Ех, ти, мъко моя

ЕХ, ТИ, МЪКО МОЯ

Мария бе преполовила седмия месец от бременността си, когато една вечер Стати се върна много късно. Разтовари камъните. Прибра конете в обора и тръгна към кладенеца. Седна на улука. Беше капнал от умора. Потта, която се стичаше по лицето му, по тялото му образуваше вадички по полепналия отгоре му, бял като брашно, прах. Мария, залисана по подготовката на вечерята, не разбра, кога се беше прибрал. Едва, когото малкото Веси ѝ каза:

– Мамо, татко се върна – тя бързо избърса ръцете си и излезе да го посрещне, да му полее да се измие и да го придружи до в къщи, където го чакаше подготвената за вечеря маса.

В това време Стати извади пълна кофа вода от кладенеца, вдигна я над главата си и се поля. Изведнъж почувства, че нещо стана в него. Все едно бяха потопили нажежена до червено стъклена чаша в ледената вода и тя се взриви и се пръсна на хиляди парченца.

Мария, която вече беше до него, видя как той започна да трепери, сякаш го залюля маларична треска. Подаде му кърпата. Помогна му да се избърше и започна да го разтрива, за да го сгрее. Влязоха вътре. Тя веднага му постла. Зави го с юргана. Хвърли му две вълнени одеяла отгоре. Стопли тухла, която уви в кърпа и я сложи на краката му, но той тъй и не се стопли.

На сутринта Стати не можа да стане. Болеше го всяка фибра на тялото. Вдигна много висока температура. Отначало никой не обърна внимание на състоянието му. Самият той вярваше, че след няколко дни ще се оправи и трябваше, защото го чакаше толкова много работа. На десетия ден обаче започна да храчи кръв. Доведоха лекар от Каварна. След прегледа той излезе навън и думите му попариха като с вряла вода всички:

– Нищо не може да се направи. Отива си.

Денонощно Мария бдеше до леглото на Стати и сменяше компресите на горещото му чело. На двадесетия ден Стати започна да губи съзнание. Преди да издъхне, дойде на себе си. Видя надвесената над него Мария. Хвана ръката ѝ и посочи с очи към леглото. Тя седна до него. Той повдигна ръката си и посегна към корема ѝ. Тя я хвана и я притисна, там където беше втората им рожба. Изведнъж Стати трепна:

– Мърда… – прошепнаха устните му.

И тъжна усмивка се появи на лицето му. В тази усмивка бе събрана и радостта, и болката от осъзнатата обреченост. Той бе разбрал, че умира. След това каза нещо като:

– Ела!

Тя се надвеси ниско над него. Разбра, че иска да ѝ каже нещо. И той го каза тихо, едва доловимо, само с дъха си, но тя го чу, сякаш той извика с пълен глас в ухото й:

– Обичам те! Пази децата!

Задъха се. Хвана и с всичките сили, които бяха останали в него, стисна ръката ѝ:

– Прости ми! – това бяха последните му думи.

Притвори очи и се унесе в дълбок непробуден сън. Само усмивката остана на лицето му. Мария изпищя. Прегърна го и зарида:

– Прости ми! Прости ми! Прости ми! – нареждаше безутешно тя.

И в тази молба бе събрано онова огромно чувство, което се появи между двамата през тези години, здраво, силно, неповторимо, за цял живот.

Тъжно е да умреш на тридесет и две години в разцвета на младостта и жизнените си сили, след като пет години си крачил през деветте кръга на ада и си оцелял. Тъжно е да се влюбиш. Да създадеш семейство. Да създадеш деца. Да виждаш, как се сбъдва мечтата ти да изградиш свой дом, да го изградиш сам с двете си ръце за тези, които обичаш и да си отидеш от този свят така нелепо. Тъжно е!

Точно след четиридесет дни от кончината му Мария роди момиченце – бяло, жизнено, гласовито. Роди го и след час загуби съзнание.

Дните се редяха едни след други, а тя не отваряше очи. Баба Стояна, Радка, Матен разбраха, че ако не намерят кърмачка да хранят детето, то ще умре. Някой се сети, че има родилка при румънците-колонисти, които преди година бяха докарани в Шабла, казвала се Тенкуца. Трите жени отидоха в семейството. Не ги пуснаха при нея, защото беше още лихуса, но след като разбраха, за какво става дума, веднага се съгласиха и Тенкуца стана втора майка на детето на Мария и Стати. Тенкуца пое детето да го закърми. А то като налапа цицката, не искаше да се отдели от нея.

Минаха двадесет и осем дни от тоя ден. Всички заживяха с мисълта, че Мария всеки момент ще си отиде от белия свят и започнаха приготовления за погребението ѝ. А Тенкуца не можеше да смогне да кърми двете рожби. Тя така се привърза към детето на Мария и Стати, че и през ум не ѝ минаваше да се раздели с него. Всички бяха съгласни да бъде осиновено от румънците, защото разбраха, че са добри хора. Как щяха да го отрастат без майка, без баща? Та то беше толкова мъничко. Трябваше му майка кърмачка.

Друго беше с малката Василка. Тя беше навършила четири години. Щяха да я отгледат я в семейството на Анастас и Радка, я в семейството на Желез и Матен. А можеше и при баба Стояна да израсне, заедно с другите нейни внуци. Така разсъждаваха жените.

