Откарването

ОТКАРВАНЕТО

„Добруджо, майко сиротна,

Добруджо, клета робиньо.

Цялата в черно покрита,

цялата в сълзи обляна.

Где са ти чеда отвели?…“

През месец август 1915 година България беше въвлечена в Първата Световна война като застана на страната на Тройния съюз, включваща Германия, Австро-Унгария и Италия. А през август 1916 година Румъния се присъедини към Антантата, включваща Франция, Британската империя и Руската империя.

Започна мащабна организация за ограбване на Добруджа.

В шабленското кметство се получи „Кралски указ за секвестиране на движимото и недвижимото имущество на сдружения и частни лица“. В указа се даваха и подробни указания, какво и как да се направи.

Властите обходиха всички семейства по списък и определиха, кой с какво и с колко се облага – пшеница, ечемик, фий, едър и дребен рогат добитък, каруци с коне. Сборното място беше северната покрайнина на селото, там, където впоследствие щеше да бъде построен „Дивицоювия чифлик“. Беше наредено всеки да си носи храна и вода за три дни и на 15 август в 7 часа сутринта да бъде на посоченото място. Така и стана. В уречения час румънските чиновници, придружени от полицаи, направиха проверка и указаха посоката на движение на над двестате каруци, събрани от цялата община.

Още младите не се бяха нарадвали един на друг, както каза дядо Саранди и румънците откараха Анастас с още 95 мъже от Шабла. От цяла Добруджа откараните бяха над 25 000 души. При откарването им съдбата отново събра старите бойни другари – Дико, Дуко и Анастас. С Дико беше и по-малкият му брат Димитър – младо момче на двадесетина години. Не бе служил още.

Денят беше топъл. Всички бяха с летни дрехи. Дори някои не си бяха взели ямурлуците. Никой не можеше да допусне, в каква драма щяха да вземат участие всички тези мъже.

Колоната потегли в 8 часа. Преди това беше разяснено, че стоката трябва да бъде закарана и предадена в силозите на Мангалия, където ще им бъде платено и по живо, по здраво ще се върнат по домовете си. На никой и на ум не му дойде да избяга по пътя или да се укрие. Разстоянието до Мангалия беше колкото до Балчик – около 35 километра.

В колоната каруците на Дико, Митю и Анастас бяха една след друга. По пътя към тях се присъединяваха нови и нови групи. Когато стигнаха границата, колоната се виеше като змия от юг на север и сякаш нямаше край. Само облакът от прах подсказваше, колко е дълга. Около 14 часа в далечината се откроиха контурите на силозите в района на пристанището на Мангалия. Всички въздъхнаха с облекчение. Виждаше се края на пътуването им.

В 15 часа колоната спря. Охраняващите конни полицаи профучаха някъде напред. Не мина и половин час и те се върнаха и заповядаха керванът да тръгне отново. Насочиха се на север. Едва сега тревога обхвана селяните. Те усетиха, че нещо не е наред, защото започнаха да се отдалечават от Мангалия по посока на Констанца. И когато се изравниха с Констанца, вместо към града, към пристанището, където бяха силозите, ги поведоха на северозапад към Кара су.

На другия ден около 14 часа бяха в околностите на Кара су. Пред тях бяха река Дунав и безкрайните блата. И тук стана нещо, което никой не очакваше. Наредиха да се строят на 100 метра от каруците. След това от гората излязоха войници със затъкнати на пушките ножове и на бегом за няколко минути ги оградиха. От същата гора изскочи цяла тълпа селяни, които в някаква луда надпревара се спуснаха към каруците, качиха се на тях и замахаха неистово с камшиците. Керванът потегли, но без тях.

– Ей! Какво става? Къде карат стоката ни? – се чу тревожен, изпълнен с възмущение глас.

Румънският офицер, който единствен беше на кон, се изправи на стремената на седлото и извика:

– Ще се движим натам! – и посочи на изток. – Стоката ви е секвестирана. Тръгвайте!

Настана брожение. Някой се провикна на румънски към офицера.

– Нали казаха, че ще ни платят стоката и ще ни пуснат да си вървим!

Офицерът даде знак на войниците. Те на бегом се приближиха и започнаха да сипят удари с прикладите. Откъм върбовата горичка заприиждаха още войници. Дико и Анастас се спогледаха. Положението ставаше много сериозно. Срещу невъоръжените, възмутени и изплашени селяни крачеше редовна войска. Конните жандармеристи, които придружаваха кервана от Шабла до тук, отдавна бяха изчезнали.

– Да тръгваме! – извика Дико.

– Тръгвайте! – се понесе по колоната.

Това бе повика на възрастните и служили в армията мъже. Те знаеха, че срещу добре въоръжените румънски войници не могат да се противопоставят с голи ръце. Ако се съпротивляваха, със сигурност щеше да се стигне до кръвопролитие, а това не биваше да се случи.

Колоната потегли. Градчето Черна вода остана някъде назад. Вече бе започнало да се смрачава, когато им наредиха да спрат. Тук бе определено мястото за лагеруване. Нощта бе тежка, тревожна. Забраниха им да палят огньове. Откъм блатата се понесоха облаци от комари. Настъпи хлад. Събрани на групи до късна нощ разговаряха. Опираха гърбове един в друг, за да се стоплят.

На другия ден рано сутринта ги строиха и започнаха да ги разделят на отряди, като всеки отряд се делеше на по-малки звена. Определиха отговорници за всеки отряд и звено. На втория ден ги вкараха в блатата да косят тръстика и папур. До кръста във водата едните косяха със сърпаните, а другите изнасяха окосеното на брега, завързваха го на снопи и го правеха на пирамиди.

На 2 септември от уста на уста, от ухо на ухо, се разнесе страшната и радостна вест, че на 1 септември България е обявила война на Румъния.