Съдът

СЪДЪТ

Докато Коста възстановяваше здравето си, Румъния възстановяваше административните държавни структури в цяла Добруджа. Нещо повече, в село Дуранкулак започна работа съд, който трябваше да накаже онези българи, цивилни и военни, посегнали на имуществото на румънските граждани или на честта на техните жени. Яростта на Румънската държава се стовари върху българите. Започнаха арести. Викаха се свидетели. Организираха се очни ставки. Произнасяха се присъди. Осъдените се изпращаха в румънските затвори в Букурещ, Плоещ, Констанца, Добрич.

Коста се възстановяваше бавно. Едва в края на третия месец започна да излиза на двора. Първо отиваше в обора при своя приятел, спасил неведнъж живота му, галеше го или, надянал на ръката си чесалото, го чешеше, като му говореше ласкаво. След това сядаше на пейката пред дома и зареял поглед в далечината мълчеше с часове. Бавно, много бавно заздравяваше раната в душата му.

Един ден около 10 часа преди обяд, когато чичовците му, брат му и сестрите бяха на къра, пред портата спря каруца. От нея слязоха трима полицаи. Те влязоха в двора и се запътиха към къщата. Кучетата, завързани за дебели синджири, яростно залаяха. Баба София изскочи навън и застана до Коста. Войниците спряха пред тях.

– Ти ли си Коста Лефтер Костов? – запита единият.

– Да. Аз съм – отговори Коста и бавно се изправи.

– Арестуваме те по обвинение от румънската държава за изнасилване на румънски жени и други престъпления.

– Той е болен. Не може да го вземете! Той е болен. Не го отвеждайте!

– София говореше на турски. Сълзите ѝ се стичаха по лицето ѝ.

– Майко, не се безпокой! Аз скоро ще се върна. Донеси ми антерията! – след това Коста се обърна към полицаите:

– Къде ще ме водите?

– В Дуранкулак. На съд.

Коста се обърна към София:

– Кажи на Тодор и на другите, че ме откарват в Дуранкулак.

След като се облече, му завързаха ръцете, качиха го на каруцата и го отведоха.

Отначало София объркана не знаеше какво да прави. Окопити се, след като каруцата се скри зад сърта и хукна към нивата да каже на мъжете, че са отвели Коста.

Съдът в Дуранкулак беше показен. Той имаше задача да сплаши българите. Да им покаже, че всяко посегателство върху румънската държава и нейните граждани ще бъде сурово наказвано. От друга страна, румънската държава трябваше да се освободи от крадците, убийците, изнасилвачите и най-вече от непокорните българи, които биха могли да подбудят вълнения сред селяните срещу властта не само в Добруджа, но и в цяла Румъния. Особено опасни за нея бяха тези, които бяха организирали войнишките бунтове на Южния фронт в България. Румънската власт внимателно следеше тези събития и беше впечатлена от решителната и жестока разправа с войнишките маси, които бяха тръгнали към София да търсят отговорност от управляващите и монарха на България Фердинанд Кобург-Гота за войната, в която бяха въвлекли България.

Малцина знаеха, че въстаналите фронтоваци, героите от Дойран и Добро поле, бяха посрещнати и разстреляни от курсантите на царските военни училища и немските части, разквартирувани във и около столицата. Разузнаванията на двете воюващи страни си бяха разменили информация за организаторите на бунта, една част от които след разгрома на въстанието се бяха завърнали или укрили в Добруджа, а и не само там. Сега те трябваше да бъдат открити и обезвредени.

Коста прекара нощта в ареста. Беше сам. До късно чуваше говор от съседната стая, където по всяка вероятност имаше други арестанти. Сутринта в 10 часа го доведоха пред съда, разположен в училищния двор. Освен съдийския състав румънците се бяха постарали да напълнят двора със селяни не само от Дуранкулак, но и от околните села – Сатълмъш, Карапча, Керамет, Калайджи дере, Каралар, Шабла, Караманлии. Около оградата на училището бяха поставени през 10 метра постове от войници.

Когато доведоха Коста, настана гробна тишина. Той застана прав на два метра от съдиите. Блед, накрая на силите си, той едва се държеше на краката си. Беше с бяла ленена риза, яката на която бе разкопчана и откриваше малко дървено кръстче, закачено с тънка кожена връв на врата му. Зад него, на десетина метра вдясно, накрая на множеството беше цялото му семейство.