Малката Василка беше красиво, жизнено дете. Заедно с децата на Анастас и Радка пълнеха с гълчава цялата къща, целия двор. Сега тя влизаше на пръсти в стаята, където лежеше майка ѝ, сядаше на трикракото столче до Мария или отсреща на миндера, прегръщаше коленцата си и с часове стоеше, загледана в „спящата“ си майка. Гледаше неразбираща, смутена, тъжна. Понякога, когато нямаше никой в стаята, отиваше при нея, милваше я по лицето и по детски я молеше:

– Мамо, защо спиш? Събуди се! Взеха ми сестричката. Вече нямам сестричка. Взеха ми я. Събуди се, мамичко!

Щом чуеше, че някой идва, сядаше отново там, встрани, гледаше и слушаше, какво правят и какво си говорят възрастните. Понякога се опитваха да я изкарат от стаята.

– Доведох ти Софинка. Хайде излез! Иди, явруйчето ми, иди навън да поиграеш с нея и с Неделя! – я увещаваше Матен.

Хващаше я за ръката и я извеждаше навън. Но след малко тя отново се появяваше и тихо отиваше на мястото си. И чакаше с часове да дойде оня момент, когато ще остане сама с мама и когато ще може да си поговори с нея.

Дали Мария я чуваше, един Господ знаеше. Дали чуваше молбите на детето си. Дали тези молби не бяха онова малко пламъче, което проблясваше и хвърляше светлинка в дебрите на съзнанието ѝ и не само поддържаше, но и все повече увеличаваше жаждата ѝ за живот, жаждата отново да прегърне рожбите си.

И един ден чудото се случи. Беше изминал месец откак Мария се намираше между живота и смъртта. Очите ѝ бяха хлътнали. Кожата ѝ бе станала жълта като восък. Носът ѝ се бе удължил. Дишането ѝ бе станало едва доловимо. Тя все повече и повече заприличваше на мъртвец. Всички признаци показваха, че ако не часове, то броени дни ѝ оставаха на тоя свят. Вече бе готова бохчата с премяната ѝ за последния ѝ път. Житото и галетата, свещите, шишенцето с олиото – всичко, което беше нужно за погребението, беше готово.

Беше по икиндия. Жените бяха в съседната стая. Весето отново седна до Мария. Хвана ѝ ръката и започна да я милва.

– Мамо, не умирай? Какво ще правим без теб? Мамо, събуди се! Моля те, мамичко.

През изминалия месец четиригодишното дете беше проумяло, че майка му си отива, че може би щеше да загуби и нея, така, както загуби татко си и сестричката си. Изведнъж то почувства, как пръстите на ръката на майка му започнаха да се свиват. Погледна лицето ѝ. Очите ѝ бавно се отвориха и се вгледаха продължително в него, сякаш искаха да си спомнят нещо.

– Весе, ти ли си, мама? Ти ли си, детето ми?

– Аз съм, мамичко.

– Къде е Статинка?

След смъртта на Стати, Мария даде обет, че ще кръсти детето на неговото име, независимо дали ще е момиче или момче. Но преди Весито да ѝ отговори, влязоха баба Стояна, Радка и Матен. В първия момент се стъписаха, защото детето, свило ръце до гърдичките си, извика радостно срещу тях:

– Мама се събуди. Мама говори.

Те се спуснаха към леглото. Мария отново беше със затворени очи. И си помислиха, че детето си въобразява това, което искаше да се случи. Но миг след това Мария отново ги отвори. Усмихна се едва, едва и тихо каза:

– Мамо, искам да видя Статинка.

– Бързо донесете детето! – се обърна баба Стояна към Матен и Радка.

Когато влязоха в дома на Тенкуца, Матен и Радка я завариха седнала на леглото да пее и люлее бешика, в който повити и нахранени спяха двете деца. Когато разбра за какво са дошли жените, когато разбра, че Мария е дошла в съзнание, тя се зарадва. Взе внимателно детето от люлката, подаде го на Матен и като го гледаше нежно, умолително каза:

– Моля ви! Кръстете го на моето име. Тенкуца. Така, за спомен. И го носете да го кърмя, докато се съвземе майка му!

Жените бързо излязоха от дома ѝ. А тя застанала на прага, дълго гледа след тях, радостна и тъжна.

Мария бързо започна да се възстановява. Захраниха я с пилешки бульон. Жените знаеха, че след дълго боледуване трябва много внимателно и с лека храна да се храни болният. След толкова време на глад на Мария се бе отворил страшен апетит. След месец и половина тя стъпи на краката си и пое грижите за децата си.

Тя не „повтори“. Не можа да прежали Стати. Споменът за него запълни дните и нощите ѝ. Вечер, когато децата заспиваха, оставаше сама със спомена за него. Милваше го, целуваше го горещо и го молеше през сълзи: „Прости ми! Прости ми! Прости ми!“. Цял живот живя с чувството за вина. Цял живот пред очите ѝ заставаше една единствена картина – Той я носи на ръце и я целува, а тя го блъска в гърдите и щастлива, през сълзи го проклина: „Бъди проклет! Бъди проклет!“

Мария отгледа децата си сама и с помощта на най-близките си хора. Децата ѝ изпитаха в своя живот недоимъка и радостта от съзидателния труд, които изградиха в тях най-ценните човешки добродетели – трудолюбие и умение да ценят доброто.