени на единия край на двора. Никой нямаше представа, къде се намират. Митю чувстваше само, че мирише на бор, че от хладния чист въздух му се замайва главата.
– Бате, къде се намираме? – запита той Дико.
– Някъде в Карпатите, на север от Плоещ. Утре ще разберем, дали са ни довели в Рая или са ни прехвърлили от осмия в деветия кръг на Ада. А сега спи!
Но нито Митю, нито другите можеха да заспят. Гладът ги държеше будни. И понеже всички бяха под въздействието му, разговорите се въртяха все около храната. Горе в небето иззад някакъв връх се показа луната, пълна като селска погача. Илия, сатълмъшлията, не се стърпя. Запленен от нейната хубост той насочи носа си към небето и започна да души като малко кутре, усетило някъде наблизо присъствието на голям тлъст кокал.
– Мисля, че е топла – важно се произнесе той. – С какво ще я ядем, със сирене или сланина? Кой с какво обича да яде топла пита? Да каже сега, после да не съжалява!
Под въздействието на картината, която въображението на всеки един нарисува в главата му, започнаха да се изказват мнения, да се правят предложения.
– Аз най я обичам със сирене и мерудия.
– А-а, не си ли нарежа от тая сланинка, дето мама я прави, дето я вари в зелева чорба, а после я маже с чимен, хич не ми е сладка – подвикна друг.
– А аз най-обичам да си я хапвам с шкембе чорба с една люта чушка и няколко скилидки чесън – допълни друг.
– Айде, бре. Ние, когато заколим прасето, шкембето и червата ги използваме за бахура и за бабека. Туй, което артиса, го хвърляме на кучетата.
– А-а, значи ги давате на кучетата! Затуй няма какво да ядем сега, защото ги давате на кучетата – сериозно се намеси друг.
– А ти, шкембе чорба ял ли си? Като не си ял, не приказвай! Царят е ял шкембе чорба, знаеш ли? Тя никога не се прави от свинско шкембе, а от агнешки чревца, шкембенца и шерденчета.
– Я кажи, как я правите, че като се върна на село да накарам жената да сготви! – обади се Анастас.
Всички наостриха уши и оня започна да разправя, как майка му търкала шкембето с вар, за да се изчисти и побелее. Когато приключи, Илия взе думата:
– Аз ще ви разкажа, защо царят заобичал шкембе чорбата – и като разбра, че е привлякъл вниманието на всички, започна:
– Веднъж Царят-господарят тръгнал със свитата си да обикаля царството си. Ама, нали знаете? Те, царете, много-много не мислят и най-важното е, че не помнят, откъде са минали, какво са правили. Знаят само да ядат, да пият и по чужди булки да ходят. Знаете ли, че има царства, в които, щом някой се зажени, първата нощ с булката спи царят?
– Айде, бе! Не може да бъде – реагира някой.
Разказвачът продължи:
– Та взел, че се загубил в царството си нашият цар. Отделил се от свитата си незабелязано от никого и се изгубил. Ходил, ходил и накрая огладнял. Но нали бил загубен и не можел да се върне в двореца си, за да седне на масата, където го чакало печено прасенце-долмалия, той продължил напред по една пътека. Вървял, вървял, накрая пътеката го извела до едно село. Сред селото имало гостилница. На вратата ѝ пишело „Всички при Манго!“ Влязъл Царят и още от вратата го лъхнало на шкембе и чесън. И понеже бил гладен като вълк, който от месец не е виждал мръвка, тази миризма му се сторила вълшебна.
Манго не познавал Царя, но разбрал, че има работа с голям човек и веднага застанал пред него:
– Заповядай, Бате! Заповядай!
– Имаш ли нещо за ядене? – запитал царя.
– Има, Бате, екстра шкембе чорба имам. Да носи ли?
– Носи! – рекъл царя и седнал на масата, която била най-вдъното на Манговата гостилница.
Донесъл Манго чорбата, а Царят като хванал лъжицата, не я пуснал, докато не омел и втора купа.