Започна заседанието на съда. След рутинните въпроси за националност, възраст, местоживеене, последва въпроса:

– Служил ли си в армията? В коя армия и в коя част?

– Да, служил съм в българската армия като кавалерист в конната дивизия на генерал Иван Колев – отговори той.

– Колко години служи?

– Седем години.

– Участва ли във войната и къде се сражава?

– Да, участвах. Сражавах се в Източна Тракия, в Македония и на Добруджанския фронт.

В един момент съдията изглежда проумя нещо и запита:

– На колко години отиде в армията?

– На осемнадесет. Отидох доброволец да се бия с турците.

– Знаеш ли, за какво си изправен пред съда?

– Не! Не зная – Коста изпита чувство, че стои пред турските офицери, които го разпитваха, когато попадна в плен.

В един момент той се залюля. Беше му причерняло пред очите. Единият от войниците, които бяха от двете му страни, го подпря да не падне. Съдията видя това и нареди да донесат стол, но Коста отказа да седне.

Съдията даде думата на прокурора, който на висок глас започна да чете обвинителният акт. Той сякаш четеше, не за да го чуе Коста, а да го чуят селяните. А селяните слушаха, чудеха се и не вярваха на ушите си. Дори един не се въздържа и на глас изрази възмущението си:

– Язък за Лефтер и София! Никога не съм вярвал, че това момче може да направи такива страшни зулуми.

Друг с разочарование допълни:

– Добре, че си отиде Лефтер. Ако беше жив, отново щеше да умре от срам.

Обвиняваха Коста не само в организиране на грабежи и изнасилвания, но и в пряко участие в тях. Бандата, която водил била от пет души – разбойници.

Тодор беше свил ръцете си в юмруци и все повече навеждаше глава. „Как ще изживеем този срам?“ – се питаше той.

София гледаше с празни очи и нищо не разбираше.

След като приключи четенето на обвинението, съдията се обърна към Коста:

– Разбра ли, в какво си обвинен?

– Да, разбрах – отговори Коста, като подбираше румънските думи.

– Признаваш ли се за виновен?

Коста отговори ясно и категорично:

– Не! Не се признавам за виновен. Никога не съм вършил такива мръсни работи.

Той знаеше, че от няколко месеца се води дело срещу хора, които бяха извършили редица грабежи и изнасилвания, едно от които той и приятелите му предотвратиха. Не можеше да допусне, че неговото име по някакъв начин може да се свърже с тези хора, но то беше свързано. На предварителните разпити двама от арестуваните посочиха него като водач на бандата. Описаха го външно, което не беше трудно и в крайна сметка доведе до бързото му откриване и арестуване. Нали беше с тъмен тен на кожата.

Съдията се обърна към войника, който стоеше зад него:

– Доведете подсъдимите – свидетели!

След няколко минути доведоха двама мъже на около 30 години.

– Познавате ли този човек? – се обърна съдията към тях.

– Да, познаваме го – на чист румънски отговориха двамата.

– Той ли беше водачът на бандата?

– Той, той! – последва единодушен отговор.

– Той ли казваше, какво да правите?

– Той, той казваше.

– Ти познаваш ли ги? – се обърна съдията към Коста.

– Не, не ги познавам. Никога не съм ги виждал.

И наистина Коста не ги познаваше. Той не беше запомнил лицата им. Тогава в оная вечер му беше причерняло пред очите и в сумрака на стаята видя само гърбовете, голите задници на изнасилвачите и разкъсаните дрехи на жените.

– Доведете жените! Подсъдимият, обърни се натам! – нареди съдията и посочи с ръка.

Коста се обърна. Доведоха десетина жени. Това бяха онези, които свидетелстваха, които предния ден разпознаха двамата, но сега към тях се бяха присъединили още три, пристигнали тази сутрин от района на Кара су. Това бяха старица, жена на около 40 и момиче на 17 години. Съдията им зададе онези рутинни въпроси, които предните дни беше задавал на останалите – как се казват, от кое село са и така нататък.

На повечето въпроси отговаряше младата жена. Никой не обърна внимание, как се промени цвета на лицата на мъжете свидетели, как очите им започнаха тревожно да шарят в пространството. Единият дори вдигна ръка към лицето си, за да го закрие.

– Ако видите някой от насилниците, ще го познаете ли? – се обърна съдията към жените.

– Ще ги познаем, как няма да ги познаем, цял живот няма да ги забравим – отговори този път старата жена.

