Бягството при австрийците

БЯГСТВОТО ПРИ АВСТРИЙЦИТЕ

А войната се закучи. Настъпателните операции, както на Тройния съюз, така и на Съглашението бяха преустановени, което показваше, че краят наближава. Румънските позиции бяха съвсем близко до селото, където работеха българските „военнопленници“.

Дико и Анастас вече месец обмисляха план за бягство. Крайно време беше да се приберат на село. Те подробно проучваха разположението на румънските окопи. Вечерно време се промъкваха и наблюдаваха, къде са постовете и кога се сменят. Вслушваха се в говора на войниците.

Лошото беше, че полето между австрийските и румънските позиции бе равно като тепсия. Денем, някъде в далечината, на около 3 километра се виждаше, как австрийските часови се движат в окопите.

Двамата приятели знаеха, че бдителността на противниците се засилва нощем. Че тръгнат ли през нощта, имаше опасност, ако ги открият или румънците или австрийците да ги разстрелят. Затова решиха да изчакат дядо Господ малко-малко да им помогне, като им изпрати я дъжд, я мъгла. Решиха през нощта да се скрият сред храстите, а по обяд, когато войниците обядват, да преминат на отсрещната страна.

Преминаването трябваше да стане на два пъти. Хората бяха разделени на две групи по десет човека. За водач на първата група, бе определен Анастас. В нея влизаха Анастас, Митю, Дуко и Андон Пастърмаджията. Втората група трябваше да се води от Дико. Тя трябваше да тръгне трийсетина минути по-късно. Приготвиха си парчета бял плат, който трябваше да им послужи като бяло знаме при доближаването им до австрийците. И зачакаха.

Тази нощ небето бе покрито с дъждовни облаци, които се носеха откъм морето. Всеки момент можеше да завали. Някъде около три часа след полунощ групата бегълци безпроблемно се изниза от селото и незабелязано стигна до изходната си позиция. Това бе местност, обрасла с ниски храсти, навярно бивше сечище. Залегнаха на стотина метра от предната линия. Зад тях остана селото с лая на кучетата и кукуригането на петлите. Пред тях бе надеждата.

С разсъмването времето сякаш забави своя ход. Бавно, едва, едва се нижеха минутите, часовете. Слънцето ту се скриваше, ту се показваше иззад облаците. Птичките чуруликаха безгрижно и не ги бе еня, че там в храстите някой се е скрил и тръпне в очакване да дойде оня момент, в който да тръгне напред към неизвестността, където го очаква смъртта или свободата.

Към десет часа заваля топъл летен дъжд. Беше настъпил дългоочакваният момент. Първата група тръгна. Промъкна се незабелязано през румънската огнева линия. Пълзяха повече от 150 метра, след това се надигнаха и на бегом се понесоха през полето. Когато наближиха австрийските окопи на 100-200 метра, залегнаха. Отсреща не се виждаше никой.

– Аз пък мислех, че ще ни посрещнат с музика. А то не се вижда жива душа. Да не са офейкали? – се опита да се пошегува някой, но никой не се засмя.

– Гагауз, вдигни белия парцал и да тръгваме! Всички прави трябва да вървим – се разпореди Анастас.

Гагауза извади от пазвата си „белия парцал“, както нарече Анастас бялото знаме. Завърза го за пръчката, която носеше, изправи се и го вдигна. След него се изправиха всички.

– Да вървим! – каза Анастас и тръгна.

Когато стигнаха на петдесетина метра от окопа, той се провикна:

– Ей, има ли някой там?

А сатълмашлията Петър сложи два пръста в устата си и по чобански изсвири.

От окопа се показа глава с каска и веднага се скри. След секунди се показаха поне десетина глави. Видно беше, че си говорят нещо и може би умуват, какво да правят.

– Вдигнете ръцете, за да видят, че не носим оръжие! – каза Анастас.

В същото време зад тях се чуха изстрели. Откъм окопа махнаха да се приближат. Дуко и Анастас тичешком се приближиха и скочиха в окопа. Бяха успели да избягат.

Но Дико и групата му не успяха. Откриха ги и едва не ги разстреляха. След дълги разправии ги върнаха обратно в селото.

След десет дни дойде примирието. А след още пет ги освободиха. Тръгнаха към домовете си. На тринадесетия ден Дико си беше в къщи. Посрещнаха го с радост. Първият въпрос, който зададе майка му, беше:

– Къде е Митето?

– Как къде е? Не се ли прибра вече? – изненадан отговори Дико.

Как можеше да допусне, че след като успяха да избягат при австрийците, Митето, Анастас, Гагауза и другите не са се прибрали още. Той разказа подробно какво се бе случило.