Делия

ДЕЛИЯ

Тази година реколтата беше добра. През зимата снегът покри посевите с дебелия си кожух и ги скри от студа и от огромните ята патици, гъски и други прелетни птици, които зимуваха в района на Шабла и Шабленското езеро или в полета си на юг кацаха по нивите и опоскваха всичко, което беше зелено. А когато дойдоха пролетта и лятото, дъждовете почнаха на време и бяха в достатъчно количество. Нещо повече, Лодоса, който всички очакваха със страх, задуха едва след като зърното се беше наляло.

След като пожънаха и овършаха, след като зърното мина през калбура, който цяла седмица Желез и Митьо Соленков въртяха, за да го почистят от карамука, хардала, паламидата, осила и другите плевели и боклуци, то беше прибрано в хамбара.

Сега трябваше да се изчака да се появят търговците, да видят каква цена ще дадат и тогава щяха да го закарат на „Скеле“ в Каварна. И един ден вестта дойде. Две гемии бяха акостирали на малкия пристан на пристанището, а други три бяха хвърлили котва близо до брега на завет под Чиракмана. По това време морето беше все още спокойно, вятърът слаб и духаше откъм сушата. Те чакаха с нетърпение да се появи керванът от каруци, натоварени със златно, кехлибарено, добруджанско зърно.

Преговорите между търговците на зърно и купувачите се водеха в малката кръчмичка. Мъжете спореха, понякога се надвикваха, като всеки се стремеше да извлече колкото се може по-голяма полза за себе си, разбира се за сметка и на гърба на селяните. Чуваха се гласове:

– Тази година зърното е златно, цена няма, а вие искате да го вземете без пари.

От другата страна отговаряха:

– Абе, че е хубаво, хубаво е – спор няма, но е много и няма къде да го пласираме. Пристанищата в Констанца, Мангалия и Балчик са задръстени също с хубаво зърно. Ако искате такава висока цена, ще отидем и ще товарим от там.

Накрая, когато се стигнеше до приемлива за двете страни цена, си удряха ръцете, с което затвърждаваха постигнатото споразумение.

Когато дойде вестта, че от утре започват да изкупуват, Желез и момчетата натовариха каруците още от вечерта. Матен приготви торбата с храна и бъклицата с вода, а сутринта, щом запяха първите петли, тръгнаха. В първата каруца беше Желез, във втората Демир, а в третата Атанас и Йордан. Желез знаеше, че колкото по-рано пристигнат на пристанището, толкова по-рано ще разтоварят и ще си получат парите.

Желез и момчетата предвидливо бяха напълнили чувалите и ги бяха изнесли на рампата на хамбара, готови за товарене. Вътре остана зърното за семе, за имелик, овеса, ечемика и фия.

Почти по това време в различните краища на селото затракаха колелата и на други каруци. Щом излязоха на каварненския път, се образува керван от двадесетина каруци. Когато пристигнаха, се оказа, че е имало и по-ранобудни от тях, които, за да хванат ред, бяха дошли още от вечерта. По пътя от пристанището до града вече се виеше колона от над двеста коли. Селяните или дремеха, излегнали се на чувалите, наметнати с ямурлуци, или събрани на групи разговаряха.

Желез знаеше от други години, че ще почнат да разтоварват някъде около 7-8 часа, затова каза на момчетата да запънат колелетата, да освободят конете от дизгините и да им сложат по наръч сено да ядат. Не бяха се изминали и 15 минути и зад тях спря керван от Гяур Суютчук. Виждайки Желез, тоя който беше на първата каруца се провикна:

– О, Желез, здравей! – беше братовчеда Шидери.

– Здрасти, здрасти, Шидери! – отговори Желез и се приближи.

Прегърнаха се, потупаха се по гърбовете и започнаха да се разпитват за жените, за децата, за старите, за реколтата и за всичко, което ги вълнуваше. След минути около тях се събра цяла група – Спиро, Сидер, Киро, Андон – все братовчеди по майчина и бащина линия.

Около 7 часа колоната се размърда. Бяха започнали да приемат стоката.

Редът на Желез дойде около 2 часа следобед. Човекът на търговеца посочи по 1 чувал от всяка каруца. Развърза ги, бръкна дълбоко във всеки от тях, загреба с две шепи от зърното и започна внимателно да го оглежда. Гледаше за карамук и други плевели и най-вече търсеше гъгрица, защото докато ръждата и плевелите съсипваха пшеницата на полето, гъгрицата беше най-големия ѝ враг в хамбарите. Ако откриеха и най-малката следа от нея, търговците категорично отказваха да закупят зърното.

