Изгора

ИЗГОРА

Вече се смрачаваше, когато Коста пресече местността Баир аркасъ, премина покрай Паиклъка, после край Аязмото и влезе в Кара курт. Когато спряха пред дядо Георгевата порта, първо се обадиха двете огромни рунтави кучета, завързани за дебели синджири. Още с приближаването на конника те започнаха яростно да лаят като на ябанджия. Коста завърза коня за дървото до портата, отвори я и влезе в двора.

– Тома! Мечо! Не ме ли познахте, разбойници такива? – им извика той.

Отначало те замълчаха, сякаш се замислиха, след това радостно заскимтяха и заподскачаха. В това време на вратата на къщата се показа баба Мара. Тя се вгледа в непознатия и изведнъж плесна с ръце.

– Господи, виж, кой е дошъл! – и бързо тръгна срещу Коста с разперени ръце. – Къде се изгуби, момчето ми? Татко, излез! Виж кой идва! – се провикна тя.

Коста също тръгна с разперени ръце срещу нея и някаква топлина се разля в гърдите му. Прегърнаха се. Каква радост и нежност бликаше от тази прегръдка. Как се нуждаеше Коста от тази майчина прегръдка. Как копнееше отново да почувства ласката на родната си майка. През това време откъм обора се зададе дядо Георги. Той отдалече го позна.

– Охо, Коста! Къде се загуби бе, момче?

– Я го виж, какъв мъж е станал! Пу! – засмяна го заплю баба Мара против уроки.

– Майко, ти отивай и слагай софрата. А ние с теб да отидем да приберем коня. После ще говорим – обърна се той към Коста.

Тръгнаха към вратника. А Коста се ослушваше и скрито под око се оглеждаше и някаква тревога започна да го обхваща, да стяга гърлото му.

– Къде са младите, чичо Георге? Оженихте ли Ирина? – накрая не се стърпя и запита той.

– Младите са на меджия. Отидоха да прибират царевицата на нашия Евтим. След малко ще се върнат. А за Ирина идваха няколко пъти сватовници да я искат, ама тя все не харесваше кандидатите, все чака някой отдалече да дойде да я вземе. А той все не идва и не идва – загадъчно се усмихна дядо Георги.

След като прибраха и назобиха коня, влязоха в дома. Баба Мара беше сложила софрата.

Не беше минало и минута откакто седнаха на трикраките столчета и отвън се чу смехът на Иван и Ирина. Те не влязоха, а нахлуха в стаята зачервени, запъхтени, възбудени. Коста се изправи. Ирина, която влезе първа, се стъписа.

– Имаме гост, деца – предупреди баба Мара.

На фона на светлината на двете газени лампи, които осветяваха стаята, Коста се стори като привидение на Ирина. Тя се вгледа в него и сякаш на себе си каза:

– Ти се върна, бате Коста. Добре дошъл!

Реакцията на Иван беше друга. Той се спусна към Коста като се провикна:

– Аз нали ти казах, че ще се върне. Нали ти казах! – и по братски мъжки се прегърнаха двамата.

Когато седнаха всички около софрата, Коста извади кесията, отброи десет жълтици и ги подаде на дядо Георги.

– Връщам си дълга, чичо Георги. Благодаря ти! Те ми помогнаха много в работата. Благодаря ти.

Дядо Георги ги преброи.

– Връщаш ми много, синко. Но щом връщаш много, значи, че си спечелил много – каза той. – А сега разказвай! Къде се загуби, какво прави, защо повече от две години и половина не прати хабер къде се намираш?

Коста започна. Той подробно разказа за пътуването си, за семейството на дядо Желез, за чифлика на Кир Ахмед, за него и семейството му, за това, че тази година си е построил къща и си е купил ниви.

– А ожени ли се, синко? – запита баба Мара.

– Не. Не ми остана време за женитба. Без покрив над главата как да взема булка? А и коя ще ме вземе мен, ямалията? Като ме погледнат от едната страна, момите тръгват към мен, но като ме видят от другата, хукват да бягат. Кедерлия човек съм аз лельо Маро, кедерлия – и той вдигна ръка към белега на лицето си. – Сега имам дом и наистина ми трябва стопанка, но не мога да си намеря сватовници. Хората не ме познават. Трябва някой да им каже, що за човек е тоя, ябанджията. Само вие ме познавате.