На другия ден, когато се прибрал в двореца, веднага наредил на царския готвач всяка сутрин да му прави шкембе чорба. Оня се слисал. Той знаел, че на царя не може да се отказва нищо. Откажеш ли, главата ти пада. Взел шкембе. Мил го с десет води. Три пъти го мазал с киреч както майката на земляка и едва когато побеляло като сняг направил чорбата. После сипал в една златна чиния и занесъл на царя. А той още като кусал първата лъжица, отсякъл:
– Това не е шкембе чорба! Доведете веднага гостилничаря!
Довели Манго. Влиза той в кухнята и вика на майстор-готвача:
– Я бе, колега, да те видя, как го правиш чорбата!
И оня започнал. Гледал Манго, чудил се на акъла му и накрая чак го хванало яд.
– Я се дръпни настрана, колега! – наредил той и запретнал ръкави. – Сега донесете десет шкембета! Хубава чорба се прави с много шкембета.
Когато изпълнили заповедта на Манго, той продължил:
– Дайте един кофа с вода и сложете една празна до нея. Ти, Бате, сложи казана на печката да се топли водата!
Когато всичко било готово Манго пипнал ножа, взел шкембе от кофата, разпорил го, изпразнил го в празната кофа, след това го потопил във водата, разклатил го няколко пъти и го хвърлил в казана. Готвачът на царя гледал с ей такива зъркели.
– Колега! – викнал той на Манго. – Ами, то половината от това, което е яло агнето остана на шкембето!
– То, колега, е най-хубавото, а ти го хвърляш. Затуй царят не ти харесва чорбата – отговорил Манго и продължил.
Когато чорбата била готова, подредили масата и Манго сложил една голяма паница, пълна с чорба на нея. Накрая извадил от джоба си една червена люта чушка, избърсал я на панталона си, пуснал я в чинията, разтъркал я с лъжицата и казал:
– Готово!
Царският готвач гледал и капки пот избили на челото му. Той си представял, как царят, ако не хареса чорбата, ще захлупи чинията с горещата чорба на главата на Манго или на неговата. Такъв бил царят – когато не харесвал някое ядене, захлупвал чинията на главата на готвача.
По едно време вратата на трапезарията се отворила. Така казвали в царските дворци на оджаклъка – трапезария. Влязъл царят, спрял се и поел дълбоко дъх. Цялата трапезария миришела на шкембе и чесън. И преди още да е вкусил чорбата, казал:
– Ей, това е шкембе чорба!
Седнал и изял три купи. Толкова много му харесала. Когато приключил запитал:
– Къде е майсторът?
– В кухнята, Ваше Величество.
– Ето три жълтици. Дайте му ги за награда!
Взел готвачът жълтиците. Отишъл при Манго и му дал само едната.
– Туй е за теб от царя. Сега си върви!
Зарадвал се Манго и си тръгнал щастлив. А готвачът прибрал другите две жълтици за себе си.
– Бе, неговата мама! – обади се някой ядосано. – Обрал Манго!
– Абе, нали знаете? Крадливо племе са това царските готвачи. Приличат досущ на чорбаджиите си – философски заключи разказвачът. – А сега кажете! Кой каква чорба иска? Направената от царския готвач или от чорбата на Манго?
Всички в един глас, през смях отговориха:
– От Манговата, от Манговата. Не щем царската!
Уморени от пътуването, сити от шкембе чорбата на Манго и погачата на зевзека най-после всички заспаха.