Множеството в двора притихна в очакване. Коста трепна. „Къде беше чувал този глас, къде го бе чувал?“ Мозъкът му заработи трескаво. Той дори не чу нареждането да се обърне. Едва когато войникът го побутна, дойде на себе си и бавно се завъртя с лице към жените.

– Вижте го и кажете той ли е! От тях ли е?

Старата жена се приближи и се спря на 2 метра, загледана в Коста и се замисли. Вече се бе стъмнило, когато вратата се отвори с трясък и бандитите нахлуха. Тя се опита да запази момичетата, като застана с разперени ръце пред тях, но единият я хвана и просто я запрати към вратата. Тя падна. Изпита остра болка в крака. Стана, изскочи навън и видя конниците. Започна да моли за помощ. А зад нея се носеха виковете на момичетата. После, после бе седнала на земята и ридаеше. Тогава едното войниче дойде, помогна ѝ да стане, прегърна я и като я тупаше леко по гърба каза: „Не плачи, майко! Те повече няма да се върнат.“ Да, така ѝ бе казал: „Не плачи, майко, те повече няма да се върнат!“ Тогава сне и сложи кръстчето на шията му и ги благослови.

Сега тя вдигна поглед и го спря на високия, блед, едва стоящ на краката си непознат, облечен в обикновени селски дрехи мъж и преди да каже „Не, не го познавам!“ видя кръстчето. То още беше на врата на „непознатия“. Не само Съдията, Прокурорът, но и другите видяха, как изведнъж лицето ѝ се озари. Тя се засмя радостно с почуда. Сложи длани на лицето си, след това плесна с ръце, сякаш се събуди и видя сина си.

– Господи! – тихо каза тя, разпери ръце и се спусна към Коста.

Той инстинктивно направи крачка към нея и също разпери ръце. Беше познал старицата.

– Той е, той е, който ни спаси! – извика тя и го прегърна.

Спуснаха се и другите две и също го прегърнаха. Съдията и прокурорът, а и всички около тях, гледаха и не можеха да повярват.

– Синко, имаш ли майчица и бащица? Искам да ги видя.

Коста се обърна към множеството и потърси с поглед майчицата си, близките си. До този момент той дори не знаеше, дали са тук. Погледът му се отправи някъде назад и бързо почна да шари между хората. Той виждаше познати лица, лица на близки и приятели, на младежи, които не познаваше, но по всяка вероятност деца на близки и роднини, израсли и възмъжали през тези седем години. Изведнъж се стресна. За първи път видя майка си с други очи и разбра, колко е остаряла, колко е изстрадала през тези години. Видя Тодор, брат си и Калинка с децата до тях.

Старата жена, която го наблюдаваше внимателно, още преди Коста да посочи някого, разбра коя е майка му и бързо се приближи към нея. Двете майки се прегърнаха.

– Бог да те благослови, жено, че си родила и отгледала такъв син. Бог да благослови и него, че ни спаси, че спаси моите чеда!

Множеството зашумя радостно и одобрително. Протегнаха се ръце, които искаха да докоснат София. Тодор я прегърна и тихо, развълнувано каза:

– Знаех си аз, майко, че братчето ми не може да бъде престъпник, бандит. Знаех си.

В това време момичето обикаляше с поглед ту хората, ту войниците, ту съдията и прокурора. В един момент погледът му се спря върху двамата мъже свидетели и в мига, в който го отмести, нещо го жегна в сърцето. То отново се вгледа в лицата им дълбоко, изпитателно и изведнъж извика:

– Това са те! Те са разбойниците – и ги посочи с ръка.

Всички обърнаха поглед към тези, които сочеше. Бандитите не бяха допускали, че може пред съда да доведат тези жени и подтиквани от жажда за мъст бяха наклеветили Коста.

След като се върна, старата жена застана до Коста, хвана ръката му и разказа на съдиите какво се бе случило с тях в оная тревожна нощ. Накрая, с благодарност заключи.

– Господ го изпрати. Господ изпрати тези четири войничета – българчета, за да ни спасят – прекръсти се, след това се обърна към Коста.

– Къде са другите момчета, синко?

Усмивката от лицето на Коста изчезна:

– Те загинаха. Няма ги вече, майко – ѝ отговори тихо той.

Съдът оправда Коста. И осъди насилниците на по десет години строг тъмничен затвор. След време се понесе мълвата, че насилниците са били убити при „опит за бягство“ още на другия ден, когато ги водили към затвора в Констанца.