– За сватосването ти недей да береш кахър. Ние сме насреща. Колко млади сме сватосвали да знаеш? Е–хе. Та тебе ли, нашето момче, няма да сватосаме. Всички тука, дето ни виждаш, ще станем гаранти за теб – отзова се с готовност дядо Георги. – Ти само кажи! Хареса ли си някоя мома? Кажи и още утре тръгваме с бабата!

– Харесах си, чичо Георге. Харесах си. Тя е много красива, добра и работна. Още като я видях, ми грабна сърцето. А и от сой е. Има добро семейство и добри родители, а какъв брат има да знаете! Хала. Затова ви моля – станете ми сватовници!

Ирина пребледня. Устните ѝ се размърдаха като на дете, готово да заплаче. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя стана и отиде до огнището. Взе дилафа и започна да бърка в огъня.

Изведнъж веселият, закачлив тон в гласа на Коста се промени. По челото му избиха ситни капчици пот. Той не знаеше как да изрече най-важните и съдбоносни думи, за които бе прелетял с коня си през равнината. Накрая се реши:

– Чичо Георге! Лельо Марийо! Моята изгора се казва Ирина. Ако сте съгласни и ако тя е съгласна, дайте ми Ирина, вашата дъщеря за невеста.

Ирина изтърва дилафа и се изправи мигновено. Сърцето ѝ като птичка радостно запърха в гърдите ѝ. Иван удари с длан по софрата и извика:

– Знаех си аз, че така ще стане.

Баба Мара се засмя и каза:

– Стана тя каквато стана.

Дядо Георги се закашля в юмрука си и отсече:

– За две години ние върнахме четири пъти сватовници. Ти си петият. Тя трябва да каже съгласна ли е. Я сядай тук! Какво стърчиш пред оджака? – се обърна той към Ирина.

Ирина седна.

– Искам да знам, харесваш ли го? Виж каква яма има на лицето си! Виж какъв е грозник!

Но преди Ирина да отговори, Иван понечи да се намеси:

– Аз мисля, че ямата… – искаше да каже, че ямата не пречи човека да е човек, но старият го сряза:

– Ти я да мълчиш, че си ми ясен като бял ден! Аз питам сестра ти. Коста е дошъл да иска нея, не теб. Е, казвай! Съгласна ли си, дъще? Или да му отворя вратата и да го натиря да си ходи, ако да е нощ.

– Татко, майко, и аз го обичам и го искам – почти през сълзи отговори Ирина и закри с две ръце лицето си.

– А ти какво ще кажеш, майко? Да му я дадем ли?

– Да му я дадем, татко – отговори баба Мара и като се обърна към Коста добави. – Добро момче е Коста. Нека му я дадем. Един за друг са двамата. Нали ги виждаш. Обичат се.

– Добре. Давам ти я, синко. И да я пазиш!

След десет дни направиха скромна сватба. Венча ги Поп Щерю от Хаджиоглу Пазарджик.

След два дни пет каруци излязоха от Кара курт и тръгнаха към чифлика на Кир Ахмед. Не! Тръгнаха към дома на майстор терзията Ямалъ Коста. В първата бяха младоженците и Иван, който наперен опъваше поводите и размахваше камшика като кочияш, седнал на капрата на златна каляска. От страната на Коста, на задната климия беше вързан Арап, оседлан и по сватбарски нагизден. На втората каруца бяха дядо Георги и баба Мара. Отпред бяха седнали синът и снахата на Евтим, братът на дядо Георги. Останалите три каруци бяха натоварени с чеиза на Ирина.

Когато керванът подмина Сатълмъш и оставаше да превалят последния сърт, преди да се покаже чифлика, Коста даде знак на Иван да спре. След това слязоха с Ирина от каруцата, Коста отвърза коня, възседна го и с мощните си ръце вдигна Ирина и я постави пред себе си.

– Когато се скрия зад сърта, тогава тръгнете! – се обърна той към Иван и дядо Георги и пришпори коня.