През цялото това време Митю не се обади нито веднъж. Той не виждаше нищо, не чуваше нищо. На гърлото му бе застанала огромна буца, от очите му тихо се стичаха сълзи. Обхванат бе от оная ужасяваща, отчайваща мисъл, която безмилостно като жесток палач му рисуваше съдбата на слепеца. Съдбата на 21 години да бъде воден за ръката. Да не вижда звездите и луната нощем. Да не вижда слънцето, цветята, птиците, морето със синия простор, люлеещите се, натежали от тежки класове жита. Да не вижда майка, татко, братята си и да бъде воден за ръката. Не! Не! Не! Той не можеше да допусне това. Не можеше да допусне да го съжаляват. И реши при първия удобен случай да сложи край на…
Сутринта по навик се събудиха рано. Дойдоха хората на чокоя и запалиха огън под двата казана. До тях поставиха голям кадос. В осем часа докараха стари войнишки дрехи, долни ризи и донове. Дойде и берберина от съседното село, което бе на километър от стопанството. И се започна. Първо ги остригаха до нула. След това ги изкъпаха в кадоса и накрая ги облякоха в чистите стари дрехи. Всички дрехи, които снеха от себе си, ако можеха да се нарекат дрехи тези парцали, ги натрупаха сред поляната, изкараха от навеса сламата, върху която бяха спали, хвърлиха върху тях и остриганата коса и им теглиха кибрита.
Управителят Александру изпълни точно препоръката на ръководството на лагера за ликвидиране въшките на „пленниците“, въпреки че това ръководство не бе взело никакви мерки в това отношение. А Александру знаеше, че не вземе ли мерки да ги оздрави бързо, полза от тези „скелети“ няма да има. Освен това, въпреки, че му бяха казали, че това са военнопленници, още в първия момент на срещата с тях той разбра, че това са най-обикновени селяни.
След като ги премениха, ги поведоха през гората. След половин час излязоха на голяма поляна. На единият ѝ край бяха струпани трупи, а в другия край имаше навеси с разбичени греди и талпи, наредени в правилни фигури за сушене. Пред единия навес имаше някаква конструкция за бичене на дървените трупи. Това не бе поляна, а производствена площадка. Показаха им навеса, който бе от северната страна и им обясниха, че там ще нощуват. След това ги разпределиха между работниците – селяни от съседното село.
Димитър остана в навеса. Анастас, Дико, Дуко и Илия сатълмъшлията, и още шестима ги зачислиха към площадката, а останалите десет ги изпратиха в гората при дървосекачите. За няколко дни те се настроиха към новите условия. Сръбчето Зоран им предаде първите уроци за работа с жагите при биченето на талпи.
След седмица те бяха вече на ти с операциите, които трябваше да изпълняват и се разбираха с румънските работници. Разбрали, че това са работливи хора, че им идва всичко отръки, че са добронамерени, те започнаха да им показват, кое как се прави, а след време и да ги канят да им помагат по домовете през почивните дни или след работа, я ограда да ремонтират, я покрива на къщата да поправят. Но дистанцията между тях се стопи окончателно, когато камарата от трупи се срути и част от тях затиснаха един от румънските работници. Българите мигновено се притекоха на помощ и бързо освободиха работника от желязната хватка на дърветата. Ако не бяха българите, сигурно случаят щеше да приключи трагично. Нещо повече. След като го освободиха и свестиха, Дико и Анастас започнаха внимателно да го оглеждат, за да установят пораженията върху тялото му. Оказа се, че освен охлузвания и натъртвания няма счупване, но когато го изправиха, се разбра, че глезенът на десният му крак е сериозно изкълчен. Дико изкара ризата си от панталона и разпра една ивица, широка около десет сантима. Намокри я и я нави на руло. След това кимна към Анастас:
– Хвани го здраво под мишниците! А ти Илия му хвани левия крак, за да не ми тегли някое чифте!
Останалите румънци, които се бяха скупчили около тях, гледаха ставащото с почуда и възхищение. Дико внимателно започна да разтрива глезена. След това прихвана стъпалото с дясната си ръка откъм петата, а с другата откъм пръстите. В един миг погледна Анастас и Илия и каза:
– Сега! – и опъна крака.
Оня изрева от болка.
– Готово! – заключи Дико.
Взе бинта и започна здраво да стяга глезена.
– Само недей да ме попържаш! – се обърна на румънски към пострадалия. – След два-три дни ще ходиш нормално.
Постъпката на българите се разнесе из селото. Стигна и до управителя. На другия ден по обяд той пристигна с бричката си. Още щом го видя, отговорникът на площадката на бегом го посрещна и се изпъна като гвардеец пред него.
– Какво е станало вчера тука?
– Господин Александру – и оня започна с подробности да разказва за случилото се.
