Радост и мъка

РАДОСТ И МЪКА

Йоргина беше вече на два месеца, когато Матен и Желез решиха да отидат на бебе в Тодорови. Матен бе изплела терлички, чорапки, поличка, блузка, елече, бяла шапчица с пискюлче отгоре, одеялце, и какво ли още не за малката Йоргина. Йорданка и Василка бяха направили красива кукла, с която да си играе малкото като отрасне. Желез напълни две бутилки с ичкия – едната с миналогодишна ракия, а другата с тазгодишно вино, макар да знаеше, че Лефтер има и вино, и ракия. Такъв беше обичаят. Не биваше да се отива с празни ръце.

Пристигнаха рано след обяд. Жените се запознаха с малката Йоргина. Гукаха ѝ, заплюваха я против уроки, възхищаваха ѝ се, а когато заспа, я занесоха във вътрешната стая на спокойствие. И развързаха торбата с женските премеждия, свързани все с ражданията на децата. Така е. Докато за мъжете най-големите изживявания са свързани с войниклъка, с казармата, с фатмака и ефрейтора, с приятелите, за жените това бяха ражданията, свързани с оная ужасна, непоносима, страшна и сладка болка, която накрая се увенчава с гласа на изплакалата новородена, така чакана, така желана, мила рожба.

Беше към десет часа вечерта, когато Матен и Желез решиха да си тръгнат. Тодор и Желез излязоха да впрегнат конете в каруцата и когато се върнаха обратно, Тодор, който вървеше напред, изведнъж промърмори:

– Туй пък какво е? – той едва не настъпи вързопа, който някой беше поставил на стъпалото пред входа на къщата.

Повдигна го, отвори вратата и влезе в стаята.

– Вземи го и виж какво е? Някой го е оставил на стълбите – каза той и подаде на Калина нещото, все едно, че и подаде буфанта, която бе взел от леглото и държеше във вертикално положение.

Калинка го взе, сложи го на леглото, издърпа края на одеялцето, отметна го и едва не изпищя:

– Господи! Та това е дете. Някой ни е подхвърлил дете.

А „подхвърленото“ ги гледаше ококорено, с учудване и неразбиращо къде е и какво търси тук при тези непознати хора. След това се размърда, каза „Гу“ сбърчи нослето, че като отвори една уста, че като ревна. Матен каза:

– Гладно е!

Разповиха го набързо и то сякаш се успокои. Беше момченце – беличко и малко, розовичко, с черни, вече избистрени очи. Имаше черна косичка. Беше красиво, много красиво дете, на възраст колкото Йоргина, която спеше в другата стая. Сега то отново се размърда и сбърчи носле, готово да заплаче. Калинка го взе, така, както си беше голичко, извади напращялата си от мляко цицка и му я подаде. То я налапа, засмука я като пиявица и започна да мърка като коте. Всички се засмяха.

Когато се насука и Матен взе пелената и одеялцето му, за да ги постели на леглото и да го повият отново, от тях изпадна едно парче от табак. Матен го взе. Погледна го и видя, че има нещо написано на него. Тя подаде листчето на Тодор. Той го взе и прочете:

– Казва се Добри. Няма си никого.

– О, явруйчето ми – пошепна Калинка, взе го и го притисна до гърдите си.

Знаеш ли кога майката обиква истински рожбата си? Когато чуе за първи път гласчето ѝ и когато тя за първи път засучи от майчината гръд майчиното мляко, коластрата. Тогава прекъснатата пъпна връв, която ги е разделила, когато се е появило на белия свят, сякаш се възстановява и тогава за цял живот двете същества се обикват.

Йоргина и Добри започнаха да растат заедно. Йоргина сучеше от лявата цицка, а Добри от дясната. Заедно прекараха шарката. Едновременно проходиха. В един ден ги „тръцнаха“ и всички щяха да се попикаят от смях, когато им видяха физиономиите, след като налапаха намазаните със сок от пелин цицки. Играеха си винаги двамата.