Желез напрегнато наблюдаваше действията на търговеца. Когато оня провери и последния чувал и каза: „Добре, разтоварвай!“ – въздъхна с облекчение.

След като му броиха парите, Желез ги сложи в кожената кесия и я прибра в пояса си. С приповдигнато настроение се качи на каруцата и замахна към момчетата:

– Хайде, тръгваме! – и те помислиха, че наистина всички си тръгват към дома.

Но когато стигнаха до хана горе в града, баща им видя Моско от Юзгюбенлик. Те се бяха сприятелили още докато ергенуваха. Сега се ръкуваха сърдечно, след което Моско дойде при каруците и се ръкува и с момчетата.

– Бре, гледай какви юнаци са станали! – ги похвали той.

В това време до тях спряха каруците на Шидери и Сидер.

– Братчед, хайде да влезем да полеем келепира. Моско, хайде! – подкани двамата Шидери.

Желез отиде при момчетата и им каза:

– Вие се прибирайте. Аз ще намеря с какво да се върна по-късно. Трябва да се видя и да поговоря с приятелите си.

Момчетата не казаха нищо, а опънаха поводите и размахаха камшиците. Конете, освободени от тежкия товар и сякаш почуствали, че се прибират, хукнаха неудържимо напред.

Матен чу отдалече приближаващите се каруци и по звъна им позна, че Желез и децата си идват. Излезе да ги посрещне. Отвори вратника и зачака. А когато влязоха в двора, с изненада разбра, че Желез го няма.

– Къде е бащи ви? – с тревога запита тя.

– Той остана в Каварна в хана. Срещна чичо Моско и чичо Шидери и влязоха в кръчмата. На нас каза да се прибираме – почти в един глас издекламираха Атанас и Йордан.

Матен погледна Демир.

– Да, така е. Остана в Каварна. Щял да намери с какво да се прибере.

– Разпрягайте и прибирайте конете. А ти Демире оседлай Алчо – се разпореди Матен.

Чертите на лицето и бяха опънати. Усмивката, която беше озарила лицето ѝ, когато чу звука на прибиращите се каруци, беше изчезнала.

Тя бързо влезе в къщи, а когато се появи – беше със съвсем други дрехи. Върху плетената блуза беше сложила кожухче без ръкави, а на краката си беше обула обувки.

– Дръж! – каза тя на Демир.

Той застана разкрачен срещу Алчо и хвана с две ръце юздата му. Матен запретна полата на дългата си до земята фуста. Хвана се за седлото. Постави крак в стремето и се метна на коня. Възседна го по мъжки и пое от Демир поводите. След малко тя вече летеше в галоп към Каварна. Бързаше, защото се страхуваше за Желез и парите, защото тези пари бяха неговия и на цялото семейство целогодишен труд, защото им трябваха. Та Йорданка вече се замомяваше и трябваше да ѝ се прави чеиза. След нея идваха Демир и Василка и трябваше всеки лев да се пести, за да не се срамуват, когато ги задомяват.

Когато прекрачи прага на кръчмата, я посрещна облак от цигарен дим и кълбо от звуци – говор, музика, смях, които обхващаха почти цялата гама от нотната стълбица.

Явно беше, че виното, което се лееше, бе свършило добре своята работа.

– Како Матен! – някой ѝ махна с ръка от масата вдясно от вратата.

Беше Ставри, синът на Калинка от Яалъ юч орман.

Тя се приближи до масата и запита:

– Ставре, да си виждал бати си Желез?

– Видях го, когато дойдохме. Говореше с бати Моско от Изгюбенлик и още двама. Ама тях не ги знам откъде са. Ей на оная маса бяха. Пиха по един юзлюк и всички станаха и излязоха.

„Значи е отишъл с Моско в Изгюбенлик.“ – си помисли Матен. Излезе, метна се на коня и препусна нататък.

Моско и Калиопа бяха на двора. Те се изненадаха, като я видяха да спира пред вратника им.

– Како Матен!

Калиопа и се спусна да я посрещне, но Матен не слезе от коня.

– Како, добре дошла, слизай и заповядай! – с усмивка се обърна към нея тя и понечи да отвори вратника.

– Няма да слизам. Моско, знаеш ли къде е Желез? – се обърна тя към Моско.