След като приключи, управителят слезе от бричката и тръгна, придружен от отговорника, да обикаля площадката. Стигнаха до групата, която бичеше. Това бяха четири двойки. Едните бяха горе на рампата, а другите под нея. Хванали с две ръце жагите, те ритмично ги движеха нагоре-надолу. Всички видяха управителя, но никой не спря работата. Управителят, около петдесет годишен мъж, внимателно огледа работещите голи до кръста мъже и нареди на отговорника:
– Доведи ми ония, дето са спасили Петро!
След секунди цялата българска група бе строена пред него. Управителят се обърна към Анастас:
– Знаеш ли румънски?
– Малко, но знам.
– Откъде сте?
– От Шабла.
– Всичките ли?
– Да, всичките.
– Войници били ли сте? И къде се бихте?
– Да, бяхме. Аз и моят дост и още няколко души. Ние бяхме моряци на кораба „Дръзки“ от 1908 до 1913 година.
Когато Анастас спомена думата „Дръзки“, оня се оживи. Очите му светнаха.
– „Дръзки“ ли удари „Хамидие“? Вие участвахте ли?
– Да. Участвахме, с него и него – и Анастас посочи Дико и Дуко.
– Сега се биете с нас. Защо помогнахте на нашия човек? Защо не го оставихте да умре? Нали ви е враг. Казват, че ако не сте били вие, той е щял да умре.
– Ние с никого не се бием. Атовете се ритат, а ние магаретата теглим. А той е човек като нас. Сигурно има майка и баща. Сигурно има невеста и деца.
– Да, има. Голямо семейство има – отговори управителят и промени темата. – Няма ли да се опитате да избягате?
– Не, нямаме намерение да бягаме. Ще изчакаме да свърши войната, за да се приберем по домовете си.
Управителят не знаеше, че те неведнъж бяха правили планове за бягство, но в края на краищата стигнаха до извода, че нито един от тях не може да се реализира. Те бяха сред вражеска територия и бе невъзможно да се осъществи бягство на голяма група, без да бъде забелязана. А разправата със заловените бегълци бе жестока. Те вече имаха примера с бягството на Митю и приятелят му Генко. Имаха примера и с бягството на поп Цицов, който изчезна и не се върна. Чу се, че са го хванали и убили.
– Оня защо стои под навеса? – управителят посочи към Митю.
– Това е брат ми. Ослепя по пътя. Надявам се, че след време ще мога да го заведа на доктор. Работата няма да изостане заради него.
– Добре. Добре – каза управителят, обърна се и тръгна към двуколката.
От този ден отношението към българите видимо се промени.
Мина месец, откакто ги докараха в стопанството. Веднъж по време на обедната почивка един от румънците спомена, че на съседа му вчера умряло прасето от „червенка“. Дико внимателно запита, какво са го направили.
– Как какво? Заровиха го – отговори оня.
Дико продължи да го разпитва, къде са го заровили. Далеч ли е от селото? Румънецът му обясни подробно всичко, от което се интересуваше. Накрая Дико го запита:
– Можеш ли да ми дадеш няколко килограма сол? Някой ден ще дойда с момчетата да ти помогна, да ти се разплатя.
– Готово! Още утре сутринта ще ти донеса.
– Не, не. Ще ми трябва за тази вечер. Ще дойда с теб след работа да я взема. Какво ще кажеш?
Василю се съгласи. След работа цялата група, заедно с румънците тръгна към селото. Когато излязоха от гората, Василю се обърна към Дико:
– Ей там, под ония дървета го заровиха.
– Анастасе, вие останете и ме чакайте тук! И докато ме чакате, пригответе един здрав кол, за да можем да пренесем прасето!
