АТАНАС

ДВЕТЕ БРАТЧЕТА

Атанас и Йордан се родиха един след друг с две години разлика. Тази малка разлика предопредели тяхното приятелство от ранното им детство до края на земния им път. Те растяха под грижите на родителите си Матен и Желез и под зоркия поглед на кака си Йорданка, която като орлица беше разперила крила над тях.

Този ден говедарят не дойде на мегдана. Маларията, която през последните години се бе развихрила из Шабла, събори и него и сега нямаше кой да изкара говедата на паша.

Беше 1919 година. Войната току-що бе приключила. Едни от мъжете бяха оставили костите си по фронтовете. Други се върнаха, а третите никой не знаеше дали са живи, мъртви или отведени в робство по чужди земи.

Дядо Саранди остана сам и Желез трябваше да се грижи не само за своето стопанство, но да помага и на него. Затова той отрано вкара децата „в браздата“.

Днес двете братчета изведоха на паша кравата с телето, биволицата с малачето и двата вола. Йорданка им приготви торбата с храната за деня и бъклицата с вода.

Беше месец май. По дворовете зрееха черешите, а в полето и край „Балтата“ тревата бе буйна и сочна.

Още щом разбраха, че ще пасат говедата, момчетата решиха да ги закарат от другата страна на „Балтата“ и езерото. Атанас взе кепчето, направено от старо рибарско серкме. Йордан не запита защо му е, защото си знаеше, че ще ловят раци.

Закараха добитъка около Соргуна и го оставиха да пасе, извадиха чекийките, отрязаха си по една миналогодишна върбова издънка, седнаха на сянка под върбите и започнаха да белят кората на пръчките и да вързват накрая им по един дълъг канап.

Когато стана пладне и животните с пълни търбуси налягаха на сянка и започнаха да преживят, двамата станаха и тръгнаха да търсят жаби. Не след дълго с помощта на кепчето успяха да уловят два големи жабока. Смачкаха ги с един голям камък. Завързаха един от задните им крака с дебелата връв и тръгнаха към „обаните“. Когато стъпиха на тях, те не поддадоха, но щом навлязоха по-навътре – започнаха леко да се залюляват.

Обана – тази плетеница от корените на тръстиките, която столетия природата бе тъкала като дебел килим и бе постлала от брега на 20-30 метра навътре в езерото, достигаше почти до самия извор на Соргуна. Тя беше толкова здрава, че можеше да издържи върху себе си товара на цял взвод войници, събрани на едно място. Под тях водата бе дълбока от 3 до 10 метра.

Братчетата знаеха това и спокойно закрачиха, стъпвайки внимателно с обутите си в цървули крака. Когато стигнаха края на обана събуха цървулите и се настаниха удобно до бистрата като сълза и студена като планински поток вода.

След малко те спуснаха жабешката стръв и зачакаха. Вляво от тях на 20-30 метра Соргуна мощно повдигаше водната повърхност и изливаше огромно количество вода в езерото. Откъде идваше тази вода никой не знаеше. В близост нямаше планински върхове и скатове, покрити със сняг. Нямаше ручеи или реки, които да дават сила на извора. Навсякъде наоколо бе равнина и море, краят на което се губеше някъде зад хоризонта.

По това време на годината чашката на езерото беше почти пълна. Водата му бе заляла „Балтата“ и стигаше до къщата на бай Киро Кирпито в края на селото.

Селяните знаеха, че стигнеше ли до първите къщи, в скоро време точно на отсрещната страна водата щеше да достигне билото на пясъчната дига, с която прибоят беше затворил като с тапа езерото. Отначало по пясъчната повърхност щеше да потече малко, невинно, нежно ручейче, което за няколко дни щеше да се превърне в мощна река и с рев щеше да се втурне към морето.

Селяните с нетърпение очакваха този момент, защото бързото оттичане на езерото щеше да остави безброй локви в „Балтата“. В техните капани щяха да се замятат множество тлъсти шарани, щуки, платики, червеноперки, които щяха да разнообразят трапезата им с печен шаран, рибена чорба и тарама хайвер.

Другото, което очакваха селяните по това време, бяха дните, когато шараните щяха да заиграят, когато щяха да се спуснат към брега и превити от болка щяха да се заблъскат в плитчините, за да изхвърлят хайвера си там, където водата е по-топла, за да продължат живота. Тогава, в този ден, селяните отново вземаха вилите и сърпаните и ограждаха езерото.

Двете братчета, макар и малки, вече знаеха за тези събития, които всяка година в един и същ месец спохождаха езерото и селото, и пряко или косвено засягаха съдбите на техните обитатели.

Не бяха минали и петнадесет минути, когато Атанас даде знак, че е време за работа.

– Хайде, да ги издърпаме! Ти вземи кепчето и го потопи, аз ще ги издърпам!

Йордан потопи кепчето почти вертикално във водата и зачака. Атанас започна бавно да изтегля първия жабок. Когато стигна един метър от повърхността, те с радост видяха скупчилите се по него поне десетина рака, които лакомо се разправяха с дошлата им изневиделица вкусна плячка, без да знаят какво ги очаква самите тях. А само след секунди Йордан придвижи кепчето отдолу и когато Атанас му кимна с глава, го повдигна. И преди раците да разберат какво става, се намериха в торбата. По същия начин извадиха и другия жабок. Спуснаха ги обратно на дъното, а Йордан се обърна към батко си:

– Бате, трябваше да вземем Пепа и Софийка с нас – да видят как се ловят раци.

