Кладенецът

КЛАДЕНЕЦЪТ

Мина почти месец от освещаването. Матен беше станала рано, за да приготви закуската. Докато малкият Саранди и Желез още спяха, тя запали огъня в огнището, сложи на пиростията чувена с водата и започна да разтрива триеница. Тя вече знаеше, че Желез много обича триеница и трахана.

Изведнъж, точно когато беше взела ситото, за да я пресее, чу гласове навън. Отначало помисли, че това е Желез. Той обичаше да си говори с добитъка на глас и да псува – неговата форма на заклинание или благословия. Както беше със ситото в ръка, Матен се показа на вратата и що да види. Шестима непознати мъже шареха из двора.

– Хей! Кои сте вие? Какво правите в двора ни? – в гласа ѝ звучеше не само въпрос, но и уплаха, а и заплаха.

– Булка, я не се карай, а ела и покажи, къде да ти изкопаем кладенеца. Дядо Лефтер ни изпрати кладенец да копаем, а не да ни се карат. Къде е чорбаджията?

В този момент Желез се показа на вратата.

– Чорбаджи, казвай на кое място да изкопаем кладенеца – обърнаха се те към него.

– Щом дядо Лефтер ви праща, питайте нея – отговори Желез и кимна с глава към Матен. – Където тя каже, там ще бъде – и многозначително намигна.

Всички се засмяха.

Матен не се смути. Бързо влезе в оджаклъка, остави ситото на софрата, сне чувена с водата от огъня и изскочи навън, където я чакаха. Тя се огледа, присви очи, сякаш мислено преценяваше разстоянията и тръгна. Застана пред къщата, обърната с гръб към нея, след това закрачи напред. Когато отброи двадесет крачки, се спря и показа с пръст надолу.

– Тук да бъде!

– Защо точно тука, булка? – запита най-възрастният, който беше драгоманина на групата.

Матен не обърна внимание на закачливата нотка във въпроса му и най-сериозно отговори.

– Ето тук ще бъде градинката ми. Ще мога лесно да я поливам. От другата страна ще бъде улука, където стопанинът ми Желез ще пои добитъка. Тук, откъм пътя, дувара ще се махне и от двете страни ще се свърже с кладенеца, така че когато минава ябанджия, ако е жаден да може да се напие, а и комшиите, които нямат кладенец да си вземат вода, докато си направят техен. А ето тук ще бъде вратника.

В усмивките и на шестимата майстори изчезна иронията. Те се спогледаха учудени и възхитени. Драгоманинът отсече:

– Добре. Започваме!

За петнадесет дни кладенецът беше готов. Водата излезе точно на 18-я метър – студена и мека, като египетски памук, както я определи дядо Саранди. А когато един ден Матен сложи да вари сух боб, той стана като каймак.

Дядо Саранди и баба Василка харесваха Матен. Тревогата, която скрито се бе загнездила в сърцата им постепенно започна да изчезва. Тревогата, че този „хартабозин“ Желез, както Саранди наричаше сина си, ще смачка това нежно като цвете булче изчезна.

– Как ще гледаме в очите Лефтер и София, ако зяноса това дете? – бе споделила веднъж Василка.

Тогава той само махна с ръка и излезе. Но сега като гледаха и виждаха с очите си, как тя влезе под кожата на Желез, как тихомълком започна да го кара не само да споделя с нея проблемите на семейството им, но и да зачита и уважава нейното мнение и с каква нежност и любов се отнася той към нея, те се успокоиха.