След тридесет минути Дико се върна с цяла торба сол. Намериха лесно, къде е заровено прасето. Изровиха го. Беше над сто килограма. Завързаха му краката. Промушиха кола и го вдигнаха. Още бе светло, когато го занесоха в лагера. Запалиха огън. Опърлиха го. Докато едните го пърлеха, Дико и Анастас изкопаха в началото на гората доста голяма квадратна дупка. Постлаха я с дъбови листа. След като разфасоваха прасето, посолиха внимателно всички парчета от месото и ги подредиха в дупката. След това ги покриха с листа и ги затиснаха с камъни. Когато всичко приключи и групата се събра около огъня, Дико предложи:
– Всички сме много слаби. Трябва ни силна храна. Сега имаме цяло прасе. Предлагам всяка вечер да подсилваме храната със сланина и месо. Така бързо ще възстановим силите си и ще оцелеем, докато свърши войната. Какво ще кажете?
– Но прасето е било болно от червенка. Аз няма да ям от него. Може да умра от червенка – се обади един.
– Ако беше за ядене, хората нямаше да го изхвърлят – допълни втори. – Месо от умряло прасе не кусвам. Ще си повърна червата след това.
– Нищо няма да ни стане, ако го препичаме добре – се намеси Анастас. – Важното е да не е сурово.
От всичките двадесет човека само четирима се престрашиха да ядат месо от умрялото прасе. И така, всяка вечер след храна, на огъня, който палеха сред поляната, те започнаха да пекат месо и Дико започна да храни Митю. Отначало Митю също се дърпаше и не искаше да яде, но Дико бе категоричен:
– Ако искаш да се върнеш с мен в къщи, ще ядеш! Ако не щеш, насила ще те накарам. Не мога да се върна сам без теб в къщи.
Измина цял месец. Природата вече се бе съживила. Гората ечеше от песента на пойните птици. Славеите по цяла нощ не млъкваха. Към аромата на бор се присъедини мирисът на разцъфналите билки и липи. Всичко това въздействаше като опиат върху „пленниците“.
Апатията и оная вялост, които бяха донесли от „лагера“, постепенно бяха изместени от оптимизъм, от жажда за живот, от вярата, че ще дойде ден, когато ще тръгнат обратно към домовете си.
Такава е пролетта. Тя събужда желание за живот.
Митю приемаше промените, които бързо настъпваха в природата със слуха и обонянието си, но не можеше да ги види. Той чувстваше топлината, която изпращаше слънцето, но не можеше да го види. Вечерно време не можеше да види луната и звездите. Всичко това му оказваше страшно потискащо въздействие. А когато всички заспиваха, уморени от работа, той лежеше на гръб, сложил ръце под главата си, вперил невиждащ поглед в звездното небе и с тревога и отчаяние се опитваше да си представи живота в бъдеще, когато се върне на село. Той виждаше сълзите в очите на майка си, тревожния поглед на баща си, съжалението на братята си, които се редуват да го водят за ръката. Той виждаше хорото, което се виеше на мегдана там горе на кайряка. Чуваше смеха на момите. Виждаше се седнал на столче до оградата. Чувстваше, как всички минават край него, как го гледат със съжаление и отминават. И сълзи, горчиви сълзи се стичаха по лицето му.
Напоследък той чувстваше прилив на сили. Усиленото хранене оказваше своето въздействие, но това не го радваше особено. Понякога му минаваше страшната мисъл: „По-добре да умра, отколкото да ме водят цял живот за ръка.“
Тази вечер не се различаваше от другите. Някой разказваше някакви лакърдии и разсмиваше слушателите си. Изненадата дойде от Гагауза. Стоян Гагауза беше среден на ръст здравеняк. Беше от Яалъ юч орман. Беше се сражавал в Балканската война при Селиолу, Лозенград та чак до Чаталджа, а след това в Македония. Той беше един от тия, които оцеляха в тежките боеве при Злетово и Кочани. Никой не допускаше, че този на вид затворен в себе си човек, когото съдбата запази без нито една драскотина и то, когато около него падаха и умираха другарите му, че този суров човек, срещнал се лице в лице неведнъж със смъртта, има толкова нежно и толкова дълбоко ранимо сърце. В един момент, след поредния виц, когато настана тишина, отвън се понесе песен. Никой не беше забелязал, кога Гагауза е излязъл. Никой не беше го чувал досега да пее, затова и изненадата беше толкова голяма. Седнал на една греда, Гагауза пееше своята гагаузка песен:
„Не плачи, майко, не плачи!