В отговор Атанас само кимна с глава.

Бяха изминали вече две години откак Пепа остана кръгло сираче и семейството на Желез и Матен беше станало и нейно семейство. Атанас, Йордан и Пепа бяха почти на една възраст. Пепа бе родена през 1909 година. Бяла, пухкава и кротка, тя излъчваше красота и спокойствие. И бързо се привърза не само към двамата, но и към останалите деца от семейството. Те я приеха като сестра и започнаха да се грижат за нея. Водеха я навсякъде със себе си. Участваше в техните игри и когато печелеше, когато братята понякога умишлено ѝ разрешаваха да печели, тя с бурен възторг изразяваше радостта си. Скачаше и започваше да танцува, като победоносно викаше:

– Победих! Победих ви!

Заразени от нейната радост и двамата се превиваха от смях и се търкаляха по земята.

– Бате, тази година пак ли ще сурвакаме или ще направим „Кланца“?

Йордан смени темата и зачака отговора на Атанас, който се бе загледал в тръстиките.

– Вече сме дърти за сурвакане. Колю и Софийка да сурвакат, а ние трябва да се готвим за Кланцата.

Очите на Йордан светнаха. Той скочи и застана на колене срещу Атанас.

– Ти, бате, ще станеш Марталоза, а аз Бабата. Искаш ли?

– Не! За Баба ще вземем Пепа, а ти ще станеш Попа.

Двамата се спогледаха. В очите им припламнаха весели пламъчета и прихнаха да се смеят. Йордан имаше дефект в говора. Когато бе спокоен, говореше нормално. Но развълнуваше ли се, започваше да заеква. И двамата си представиха, как ще казва молитвата пред стопаните, които щяха да посетят.

Когато се успокоиха Йордан продължи:

– Тогава аз ще стана Кьопекчия, а за Поп да извикаме Амерата Соленковия.

И решиха. Марталоз ще бъде Атанас. Бабата – Пепа. Попа – Амерата. Касиера – Слави Живков, а Кьопекчии – Йордан, Тодор Соленков и Иванчо Яшара.

След като определиха състава на „Кудата“, оставаше до Коледа да се подготвят.

Увлечени в разговора, в плановете, които възбудиха въображението им, двамата не разбраха, кога се свечери. С пълна торба с раци подкараха говедата към селото. Още отдалеч видяха Пепа, Софийка и Колю, които бяха излезли да ги посрещнат. Когато стигнаха до тях, започнаха да ги разпитват, къде са пасли животните и защо са закъснели толкова много. А когато Йордан извади от торбата един голям рак и го размаха насреща им, те с писъци търтиха да бягат към къщи.

За децата лятото бе най-хубавият и най-желаният годишен сезон. Докато възрастните бяха заети с подготовката за прибиране на реколтата, те, децата, боси с по едни ленени гащи, а малките с по един пищимал на кръста, почернели като циганчета от добруджанското слънце, огласяха с врявата си дворовете и мегданите. С нетърпение очакваха да наедреят все още киселите джанки, за да напълнят джобовете и пазвите си с тях и да ги ядат с ония странни смешни гримаси. Очакваха да узреят „дудите“, за да накацат като ята косори по клоните на дърветата и да слязат след това от тях преситени като „гушени“ патета и с лица изцапани като малачета от боята на сладките узрели плодове.

А когато започваше вършитбата, те обсаждаха харманите и с жадни, молещи очи очакваха реда си да ги качат и повозят на диканята.

А каква радост изпитваха, когато започваха да пълнят хамбарите с овършаното жито? Тогава нагазваха в морето от зърно и с безкрайно удоволствие се заравяха до шиите в него.

Но както всичко в живота, така и топлите летни дни се изнизваха някак неусетно, за да отстъпят място на есента, на гроздобера, на прибирането на царевицата.

След това идваше зимата, отначало кротка, кротка, а след това се развихряше със снега и виелиците. Но въпреки това тя имаше своята красота и очарование. Започваше агненето на овцете. А целият януари бе един голям християнски празник. Той идваше с Рождество Христово. С „Кланцата“ и коледуването, Васильовден със сурвакарите, а след тях идваха Йордановден, Ивановден, Бабинден, Антоновден, за да приключи на 31 Януари с Атанасов ден. На този ден гагаузите щяха да се спровикнат: „Танас гелди, яз гелди!“, тоест „Атанас дойде, лятото дойде!“

Тази година за първи път Атанас и Йордан се разминаха с безгрижните летни игри и радости. От ранно утро до късна вечер те вече бяха заедно с баща си Желез, с Демир, Йорданка и Василка „на пангара“. А когато дойде зимата, всички с изумление видяха и разбраха, че те не само се бяха „изпекли“ от слънцето и вятъра, но бяха заякнали и пораснали „на бой“.

Особено се радваха баба Василка и дядо Саранди.

– Гледай ги! Гледай ги, Дядо, колко са пораснали. Истински мъжлета са станали! – им се възхищаваше баба Василка.