– Ние бяхме в кръчмата. Почерпихме се и след това излязохме заедно, ама той тръгна с Шидери и Сидер. На тяхната каруца се качи. Видях го.

Матен не каза нищо, а опъна поводите и подкара в галоп към Гяур Суютчук. Мина през Сеид Ахмед, позапря коня за секунда пред кръчмата на малкото площадче, заслуша се и отново го пришпори.

Разстоянието между Сеид Ахмед и Гяур Суютчук беше не повече от пет километра. Пътят пресичаше каварненския, който водеше към Шабла, под прав ъгъл. Измина го за по-малко от 15 минути. Матен и Желез неведнъж бяха идвали на гости на братовчедите си по сборове, на сватби или именни дни. Често с тях бяха и децата. Затова тя много добре познаваше селото. Неведнъж бяха пили от студената и бистра вода на чешмата с петте курни, намираща се сред селото, откъдето суютчуклии вземаха вода за домовете си и където пояха добитъка си. Когато стигна до нея, Матен скочи от коня и го върза встрани от улуците. Развърза кърпата си, намокри лицето си и прокара длани по челото си, сякаш искаше да охлади мислите си. Наведе се, отпи глътка вода и отиде при коня. Той изпръхтя, сякаш ѝ каза, че и той е жаден, но тя не го допусна до почти ледената вода, а го поведе напред.

Кръчмите в селото бяха три. И трите се намираха на площада. Сега двете бяха от двете страни на Матен, а третата, там в дълбочината – срещу нея. Тя крачеше бавно и се ослушваше. От ляво и дясно беше спокойно. Но отсреща не всичко беше наред. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваха звуците от кавала, гайдата и гъдулката. И изведнъж между тях се промъкна и излетя нагоре оня, да, оня вик на Желез, който беше станал емблематичен за него в половин Добруджа:

– Ю-тю, рю-тю, аман Желез!

Матен се усмихна и многозначително наклони глава наляво. Когато стигна при кръчмата, тя завърза коня за кола и решително тръгна към вратата.

Веселбата беше в разгара си, а Желез – във вихъра си. Той играеше, сякаш не виждаше нищо около себе си, сякаш одобрителните възгласи „Давай, Желез!“ на насядалите или изправените, пляскащи с ръце мъже, не достигаха до него. Той се носеше на вълната на музиката, опиянен от нейните звуци и ритми. Приклякаше, скачаше отново, снемаше калпака от главата си и го бухаше в земята. Вдигаше ръка нагоре и отново се провикваше нагоре:

– Ю-тю, рю-тю, аман Желез!

Никой не знаеше какво се крие зад този вик – болка или радост, какво се крие зад това блъскане на калпака в земята – протест срещу съдбата, която му отне двамата сина, преди още да осъзнае, че ги има, преди да са изрекли ония вълшебни думи „татко, мамо“, преди да ги вдигне високо с ръцете си и да извика, така че да го чуе целия свят: „Хора, ето ги! Това съм аз, това са моите синове!“ или беше протест, задето съдбата премяташе като разменна монета Добруджа от едни ръце в други и караше хората да се мразят и убиват. Или по тоя начин изразяваше възторга си от добрата реколта, от срещата с приятелите, от удовлетворението, че другите му деца – синове и дъщери растяха живи и здрави? Дали това не беше полета на свободния му дух, неподвластен на земните тревоги и неволи? Никой не знаеше.

Когато Матен отвори вратата и застана на нейното място – дребничка и някак безпомощна, музиката замлъкна като отсечена със секира. Желез, който беше с гръб към вратата, се закова на място, погледна музикантите учудено, неразбиращо и като проследи погледите им и погледите на участниците във веселбата, бавно се обърна. Видя Матен, застанала като статуя на фона на избледняващото небе, наведе глава и промърмори: „Птичето ми, и тук ли ме намери?“, махна с ръка и тръгна.

Матен му помогна да се качи на коня, след това тихо каза:

– Помогни!

Желез се наведе, прихвана я под мишниците и я постави пред себе си. Когато наближиха Саръ меше, той бръкна в пояса си, извади кесията и побутна Матен. Вечерният хлад вече беше охладил мозъка му.

– Кажи! – рече тя.

Той се пресегна през рамото и ѝ я подаде:

– Вземи я и я пази!

Тя я взе и я пъхна в пазвата си. След това опъна поводите радостно и почуствала как Желез превърна хватката, с която се държеше за нея, в нежна прегръдка, тихо пошепна:

– Делия! – и отново опъна поводите.