Бяха вече на три годинки, когато пред къщата на Тодор спря каруца с два охранени коня. От нея слязоха мъж и жена. На възраст бяха малко над тридесетте. Те запитаха, това ли е къщата на Тодор и Калина. Когато Тодор и Калинка се появиха те казаха, че са от село Гяур Суютчук и искат да разговарят с тях. Поканиха ги вътре в къщи.

Щом седнаха, те изляха болката си. Били много заможни, но ето десет години откак са се събрали, а Господ не ги дарява с рожба. Какво не опитвали? Ходили по баячки, при знахари, но нищо не помагало. Сега чули, че тук има подхвърлено дете и дошли да помолят да им го дадат да го осиновят, да го отгледат. Казаха си болката и отправиха умолителни погледи в очакване на отговора.

В това време цяла сюрия деца нахлу в двора. Йоргина и Добри се отделиха от тях, влязоха в стаята и се спуснаха към Калинка, но видели непознатите хора се смутиха. Добри се надигна към ухото ѝ и тихо каза:

– Майко, гладни сме!

– Сега, мама, сега! – отговори Калинка и стана.

Тя отиде до софрата, махна месала, който покриваше хляба, само преди два часа изваден от фурната, отчупи им по един краешник, наръси ги с мерудия и им ги даде.

– Хайде, бягайте, пиленцата ми, да си играете навън!

Когато Калина отново седна и отправи поглед към гостите, видя, че те бяха разбрали кое е детето, за което бяха дошли, че го бяха харесали и се бяха влюбили в него. В очите на жената имаше нескрита надежда и копнеж.

– Моля ви, дайте ни го! Вие имате седем деца. Моля ви! – сълзите се стичаха по лицето ѝ.

– Не го давам! – отсече Тодор.

– Където са седем, там са и осем. Ще си го отгледаме. Господ го изпрати на нас, ние да го отгледаме – го допълни Калина.

Любовта е голяма сила, но жаждата за дете, за рожба е още по-голяма. След седмица Ставрула и Аврам Ташоолу отново дойдоха в Керамет. Те донесоха подаръци на Добри, Йоргина и Калина.

И така всяка седмица и през седмица – цели две години. През втората година близки, приятели и роднини започнаха да съветват Тодор и Калина да дадат детето. Защо да не го дадат? Та всички виждат, че са добри хора. Че те ще го израстат с голяма обич и нищо няма да му липсва. Че когато порасне, целия имот на Ташоолу ще остане на него. А тук? Че ще го отгледат, ще го отгледат. А когато порасне, какво ще му дадат? Защо да не осигурят тази сирота? Ето, тези доводи и въпроси накрая пречупиха Тодор и Калинка.

И те го дадоха.

Една неделя Ставрула и Аврам дойдоха и го отведоха. Но преди да тръгнат, дълго разговаряха с Добри. Умно дете бе той, умно. Разбра, че когато се е родил, бил откраднат от разбойници. Че майка Калина и татко Тодор са го намерили и го отгледали. Че майка Ставрулка и татко Аврам цели три години го търсили, и накрая го открили. Че те много плакали и страдали, когато го откраднали, че много го обичат. Накрая Добри плахо отиде при Ставрула, прегърна я и пошепна:

– Мамо! И аз те обичам.

Представяте ли си? Ставрулка го стиска в прегръдката си, ще го удуши. Милва го. Целува го и плаче. Сълзите ѝ от радост текат. Калинка се хванала за ръката на Тодор, също плаче и сякаш всеки миг ще извика: „Не, не го давам!“

Когато излязоха навън, Йоргина и Добри се прегърнаха. Йоргина зарева на глас, а Тодор понесе Добри към каруцата, като му заръчваше:

– Синко, само да си посмял да ни забравиш, ще ти скъсам ушите! – и го целуна.

– Няма, татко! – отговори той и също го целуна.

Минаха цели четири години от този ден. Ставрула и Аврам бяха щастливи, защото Добри ги прие за свои родители и се обръщаше към тях с онова Майко и Татко, което караше сърцата им да преливат от нежност към него. Те удържаха на дадената дума пред Тодор и Калинка и често водеха Добри в Керамет, и се радваха, когато той политаше с разперени ръце към тях с думите Татко, Майко, когато се прегръщаха и целуваха с Йоргина.

