Кръстникът Жан

КРЪСТНИКЪТ ЖАН

Четвъртия път София роди момиченце. Ирина предложи да го „подхвърлят“, та белки този, който го намери и му даде име, да му прелее от своята сила и детето да оцелее. Предложението беше прието от всички.

На следващия ден жените станаха рано. Повиха детето добре и го изнесоха навън от двора. Поставиха го вдясно от портата. А те самите се притаиха зад оградата и зачакаха.

Беше средата на май. Французите, които строяха къщата на Фенержиевите, ставаха още призори. Отиваха на кладенеца преди да започне водопоят на добитъка. Изваждаха вода, като заместваха коня и сами въртяха „келевото“, шумно се плискаха, шляпаха се по гърдите, лицата, ръцете, след което се избърсваха и тръгваха към строежа. Откъде идваха и накъде отиваха тези хора, никой не знаеше. Знаеше се, че са френци, че са добри майстори и вземат относително евтино за работата си. Всичките бяха почти на една възраст, някъде на около 55-60 години.

Тази сутрин, за кой ли път, ритуалът се повтори. Освежени, бодри, шумни за възрастта си, те тръгнаха. За да стигнат до строежа, трябваше да минат покрай портата на Ямалъ Коста. Когато стигнаха до нея, никой от шестимата, които вървяха след драгоманина, не обърна внимание на малкия вързоп, оставен до самата ограда и го отминаха. Когато седмият се изравни с него, детето изплака. Французинът се спря, учуден се наведе над него, възкликна и внимателно го вдигна. Останалите се върнаха и се скупчиха около него.

В това време изскочиха жените. Ирина се приближи към тях с протегнати напред ръце:

– Бъдете живи и здрави, добри хора! Моля ви дайте име на детето.

Тя говореше гагаузки и те нищо не можаха да разберат от думите ѝ. Не. Те съзнаваха, че неволно са станали участници в някакъв народен обичай, но какъв не знаеха. Едва, когато дойдоха мъжете Коста, Лефтер и Ангел, и Коста обясни за какво става дума, те разбраха, че Жан, който намери детето, трябва да стане кръстник на детето, да му даде име.

Всички се зарадваха и одобрително започнаха да тупат Жан по гърба. Той отначало се смути, но после се зарадва и широка, топла усмивка заля лицето му. Обърна се на изток, където хоризонтът просветляваше и всеки момент щеше да се покаже слънцето, и тихо рече:

– Матен!

– О, Матен, Матен! – почти в един глас, одобрително възкликнаха приятелите му.

Ирина пое детето, обърна се и закрачи към дома.

– Туй по французки ще да е Мара, Мара ще да е, си помисли тя, и нежно го притисна към гърдите си.

София гледаше през прозореца с тревога и надежда, кършеше ръце и се кръстеше.

Занизаха се дните. При всяко закашляне София скачаше и се спущаше към детето. А когато се мръкнеше, под ръководството на Ирина, първо го изкъпваха в орехова вода, за да не му омекнат костите. След това Ирина внимателно го поемаше, така, както си е голичко, избърсваше го с бялата кенарена кърпа, слагаше го на чистия бял чаршаф, вземаше от дълбоката пръстена чиния парче свинска мас и започваше да го разтрива. А то пищеше, като че ли го колят. Накрая Ирина му правеше „енсе“, като слагаше лявата си длан на челото на детето, а с дясната го хващаше за врата плътно до главичката му и внимателно го повдигаше. След това го повиваха като египетска мумия и го поставяха в бешика, закачен на здрава кука на тавана на стаята. След минута то се унасяше в дълбок, здравословен сън. Постепенно жълтеникавият цвят на кожата му започна да се променя и да получава нежен розов тен. „Ще оцелее, ще оцелее! – шепнеше Ирина. А София се кръстеше:

– Запази го, господи, запази ми го. Нека да живее.

Изминаха вече тези пусти четиридесет дни. Като лехуса София нямаше право да излиза навън. Нямаше право да вдига тежко, да меси хляб, да носи вода от герана, да ходи на къра. Нямаше право да ляга при Лефтер. Божичко, как ѝ се бе стегнала душата.

Днес, рано сутринта, мъжете излязоха на къра. София видя свекърва си да се задава откъм курника. Тя знаеше, че Ирина бе ходила да нахрани кокошките, патките, да събере от полозите яйцата от вчера. Още щом влезе в оджаклъка тя се обърна към София:

– Булка, какво правиш?

– Кърмя Матен, майко. – отговори София.

– Като се намоцка, повий я добре! Облечи се и ти добре! Да излезем да те разходим. Казвам да отидем да видим докъде са стигнали със строежа на къщата Евтим и Русанка.

Ирина знаеше как се бе стегнала душата на София, а сега видя, как ѝ светнаха очите и каква радост озари лицето ѝ. В един момент ѝ се стори, че София ще издърпа цицката от устата на детето, ще припне и ще изскочи навън като птиче, държано в кафез, на което в един момент са отворили вратичката към свободата.

След малко те тръгнаха. Денят беше слънчев, а въздухът чист, ухаещ на разцъфнали люляци. Русанка ги видя отдалеч и ги посрещна.

– Заповядайте, заповядайте! Я да видя красавицата! – и тя внимателно разтвори одеялцето, вгледа се в лицето на Матен и го заплю против уроки. – Пу, красавица! На майка си прилича. Да ви е жива и здрава.

София, изнесла леко напред детето, се усмихваше щастлива.

В това време един от майсторите, които работеха на покрива, слезе по стълбата и се приближи към жените. Той каза нещо на своя език, усмихна се и протегна ръце към детето. София инстинктивно реагира. Притисна детето си до гърдите, очите и светнаха, като на тигрица, готова яростно да брани своята рожба.

– Кой си ти? Какво искаш? – уплашено каза тя и отстъпи назад.

Ирина се намеси мигновено:

– Иска да види кръщелничката си. Това е кръстникът, това е кръстник Жан.

Уплахата изчезна от лицето на София. Тя се засмя виновно и подаде детето. Жан го пое, разкри лицето му и заговори нещо с нежен, топъл глас. Жените стояха и гледаха. В един момент той подаде Матен на София, след това бръкна в джоба си и извади нещо увито в червен плат. Когато разгъна плата, в ръцете му блесна малка златна монета, закачена на сребърна верижка. Той внимателно разтвори одеялцето, с което беше повито детето, целуна жълтичката и я постави на гърдичките му.

– Нека я носи до дълбоки старини. Тя ще я пази от лоши очи и болести. – и Жан я прекръсти.

Дали, след като „подхвърлиха“ Матен, Господ се смили над София, но след Матен дойдоха Тодор, Катина, Стамата, Димитра, Ирина и Коста.