Ние, майко, пак ще се върнем,
заради братята ни християни,
заради земята - хляба наш.
Заради морето с рибата.
Заради звездите-очите
тез очи дето умряха,
за да останат все живи.
Червена кръв пак ще пролеем.
Глави под сатър ще сложим.
Не плачи, майко, не плачи!
Ние, майко, пак ще се върнем.“
Почти всички знаеха тази песен и тихо я запяха. Пееха през зъби, с пълни със сълзи очи. Плачеше и Митю. След тази песен, която дълбоко разтърси душите им, разговорите постепенно замряха и настана онази тишина, в която нито сърцата им, нито мислите им можеха да заспят.
Не спеше и Митю. Заслушан в песента на славеите, които сякаш поеха и продължиха песента на Гагауза, той гледаше някъде нагоре, където може би бяха звездите и луната и където продължаваха да се носят като ехо думите: „Не плачи, майко, не плачи! Ние, майко, пак ще се върнем.“ Очите му отново се напълниха със сълзи. В един момент той вдигна ръце и ги избърса с длани. Когато ги отвори и отново погледна нагоре – изстина. Горе бяха звездите. Той затвори очи. Разтърка ги. Отвори ги и отново видя звездите – красиви, едри, златни. По-красиво нещо в живота си той не беше виждал. Изведнъж разбра, проумя, че зрението му се бе върнало. Скочи и започна да играе, да танцува пред навеса. Викаше, скачаше, клякаше, пляскаше с ръце. Всички се събудиха. Дико се спусна към него. Прегърна го с думите:
– Мите, какво ти стана, братчето ми? Мите! – беше си помислил, че Митето полудя, както ония в лагера. Че след малко ще се кротне и ще си отиде.
– Виждам, бате! Виждам! Виждам звездите.
– Виждаш ли Анастас?
– Ей, къде е! Виждам го. До него е Гагауза, а до него е Осман, а оня е Илия.
Всички се струпаха около него. Поздравяваха го радостни и щастливи като деца. Сякаш не той, а те самите бяха прогледнали.
Занизаха се дните. Тежкото, потискащо чувство не напусна окончателно Митю, но някак си се притъпи. Човек на равнината, свикнал и сраснал се с нея, той не можеше да приеме равнодушно картината, която го притискаше отвсякъде – планините, върховете, ниски и високи, покрити със снегове и гори. Те го стягаха като с букаи. Ограждаха го като стените на затворническа килия и не му разрешаваха да диша свободно. Той бе свикнал, когато се събуди и погледне през прозореца, когато отиде на нивата и тръгне след плуга, когато се качи на коня и се понесе през люлеещите се като морски талази жита, когато застане на брега на морето, погледът му да гони хоризонта като волна чайка. Само едно нещо му хареса тук – зимата. Тук в планината тя беше тиха и дружелюбна. Нямаше ги ония добруджански виелици, които щом хукнат от Дунава като луди, не спираха да гонят снега чак до морето и по пътя си се надпреварваха да затрупват селата с преспи, които стигаха до комините на къщите. Тук снегът покриваше земята като дебел, бял, пухкав китеник, а в белите си кожуси елите и боровете изглеждаха като създания, дошли от приказките – смълчани, замислени, тайнствени.
Преживял ужаса на зимата при Щефанещи, тук сега за него Карпатите бяха като бяла пролет.
Въпреки, че секачите не можеха да влязат в гората поради дебелия сняг, всички вече работеха по разбичването на трупите, които през есента предвидливо бяха натрупани в единия край на площадката.
Беше средата на месец май, когато им съобщиха, че след няколко дена тръгват отново на изток. В деня на потеглянето дойде семейството на спасения и други селяни, които им донесоха храна за из пътя. Преди да тръгнат, преди да се качат на каруците, Василю от името на всички се обърна към тях:
– Ако сме ви обидили с нещо, простете ни!
– Бъдете здрави и бог да ви благослови за добрината! – отговори Анастас.