Тази година Добри щеше да тръгне на училище. Бе навършил седем години. Ушиха му костюмче по градски тертип. Купиха му нови кундури. Поръчаха и кундурджиите му ушиха чанта, която можеше да се носи на ръка или на гръб като войнишка раница.

Един ден Аврам реши да зарадва сина си. Той му купи конче. То беше алесто, с красива стойка. Бе вече на година и половина и много бързо се привърза към Добри, както и Добри към него. Щастието преливаше в семейството на Ставрула и Аврам. Сякаш им бяха поникнали криле. Сякаш слънцето се бе спряло над техния дом и ги обливаше със светлина. Сякаш птичките пееха по-така, сякаш цветята в градинката на Ставрула бяха разцъфнали и ухаеха по-така.

Но… Сатаната не прие това щастие. Не се съгласи с него и в омразата си към Господа Бога реши да го разруши с всичката оная злоба и ненавист, които питаеше към него, към доброто, към човешкото щастие, с което Всевишният даряваше хората.

Беше 4 септември. По икиндия Добри поведе кончето си на водопой. Двамата „гордо“ крачеха през селото и чувстваха погледите на суютчуклии, изпълнени с възхищение.

Чешмата бе сред селото – белокаменна, с четири курни, от които не течеше, а се изливаше бистра като сълза студена вода. Тя сякаш не извираше от глъбините на равна Добруджа, а се спущаше от снежните върхове на Рила планина. Коритата бяха дълги почти десет метра. Тези в средата поемаха устрема на освободилата се от прегръдката на майката земя вода, успокояваха я, след това я изпращаха към крайните улуци, за да се превърнат в кристални огледала, в които денем се оглеждаха клоните на каваците и опитващото се да се провре през тях слънце, а вечер се запълваха с тайнствения мрак, който се спускаше от небето, за да въдвори така необходимата и желана от хората тишина, тишина, която примесена с песента на птиците, ромола на водата и шепота на вятъра ги приспиваше в дълбок здравословен сън.

Пред чешмата имаше огромен плочник от суютчушки камък. Зад нея като стражи се бяха наредили седем огромни кавака, надвесени като чадъри, пазещи я от слънцето.

Когато Добри и кончето му пристигнаха, на чешмата нямаше никой. Само отсреща, оттатък мегдана, на пейката пред църквата под сянката на старата череша бяха седнали четирима старци и обсъждаха някакъв важен световен проблем.

Добри заведе кончето си пред крайният десен улук. То се наведе, готово да утоли жаждата си, но видяло срещу себе си собствения си образ се стресна и уплашено вдигна глава. В този миг отгоре се спусна един сух клон, който вятъра бе счупил. Той се завъртя, мина край главата му и се пльосна в коритото пред него. Кончето ужасено се изправи на задните си крака, завъртя се мигновено назад и с всичката сила, която ужасът му даде, хукна, като повлече след себе си и момчето, което само успя да извика преди да падне на каменния плочник. То не можа да пусне повода на юлара, защото го бе завързал за ръката си.

Старците, които до този момент с възхищение ги наблюдаваха, скочиха и се спуснаха, за да пресекат пътя на побеснелия от страх кон, който влачеше тялото на детето. Успяха да го хванат. Единият извади от пояса си ножче, отряза въжето и го пуснаха. Надвесиха се над детето. Обърнаха го по гръб, при което главичката му се отметна някак неестествено настрани, като показа огромната рана и кръвта, която бе обагрила черната му къдрава коса. Лицето му бе обезобразено. Но очите му, очите му бяха отворени и гледаха света някак учудено, сякаш питаха: „Какво стана? Къде са майка и татко? Къде е кончето ми? Защо плачете? Вижте как грее слънцето! Радвайте се! Утре тръгвам на училище.“

На деветия ден от погребението на Добри почина Ставрула, а точно след една година си отиде и Аврам. Те и двамата не можаха да понесат така ненадейната нелепа и жестока смърт на единствения си син.